Асен Блатечки излезе на 30 януари в театър „Сълза и смях“, за да играе в бургаския спектакъл на режисьора Борислав Чакринов „Психокриминале“. Казва, че пиесата на Сам Бобрик е „смешна и много завъртяна“ – нюйоркски ексцентричен писател иска да изкара някой долар, но понеже не знае как, решава да се прави на екстрасенс. Слага табела на прозореца и „всякакви идиоти идват при него“.
Партнира си с Малин Кръстев. „С Малинко винаги ми е приятно – във ВИТИЗ беше година преди мен, после в Младежкия бяхме заедно. Умеем да сме смешни, но не правим елементарни смешки“, казва Асен Блатечки, който напоследък всяка година гастролира в театъра на морския град, където се чувства като у дома си и го обичат – от гардеробиерките до искащите автографи по улиците. Блатечки вече има нов фен клуб – в Хасково. Там преди броени дни беше премиерата на „Пиесата, която се обърка“, на която той е само режисьор. Историята е за самодейна трупа, която най-накрая е успяла да намери текст с роли за всички актьори, която се казва „Убийство в имението Хавършъм“, но следват катастрофални проблеми зад и пред кулисите.
– С какво ви привлече „Пиесата, която се обърка“, господин Блатечки?
– С много различния британски хумор – черен, интелектуален, на моменти дори леко просташки. Това е най-смешната и най-награждаваната творба за сцена през последните десетина години. Продължават да я играят с огромен успех на „Уест Eнд“ в Лондон и на „Бродуей“ в Ню Йорк. Авторите са трима актьори – Хенри Луис, Джонатан Сейър и Хенри Шийлдс, чиито имена не говорят на никого у нас нищо. Калин Врачански я беше гледал в Лондон, друг приятел също я беше видял там. И двамата бяха останали силно впечатлени. Ще видим колко ще понесе на българските зрители. Съставът е брилянтен, в него има достатъчно мечки: Малин Кръстев, Калин Врачанки, Ники Урумов, Филип Аврамов.
– Тук разбираме ли от интелигентен хумор?
– Категорично. И не бива да подценяваме нито публиката, нито този вид забавление. Във всички комедии, които съм правил и правя, най-важното е да се запази добрият вкус. Винаги съм мразел и мразя сексуално-фекалния хумор, който се използва, когато трябва лесно и бързо да се спаси някое представление – веднага някой се хваща за чатала и ръси простотии.
– Вие сте много продуктивен и като актьор, и като режисьор – не се ли притеснявате, че могат да ви заподозрат в производство на халтура?
– Въобще не ме интересува. Дали този, който работи постоянно, трябва да бъде одумван? Интересува ме единствено да не се срамувам от това, което правя. Интересува ме да се забавляваме – аз, приятелите ми, партньорите ми, зрителите.
– Участвал ли сте в постановка, наситена с просташки смешки?
– Няколко пъти. Стискаш зъби, играеш с червени уши, срам те е – колкото издържиш. Тези заглавия обикновено падат бързо. Но някои успяват да удържат с години. Точно заради едно от тях напуснах щата. Казах „Пичове, съжалявам, не мога повече, махам се“. Но по принцип няма как да знаеш какво ще излезе още на първите репетиции, няма как винаги да си подготвен за случващото се.
– Затова ли избрахте свободата – за да не зависите от подобни проекти?
– Да, разбира се. Свободата е най-важната за мен. Много бързо се отказах от заплата. Всички бяха абсолютно шашнати от решението ми. Чудеха се, клатеха глава съчувствено и подхвърляха: „Ти си луд“. И досега понякога ми казват, че не съм на ред, дори ме питат какви наркотици ползвам.
– Заради необуздания ви работохолизъм?
– Да, но е странно, когато колеги задават подобни въпроси. Нашата професия е игра – затова паралелно движа и театъра, и киното. Тук не можем да си позволим да живеем само от кино – реалността е различна, не се снима толкова често. След като излезе поредният ми филм, няма как да чакам няколко години, за да се появи следващата велика роля, с която да шашна света.
– От театър може ли да се живее?
