Аксиния ДЖУРОВА, специално за „Филтър“
Фотоизложба, озаглавена „Художествени тенденции в руската живопис и техните отражения на сцената (1880–1930)“ с куратор проф. Аксиния Джурова показва шедьоври на авангарда в този изключително динамичен за руското изкуство половинвековен отрязък от време. Изложбата съдържа 40 табла, като 10 от тях са посветени на историята на семейството на Никита Лобанов-Ростовски и неговата уникална колекция. В останалите 30 табла са представени предшествениците на Авангарда, направленията в западноевропейската живопис и отраженията им в руското изкуство. Авангардът в най-източната част от Европа възниква в на XIX и началото на ХХ век, а терминът е въведен в руския контекст от художника и критик Александър Бенуа (1870–1960). Музеят на културата на живописта е първият официален музей на руския авангард, чиято изложба е открита през 1920 г. в бившето имение на князете Голицини и действа за кратко в Москва, до края на 1929 г. След 1934 г. картините на авангардните художници са забранени и изнесени от Третяковската галерия, както и от галериите и музеите в цялата страна.
Под различни форми до 60-те години емиграцията продължава да поддържа авангарда. Безценен принос за опазването на руското изкуство в изгнание има колекцията на Никита и Нина Лобанови-Ростовски от произведения на руското театрално и декоративно изкуство от миналия век (1890–1930). Тя съдържа над 1100 артефакта, създадени от 177 руски художници, сред които личат имена със световна слава и признание като Казимир Малевич, Ел Лисицки, Сергей Дягилев, Леон Бакст, Наталия Гончарова, Константин Коровин, Алексей Коровин, Любов Попова, Николай Рьорих, Зинаида Серебрякова, Константин Сомов, Марк Шагал, Александър Яковлев.
За големия дарител България е Родина, а Русия е Отечество
Княз Никита Дмитриевич Лобанов-Ростовски е потомствен, коренен и стълбов дворянин – представител на най-стария руски княжески род Рюриковичи. Роден е в България през 1935 и живее тук до 1953 година. Казва, че за него нашата страна е Родина, а Русия е Отечество. Баща му Дмитрий Иванович Лобанов-Ростовски е изтезаван и убит през 1948 година без съд и присъда, а майка му Ирина Василиевна си отива 9 години по-късно от този свят. Геолог, банкер и колекционер на театрално и декоративно руско изкуство от първата третина на ХХ век, Никита Лобанов-Ростовски е щедър дарител на Националния природонаучен музей на БАН, Царския научен институт в София и други институции в Русия и Англия, член е на УС на Международната фондация „Св. св. Кирил и Методий“. В същото време е много голям познавач, ценител, колекционер и дарител на произведения на изкуството. Съставя и издава на руски и английски фундаментален научен справочник по руска театрална живопис и е един от инициаторите за създаването на Музея на личните колекции в Москва (1994). През 1989 г. Никита Дмитриевич организира изложба в Лондон, озаглавена „Сто години руско изкуство“, изключително от частните сбирки на руски колекционери.
Княз Д. Лобанов-Ростовски – един спонтанен колекционер на модерно изкуство
Всичко тръгва от изложба на Сергей Дягилев в Лондон
Княз Никита Дмитриевич Лобанов-Ростовски определя себе си като спонтанен колекционер, който при закупуване на творби се ръководи от първото впечатление и това, което ще подскаже сърцето му, а не ухото и мозъкът. Възможно е в началото да е било така, когато неговата кръстница Екатерина Ридли го завежда в Лондон на изложба на Сергей Павлович Дягилев и той остава изумен от красотата на неговата театралност, свежестта на цветовете и „омайваща“ рускост. Тогава той е бил на деветнадесет години, но взима важно решение в живота си – да колекционира театрално-декоративното изкуство на руския авангард.
На един колекционер обаче, за да превърне тази своя амбиция в реалност, му трябват няколко неща. Целенасоченост, средства, вкус, талант да откриеш точния експонат, и въздържаност да не се разпилееш в страстта на колекционирането. Целта е предопределена от срещата му с изкуството на Дягилев. Помага му и свършеното от Дягилев и художниците, които големият художник привлича около себе си от кръга на „Мир искусства“, „Голубая роза“ и „Бубновый валет“, които осъществяват сливането на разцвета на руската литература и музика с този на театъра и изкуството, отваряйки широко вратите за експериментиране. Второто – средствата идват малко по-късно след доброто образование в Оксфорд и Ню Йорк и насочването на Лобанов към банковото дело. Трето – вкусът, мисля, че всеки който е общувал с княз Лобанов-Ростовски е наясно с неговата изисканост. Четвърто – талантът, умението му да открие точно това, което ще попълни празнините в колекцията, която днес се определя от английския изкуствовед Джон Боулт като „най-голямата и богата колекция на руското театрално изкуство на границата между ХIХ и ХХ в. от така наречения „Сребърен век. Днес – отбелязва той – неговата колекция дава възможност да се проследи революцията, която извършват дягилевските художници в навечерието на Първата световна война и не само, но и на Втората, извършено от художници като Любов Попова и Александър Ротченко, които са работили през 20-те години в Москва, а не в Париж“ (Джон Боулт. О колекций театрално декорационное искусство 1880–1930. Из колеций Никита и Нина Лобановых – Ростовских. Москва, 1988, с. 19–20).
