Ars longa, vita brevis

Ars longa, vita brevis

Барбра Стрейзънд: Не съм се забавлявала много през живота си

Барбра Стрейзънд е бъбрива и откровена в новите си мемоари „My name is Barbra“. Тя споделя за амбицията си от ранна възраст да стане известна. В книгата си Барбра преброява препятствията и помощниците, които е срещала по пътя си. 

Барбра Стрейсънд (позната в България като Барбра Стрейзънд) си поставя цел още на 17 годишна възраст: “Трябва да стана известна, само за да мога да накарам някой друг да оправя леглото ми”, смее се звездата, припомняйки си младежката амбиция. “Знаете ли, мечтата да съм известна беше много по-вълнуваща от действителността. Аз съм човек, който държи на личното си пространство. Не се наслаждавам на славата“ . Това е урок, който тя научава рано. Когато за първи път отива в Обединеното кралство през 1966 г., списание Newsweek, каза за нея. “Барбра Стрейсънд, олицетворява триумфа на аурата над външния вид… Носът й е твърде дълъг, гърдите й твърде малки, бедрата прекалено широки. Но когато, тя застане пред микрофона – минава отвъд поколения и култури.”

Барбра дава последно интервю за BBC от уютния си дом, намиращ се на върха на скала в Малибу. Въпреки репутацията си, че закаснява, тя е точна, дори след като в последната минута се опитва да намери своите очила. Барбра е всичко, на което можете да се надявате: откровена, забавна, достъпна, леко разглезена, изключително харизматична и понякога е склонна поведе разговора в изненадваща посока. „Съчувствам на цветята, точно както на мравките“, казва тя. — Дори не мога да ги настъпя.

Медиите се фиксират безпощадно върху външния й вид още от самото начало. Наричат я “любезен мравояд” с “невероятен нос”, който прилича на “късогледа газела”. Фокусът върху нея се променя, едва когато става звезда. Изведнъж Стрейсънд става “вавилонска кралица”, която получава признание в различни сфери – 250 милиона продадени записи, 10 награди “Златен глобус”, пет “Еми” и два “Оскар” за актьорско майсторство и писане на песни. Въпреки това, травмите в нея вече са задълбочени. “Дори след всички тези години, все още съм наранена от обидите и не мога да повярвам на похвалите”, пише звездата в новата си автобиография „Името ми е Барбра“. За нея книгата е опит да коригира „вече записаното“. „ Това беше единственият начин да контролирам живота “, добавя тя. Това е моето наследство. Написах своята история. Не трябва да давам повече интервюта“ 

Мемоарите на Стрейсънд са правени почти 25 години. Тя започва да пише бележки на ръка, с молив, през 1999 г. Завършеният ръкопис е дълъг, почти 1000 страници и е достатъчно тежък, за да бъде използван като оръжие. Звездата твърди, че „паметта й е непостоянна“, но книгата е пълна с подробности за задкулисни спорове, объркани ухажори и инцидент с падане от лондонски автобус.

Джеймс Бролин, съпругът на Барбра

Тя говори за клониране на любимото си куче и след това разкрива, че бакът й с Джеймс Бролин е вдъхновение за  I Don’t Want To Miss A Thing на група „Аеросмит“.

Междувременно нейната феноменална детайлност за всяко ястие, което е яла, ще възбуди апетита ви. Книгата разказва за апетитни менюта, включващи разтопена шоколадова торта, парчета нюйорска пица, раци с мека черупка, пъпеш медена роса, сандвич с пуешко месо с туршия Бранстън и нейния любим бразилски сладолед с кафе. „Обичам храната още от дете и живеех в мечтите си“, признава тя . „Имахме малка кухния. Аз исках да пека в нея бели кексчета и да ги залея с глазура от черен шоколад.”