– И още как. В България може да се живее от всичко – стига да го правиш чистоплътно и да имаш късмет, разбира се. То ти се отплаща. Българският народ е мъдър, неслучайно имаме поговорката „Залудо работи, залудо не стой“. Изкарвам пари от 12-годишен. Не се съм го планирал, така се случи – пак заради тая моя свобода, заради която искам всичко сам да правя.
– Ще гледаме ли в София романтичната комедия „Този филм“, в която сте двойка с Антоанета Добрева-Нети?
– Едва ли. Направихме я за българите в чужбина. Текстът е много читав, Дони е авторът. Всички знаем, че е интелигентен и талантлив, но в някаква степен бях изненадан, че драматургията толкова му се отдава. Всичко е умно измислено – с препратки, асоциации, готини образи, хубави ситуации, страхотно го е завъртял. Героите се срещат пред лекарски кабинет „Уши, нос и гърло“, но какво става на финала, няма да кажа. Хората до последно не знаят какво да очакват. Супермного ни се радват, особено повечето жени – сещайки се за собствени драми, бършат сълзи. Но най-вече се забавляват. Докато преди време с Калин Врачански ги разбихме с „Емигранти“ на Мрожек – особено сънародниците в Америка, Канада и Австралия. Уж комедия, но силно хваща за гърлото – както се смееха, започваха за плачат.
– По друг начин ли ви гледат сънародниците по света, различно ли общувате с тях?
– Не. Българите са си българи абсолютно навсякъде. И това донякъде ми е странно. Повечето, с които се срещнахме в Щатите, Канада и Австралия, са напуснали България през 2000 година. Отдавна са минали през всички тежки и гадни неща, забравили са ги – животът им уреден, имат големи къщи, децата им са пораснали и изучени, поели са пътя си. Успокоени са, няма стрес, няма напрежение. Но ги тресе носталгията – не е като в Европа. Виж, най-старата емиграция е друга – особени персонажи, изглеждат като от книгите и от филмите. Елегантни, изтънчени, с аристократични обноски – може би защото са прескочили комунизма в собственото си развитие. Хора от друго тесто, от старата генерация. С тях трудно се говори. Все едно да попадна в обкръжението на царя – нямам какво да си кажа с него.
– Идвате от снимки на „Клетката“ – подозирам, че във втория сезон на сериала вашият криминален психолог с таланти на детектив ще е в центъра на интригите.
– Не знам до къде ще стигне. Чета само епизодите, които работим в момента.
– В „Клетката“ никой не прелива от съчувствие към другите – особено в затвора, където се развива половината действие. Нима ни липсват сетива за несправедливостта?
– Българите сме състрадателни по принцип, склонни сме да помагаме. То и заради това някакви олигофрени се възползват и правят всякакви гадости.
– Предполагам, че снимате паралелно в поне още един проект.
– Ами да, така е – участвам във филм за БНТ, който е коледен, но в никакъв случай не е класически. Случките в него са смешни, тъжни, актуални.
– Кой е другият главен герой?
– Малко момче.
– Да не сте взел сина ви Борил?
– Никога. Не съм от родителите, които бутат децата си.
– Ами ако той иска?
– Ако го искат, ако той иска… Но никога няма да го заведа и да кажа „Вземете моето дете“.
– Кога пак ще сте лош на екрана, да не ви захаросат покрай добродетелния Пелев в „Клетката“?
– Няма страшно. В „Есента на демона“, продължението на „Дяволското гърло“, съм един от главните заподозрени. Мисля, че се получи нещо качествено. Много се впечатлих от режисьора Павел Веснаков – от начина му на мислене и на работа, от бруталното му черно чувство за хумор и от извратения му мозък, от това, че знае точно какво иска и го гони до дупка, независимо, че няма пари. Не прави компромиси с нищо, не се съобразява. Важно му е само отношението към хората.
– Кога според вас ще приключи кризата в киното?