В следващите десетилетия емоционалната реакция на 19-годишния Лобанов-Ростовски е постепенно осмислена в ясна концепция за оформянето на колекцията: театралният руски дизайн, който обхваща не само драмата, класическия балет, операта, т.е. високите видове на театралното изкуство, но и цирк, кабаре, вариете, кино и др. Така в нея се включват работите на Челищев и Леон Зак за „Емигрантското кабаре“ в Берлин и творби на Александър Бенуа, Николай Ремизов, Василий Шухаев и работата им за Никита Балиев за „Прилепът“ в Париж и Ню Йорк в началото на ХХ в. Но богатството на колекцията днес не се измерва само с участието на едни от най-известните руски художници, като Бакст, Бенуа, Дягилев, Малевич, Лисицки, Билибин, братя Стенберг, Бурлюк, Гончарова, Ларионов, Судейкин, Челишчев, Екстер, Шагал и др., но и целия стилистически обхват от неонационалния руски стил до конструктивизма и от супрематизма до ар деко.
Изложбата, която представя само част от този сложен пъзел на руското театрално изкуство, чието начало е поставено от Виктор Васнецов и Василий Поленов, последвани от Михаил Врубел, Константин Коровин, художниците от „Мир искусства“, „Голубая роза“ и „Бубновый валет“, различните течения на руския авангард от 10-те години на ХХ в. и последвалите ги от 1920 г., онагледяват чрез точния избор на съставителя на тази колекция един от най-щастливите периоди в руското изкуство, когато неговият разцвет съвпада с този на театъра. И не само това, диапазонът на колекцията се определя и от факта, че в нея са представени освен тези, които влизат в руското изкуство в Новия век, но и художниците, работещи в съветско време, като например Г. Б. Янкулов, А. Г. Тишлер, В. П. Киселов. Наред с ескизите на „Клеопатра“ на Леон Бакст за Ида Рубинщайн, в нея присъстват и късният вариант на декорацията на „Петрушка“ на Стравински (40–50-те години на ХХ в.), на „Павилион Армида“ на Александър Бенуа (1907–1909), както и лубочният тип декорация на Наталия Гончарова за „Златния петел“ (1914), „Жар птица“ (1926) и балета „Литургия“.
Колекцията и изложбата прехвърлят мост между постиженията на Дягилевия балет и тези на сценичния дизайн от съветските години и потвърждават, че началото на ХХ в. е време на синкретизъм между отделните изкуства, време на срещи на големи художници с театъра, с писатели и с композитори. Ще спомена само няколко симптоматични срещи. В 1906 г. Всеволод Мейерхолд поставя пиесата на Александър Блок „Балаганчик“, декорацията е на Николай Сапунов, а музиката на Михаил Кузми́н. През 1913 г. в Санкт Петербург в „Луна парк“ е представена операта „Победа над слънцето“ с пролог от Велемир Хлебников, либрето на Алексей Крученин и музика на Михаил Матюшин, който е и художник, а декорът и костюмите са на Казимир Малевич. През 1918 г. музиката на Александър Скрябин се среща със светописта на Аристарх Лентулов, който е поканен в „Болшой театър“, където върви постановката „Прометей“ на Скрябин със светлинно-цветови съпровод, т.е. цветомузика. Тези срещи свидетелстват за надеждата по това време, че изкуството е в състояние да преобразува обществения живот със средствата на естетиката, т.е. животът е като театър, който може да доминира над ежедневието, с една дума, да промени обществото чрез изкуството. Да си спомним, че Бенуа рисува от театралната зала или от дъното на сцената, Сапунов прави картини на собствените си декорации. Театър и живот се сливат. Това е този своеобразен сценографски бум, който преживява Русия в началото на ХХ в. и ще захранва руското и съветско изкуство буквално през целия век. Всичко това би могло да се проследи в колекцията на княз Лобанов-Ростовски, включваща и Александра Екстер, която в декорацията пренася най-добрите тенденции на стила модерн, преминаващ вече в ар деко, нейния ученик Павел Челишчев, известен повече в Европа с линейната си изразност, както и М. Ф. Андреенко, Н. К. Калмиков, К. К. Медунецки и др., всички те, които дават възможност да се осмисли и преосмисли на базата на руските художници зад граница развитието на изкуството въобще в ХХ в. и конкретно в Русия. Както отбелязва Джон Боулт: „Руските художници от първите три десетилетия на ХХ в. принадлежат към поразителната талантлива плеяда на деятели на руската култура, успяла дълбоко и последователно да въплъти своите смели новаторски работи в театъра и изкуството. Те имат изключителен дял за възраждане на театралното изкуство в целия свят в такива области като преподаването на балетното изкуство и постановката на спектаклите, нещо което се усеща и до днес“. В този смисъл колекцията на Никита и неговата съпруга Нина Лобанови представя не само основните направления в руската театрална живопис, но и всички естетически течения в руското изкуство в края на ХIХ в. и първите три десетилетия на ХХ в. Всъщност това е колекция на руския модернизъм.
Относно последния пети пункт, свързан с овладяване собствената страст за колекциониране, като познавам поне отчасти даренията на княз Лобанов, например колекцията му от порцелан, част от която е вече в България в двореца „Врана“, ми се струва, че неговата целенасоченост като колекционер, нещо, което не можем да отречем дори на базата на тази изложба, е посветена преди всичко на фанатичната му преданост и страстна любов към руското изкуство въобще, във всичките му проявления.