Пол Остър, един от най-известните постмодерни автори, се оттегли от света на 77 през 2024 г., а сега четем на български последния му роман – „Баумгартнър“. Красивата история за любовта, паметта и загубата, която излиза в превод на Жечка Георгиева и със знака на „Колибри“, е въобще последната творба на големия американски поет, прозаик и режисьор, автор на 25 книги и удостоен със също толкова национални и международни награди.
Във фокуса на повествованието е Сай Баумгартнър, преподавател по философия на 70, който се впуска в дебрите на спомените. Те са белязани от дълбоките чувства към покойната му съпруга Анна, която сякаш присъства и в залите на университета, и в срещите, на които се опитва да започне отношения с други жени. Пол Остър прецизно и затрогващо анализира настъпващата старост и миналото, определящо настоящето и бъдещето. Самият той е споделял, че до 75 се е усещал като най-младия във всяка общност, а после изведнъж започнали да го броят за стар, без да е „виновен“ за това. Уточнявал е, че има особени отношения със смъртта – едва на 14 е, когато пред очите му на сантиметри от него мълния убива момче от класа. Още тогава осъзнава, че иска да пише за важните неща, защото времето на земята е прекалено кратко. Малко по-късно определя писането си като мания, глад и ирационална необходимост.
Първият му роман, „Стъклен град“, е отхвърлен от 17 американски издателства. През 1982 година става известен с „Изобретяването на самотата“. През следващите десетилетия търси истории, които поставят под въпрос разбиранията ни за света, описва случки, които разкриват мистериозните сили, управляващи съдбата, анализира случайности, които никак не са случайни. И е категоричен в заключението си: „Всъщност светът е пълна лудница“.
Особено прочута е неговата „Нюйоркска трилогия” – три детективски сюжета за тънката граница между лудостта и нормалността, между целостта на една идентичност и нейната разруха. Критици ги наричат „детективски романи, но написани от Кафка“ заради преплитането на реалното с въображаемото, смесването на настоящето с бъдещето и на истината с илюзията.
В „Музика на случайността“, „Тимбукту” и „Левиатан” продължава да дълбае в опасните дебри на психологическите лабиринти, като героите му са обсебени от съмнението и темата за сътворението. „Боговете са изчезнали, природата е напълно безразлична към нас и ние сме сами в Космоса. Въпреки това имаме моралното задължение да се грижим един за друг и да намираме смисъл в човешката солидарност“, казва Пол Остър. Докато пише знаменития си и донякъде биографичен роман „4321“, е на 66 и бърза, опасявайки се от изненадата на непоправимото. След като го завършва, е толкова изчерпан, че в продължение на няколко месеца не написва и буква. Монументалната творба е определена като „изумителен шедьовър“ и „най-внушителния, удовлетворителен и сърцераздирателен роман“ на писателя. А докато живее във Франция, превежда на английски любимите си Стефан Маларме, Жан-Пол Сартр, Жорж Сименон… „Не съм сигурен, че можеш да създаваш изкуство, ако не си обсебен от него. Вълнението и усилията са окуражаващи и одухотворяващи“, твърди Пол Остър, който пише, за да се чувства повече жив. Обича да носи молив в джоба си. „Вероятността един ден да се изкушиш и да го използваш, не е малка“, признава той пред британския „Гардиън“. Пол Остър е и сценарист, и режисьор, през 1995 г. излизат филмите му Smoke и Blue in the Face.
В последните си интервюта писателят признава, че най-верният му редактор и читател е втората му съпруга, Сири Хуствет, също световноизвестна авторка. И че единствената добра страна на остаряването е мисълта за това как по-добре да прекараш оставащия ти живот.
Албена Атанасова