– Честно да кажа: не знам. Докато не се промени цялата система за финансиране в Националния филмов център, нищо друго няма да се промени. Нещата отдавна са едни и същи – схеми, рушвети за получаване на субсидии, недоволни хора, които обжалват, съдят, блокират и спират проекти. Всички знаят какво е, но всеки се прави на луд и нищо не се изговаря. Всеки път получавам покана да участвам в комисиите, които дават оценките. И всеки път отказвам – няма кога да изчета 100 сценария с по 150 страници за два месеца. Трябва да чета денонощно, да мисля по тях, да анализирам, да пиша… Нали се сещате как в тези комисии всичко се претупва. Слагат високи оценки на „моя“, „твоя“, „нашите“. И когато изберат деветте човека, които ще оценяват, се започва: Кой ти е приятел, за да пише повече, та еди-кой си да мине по-напред. Не ми е приятно, обидно е, не ми се влиза в подобни комбинации. Не съм аз човекът, който да каже конкретно какво е необходимо да се направи, но вече няма накъде.
– Гилдията толкова ли не може да се организира в името на разумна кауза?
– Сигурно може. Но парите, които се раздават, са безотчетни. Когато ги вземеш, единственото ти задължение към НФЦ е да предадеш филма. Нямаш задължение да вкараш публиката в салона, нито да изкараш определени приходи или да получиш награда на фестивал. Взимаш парите, снимаш и си правиш каквото искаш. Странно е.
– Тези отношения не тровят ли атмосферата между артистите?
– Сигурно я тровят. Не кандидатствам за субсидии, за да не се забърквам в свинщините. Минах веднъж по този път, знам как се случват нещата. Нито искам да давам рушвети, нито искам да ми дават рушвети. Това са гнусни неща. Но не мога да упреквам някои от колегите, които подават жалби. Те знаят за всичко това, наясно са, че сценарият им е по-добрият и реагират на несправедливостта. Не казвам, че всички са златни, бели и добри, но в цялата ситуация има нещо сбъркано, нещо не е като хората.
– Съвсем ли няма да искате пари от държавата за следващия ви авторски филм?
– Почти на сто процента съм сигурен, че няма да кандидатствам. А и в НФЦ едва ли биха финансирали историите, с които ми е пълна главата. Още работя по сценария за „Най-красивата жена, която убих“, още го чопкам.
– Винаги сте бил директен, като че ли сте го прихванал и от Стефан Данаилов, в чийто клас завършвате ВИТИЗ.
– Вероятно. Още в първия ни час Мастъра посочи връзкарите. Стана и каза: „Ти, ти, ти – нека се знае от всички. Да няма шушукане зад гърба ми, да е ясно“. В края на първи курс съобщи оценката на всеки от нас и направи бърз разбор. „Ти, ти и ти не ставате за тази професия. Аз се обърках на изпита – съжалявам, наистина много съжалявам. Обичам ви, вие сте мои деца, но не ставате. Избрах ви, но сега ви съветвам да поемете по друг път, вместо да губите още три години от живота си. Няма да ви пиша двойки, защото аз съм ви приел и е тъпо. Вие не сте виновни, че не ставате“. Написа тройки – нито един от връзкарите не напусна, нито един от тях не стана актьор. Опитваха се, но не им се получи. Ламбо наистина беше директен и откровен.
– Дотолкова, че ви беше забранил да се „гаджосвате“ помежду си.
– Веднага и категорично го забрани. И още през първата седмица стана тя, каквато стана. Страхотен миш-маш.
– Вие с кого бяхте?
– През цялото време във ВИТИЗ имах само едно гадже – Галя Сарафова. Когато завършихме, тя дойде заедно с мен в Сълзата, после отиде в Сатирата, след това замина в чужбина, а откакто се прибра, снима във филми и сериали. Суперяка мацка, сега е още по-красива.
– Преди 20 години ми казахте, че баща ви и Стефан Данаилов са най-честните мъже в живота ви. Останаха ли честни хора в изкуството?
– Да, определено. Те са онези, които остават завинаги в душите на хората. Честни към изкуството и към себе си. Но много им е трудно. Тая борба е жестока. Особено в театъра – да останеш почтен към себе си и да оцелееш е твърде сложно.
– На вас какво ви струва?
– Не толкова много. Моята философия е по-необременяваща в сравнение с тази на хората, които са платили брутална цена. Ако на мен ми е забавно, само тогава ще е хубаво на зрителите и ще можем заедно да се смеем, но и да плачем, да мислим, да се вълнуваме, да се влюбваме. Смятам, че това е правилното. Но има колеги, които вярват, че изкуството трябва да бъде тъмно, мрачно и тъжно място, където, ако някой се засмее или се зарадва, решават, че са се провалили. На тях също им е много трудно. Не казвам, че тяхното не е правилно. Просто моето е друго. Но публиката винаги усеща дали си искрен. Когато режисирам, казвам на колегите „Не бива да се лъже. Когато си фалшив, зрителите те хващат на секундата – особено пред камерата. За съжаление има режисьори, които не знаят какво правят.