Стрейсънд е израснала в Бруклин и един от най-ранните й спомени е как пее на стълбището на дома си. „Бях само на пет или шест години и заедно с моите приятелки пеехме заедно във фоайето. Акустиката беше много подходяща. Получаваше се страхотен звук.“

Животът вкъщи не е бил лесен. Баща й Еманюел умира от мозъчен кръвоизлиз, когато Стрейсънд е на 15 месеца, оставяйки семейството да живее в бедност. Като дете тя превръща бутилка с гореща вода в своя кукла, прегръща я през нощта, докато заспива.

Майка й се омъжва, но нищо вкъщи не се подобрява. Вторият баща на Стрейсънд – продавач на коли втора употреба, е бил дистанциран и жесток. „Не си спомням някога да ми е говорил или да мие е питал: „Как си? Как е в училище?“ Каквото и да е“, казва тя. Нито майка й, нито пастрокът й са виждали таланта на Барбра. Майка й не вижда огромното й желание да стане актриса. Тя я обезсърчава.

Години по- късно, нейната приятелка и текстописец, Мерилин Бергман споделя, че тези ранни преживявания от живота на Стрейсънд са я подтикнали към светлината на прожекторите. „Ако нямате кой да ви даде безусовна любов, когато сте дете, вероятно ще се опитате да го постигнете до края на живота си“, казва тя. „Това беше брилянтен анализ“, казва Стрейсънд. „Много отварящ очите”

Барбра напуска дома си на 16 години и започва работа като продавачка. През уикенда работи като театрална прислужница, за да може да следи най-новите представления на Бродуей. “Мисля, че ми плащаха по 4,50 долара, но аз винаги криех лицето си, защото си мислех, че някой ден ще стана известна”, казва тя. “Не е ли смешно? Не исках хората да ме разпознаят на екрана и да знаят, че някога аз съм им показвала местата, на които да седнат”.
Нейната мечта, започва да се сбъдва през 1960г., когато Стрейсънд участва в конкурс за таланти в гей бар в Манхатън. Наградата е била 50 долара и безплатна вечеря, а Стрейсънд има нужда и от двете в този момент.

Тя открива концерта си със стандарта от Бродуей „A Sleepin’ Bee“. Когато концертът свършва, настъпва тишина, последвана от бурни аплодисменти. Същата вечер приятелката на комика Тайгър Хейнс й казала: “Малко момиченце, виждам долари навсякъде около теб”. И е права. Стрейсънд е ангажирана да изнася концерти в целия Гринуич, привличайки знаменитости, звукозаписни компании и театрални агенти. Един от тях –  Артър Лауренц, я наема за малка комедийна роля в пиесата „I Can Get It For You Wholesale“.  На премиерата Стрейсънд изпълнява един номер, който кара всички да се изправят на крака. Аплодисментите продължават пет минути, но следващата й роля я превръща в истинска сензация.

Funny Girl е американска биографична, музикална филмова драма от 1968 г. за живота и кариерата на бродуейската и филмова звезда и комедийна актриса Фани Брайс и нейната бурна връзка с предприемача и комарджия Ники Арнщайн.

Брайс, подобно на Стрейсънд, е млада еврейка, която става звезда, благодарение на своята решителност и упорита работа. Тя успява, заради различията си, а не въпреки тях. Спектакълът печели осем номинации за наградата “Тони”. Стрейсънд не може да се наслади, обаче на този успех, защото нейният колега Сидни Чаплин (син на филмовата звезда Чарли), постоянно се опитва да саботира изпълнениет й.

„Не обичам дори да говоря за това“, казва тя и поклаща глава при спомена. Просто един човек, който се влюби в мен, което беше необичайно – и когато му казах: Не искам да се занимавам с теб“, той се обърна срещу мен, по такъв начин, че беше
много жестоко. Започна да мърмори под носа си, докато аз говорех на сцената. Казваше ужасни думи. Проклятия. И вече не искаше да ме гледа в очите. А знаете ли, когато играете, е много важно да гледате другия човек и да реагирате на него. Това ме объркваше. Понякога си мислех:Каква ли, по дяволите, беше следващата реплика?Чувствах се толкова разтревожена“.