– Изкушава ли ви идеята да направите собствен театър?
– Не. Защото това означава да му отдам живота си. Преди време имаше подобен шанс. За „Смях в залата“ се събрахме много сериозна група от десет човека. Всички започнаха: Дай, дай, дай, направи театър. Седнах, помислих сериозно и си казах, че не си е работа. Виж, ако има някой, който да се занимава с организацията, с мениджмънта, с бюрокрацията. Ама като се знам, че ще искам да контролирам всичко, желанието се изпарява. Не ми се става роб. Не ми се губи свободата.
Напуска „Сълза и смях“ със заплата от 3 долара
Републиканският шампион в бойните спортове Асен Блатечки е на 18 години, когато решава, че ще кандидатства във ВИТИЗ – без частни уроци, без роли в детски студии, без дълбоки познания за театъра. Затова пък притежава две важни умения – правилно дишане и медитация. Първия път във ВИТИЗ се проваля – явява се със стихотворение на самоубил се войник, но не трогва комисията. Дори се чуди дали да не излети с еднопосочен билет към Щатите.
На следващата година пише всички специалности във формуляра за кандидатстване в Академията – режисура, кукловодство, актьорско майсторство. Стефан Данаилов, който взима клас, го оставя под чертата, но размисля и го вика с думите: „Идвай – ще ми трябва някой като теб“. През следващите четири години Ламбо се превръща във втори баща за Асен. „Никога не се е опитвал да ме променя или да ми налага принципи, всеки от нас уважаваше мъжкарството у другия. Поощрявал ме е, насърчавал ме е, но не съм прекрачвал границите, никога не съм си позволявал да фамилиарнича с него. Не ми беше лесно, когато трябваше да го ступам във филма на Иван Ничев „След края на света“, разказва Блатечки.
Докато един ден е на лекции, приятели от каратето – яки момчета с остригани глави и златни ланци, звънят у тях и обясняват на майка му, че имат работа за Асен. Тя дипломатично ги отпраща – той вече се интересува само от театър. „Няма проблем – ще му купим и театър“, отговорят й те.
Завършва ВИТИЗ като отличник – дързък, самоуверен, напорист, както го окачествява вече покойният му преподавател Илия Добрев.
Режисьорският дебют на Блатечки е в „Сълза и смях“, където е назначен след дипломирането и играе през вечер. Поставя „На четири очи“ от Питър Шафър. На премиерата губи ума и дума, когато вижда, че Стефан Данаилов плаче на първия ред. Успехът е категоричен, но Асен не желае да остане – заплатата му от 8000 лева за една нощ се трансформира в 3 долара, а той живее под наем на таван за 75 долара. Излиза на свободна практика и приема всякаква работа извън ролите, за кратко е и нощен бодигард в дискотека. „Снимал съм в страшни простотии – извънземни мравки са яли главата ми“, самоиронизира се днес Асен Блатечки.
Рядко спира да рисува – от дете е силен с молива и с четката. За „Бензин“ – режисьорският му дебют в голямото кино, превръща целия сюжет в рисунки. „Ако не бях станал актьор, щях да съм художник“, категоричен е той.
Блатечки рядко говори за личния си живот, но напоследък очите му светят, когато признава, че е щастлив с новата си приятелка – финансистът Елеонора Янакиева. „Идеалната жена е тази, която поддържа спокойствието ти“, разсъждава той. И се шегува, че нито един мъж не разбира от жени. „В ревността обаче няма нищо градивно – тя може само да руши. Раждаме се и умираме сами, но срещаме личности, с които сме успели да станем сродни души. И затова трябва да ги задържим“, казва Асен, за когото единственото прераждане е в децата му – Катерина и Борил. „Ако гледаш позитивно на живота, той ти отвръща със същото“, е философията на Асен Блатечки.
Албена АТАНАСОВА