Това, което преживява, допринася за сценична треска, която спира Стрейсънд да изнася концерти в продължение на 27 години. Но дори и когато се отказва от изпълненията си на живо, тя продължава да има трудни отношения с екранните си партньори.

Уолтър Матау я унижава на снимачната площадка на филма “Здравей, Доли” крещейки: В пръднята си имам повече талант, отколкото ти в твоето тяло“. Носителят на Оскар – Франк Пиърсън, публично разгромява версията на „Роди се звезда“ от 1976 г., на която е режисьор, наричайки Стрейсънд маниачка на тема контрол, която постоянно изисква повече близки планове.

Мъжете в живота й, които не се страхуват от нейната увереност, са очаровани от нея. Омар Шариф пише дълги и страстни писма до нея, в които я моли да напусне съпруга си. Крал Чарлз я описва като “ опустошително привлекателна” с “голям сексапил”, докато Марлон Брандо й казва: „Не можеш да имаш такъв гръб и да не бъде целуван“ 

“Мисля, че сърцето ми спря за миг”, спомня си тя в книгата. “Каква реплика!” През 60-те и 70-те години на миналия век, Стрейсънд е неудържима. Освен във филмовите мюзикъли, тя изгрява като героиня в “Какво става, Док” и “Совата и котаракът“, както и в главна роля в изключително успешния романтичен филм “Каквито бяхме”. Паралелно с това прави и звукозаписна кариера – издава хитове като – Woman In Love, Evergreen и No More Tears (Enough Is Enough), превръщайки се във втората най- продавана изпълнителка за всички времена.

Режисьорският й дебют е през 1983 г. с филма Yentl – първият холивудски филм, в който жена е сценарист, продуцент, режисьор и звезда.

Историята  разказва за еврейка, която се преоблича като мъж, за да изучава Талмуда, е алегория на сексуалното равенство, което прави още по-иронично това, че Стрейсънд не получава нищо за сценаря. Тя получава минимална заплата за режисура и е принудена да намали на половина своя актьорски хонорар. Когато пристига в Англия за снимките на филма, сексизмът се разсейва. “Имахте кралица, а Маргарет Тачър беше министър – председател”, казва тя. “С други думи, не се плашете от това, че съм жена. Казвам това, защото в Америка, за съжаление, беше толкова различно. Хората там бяха студени и отнесени.”

В печата Стрейсънд се възползва от възможността да разчисти стари сметки и да разсее мита за “дивата ”, който я заобикаля. Тя се справя добре, разкривайки история за упоритост и смелост, която е примесена със самочувствие и хумор. Но все пак има и моменти на поведение на звезда – като например момента, в който се обажда на главния изпълнителен директор на Apple- Тим Кук, за да се оплаче, че iPhone произнася името й погрешно. “Името ми не се изписва със “З” – протестира тя.” “То е Strei – sаn,  като пясък на плажа. Колко просто може да стане? Тим Ку беше много мил и направи така, че Сири да промени произношението….Предполагам, че това е едно от предимствата на славата!”

Барбра в дома си, по време на последното й интервю за BBC

Сега, на 81 години, тя предполага, че мемоарите са финална точка в кариерата й. Филмовите проекти, зад които застана през последното десетилетие: биографичен филм за фотографката Маргарет Бурк – Уайт и филм по мюзикъла “ Циганка ”, няма да се реализират. Вместо това, тя смята да прекарва повече време у дома.

“ Искам да живея живота ”, казва тя. “Искам да се кача в камиона на съпруга си и просто да се скитам, надявам се децата да бъдат близо до нас. Животът ми е забавен, когато те са при мен. Обичат да си играят с кучетата ни и ние се забавляваме. ” “Честно казано, не съм се забавлявала много в живота си. Искам да се забавлявам повече.”

Последни публикации