До къде се разплиска водата от чашата, в която се разрази бурята, провокирана от зрители, напуснали премиерата на „Последното бягство на Дон Жуан“ в Античния театър на Пловдив? Както винаги, до социалните мрежи. До говорилнята, в която всеки се „представлява“, защото извън нея рядко му обръщат внимание. Не бих могла да кажа дали споделилите впечатленията си за моноспектакъла на Деян Донков са от дежурните коментатори в гнездото на осите – то въобще не ме вълнува. Не че хората нямат право да кажат какво мислят. Имат, разбира се, но другите ще се заинтересуват от оценките им, ако те са изложени възпитано и в контекста на някаква дискусия. За обективност е трудно да се говори, защото изкуството винаги се възприема, чувства и тълкува субективно – иначе що за изкуство ще бъде. Всяка теория на конспирацията по повод на въпросната случка би била в повече, но все пак
понамирисва на опит за публичен линч
срещу двама изключително талантливи и смислени мъже, обединени не само от идентично светоусещане и сходни критерии за морални ценности, но и от неприятния навик да назовават фактите без декорации. А сега техният Дон Жуан – когато Недялко Славов преди време изпраща пиесата си на Деян Донков, актьорът му дава доста идеи, които в началото леко стресират писателя, но после той ги имплантира в текста, няма пощада към безумията в социума. И да, държи се като шут и говори нецензурно, но кой друг днес и тук си позволява да каже, че кралят е гол?
„Нашият Дон Жуан е с диагноза. От него може да се очаква всичко. А езикът на Недялко Славов е парлив. Той е от неудобните човеци. Казва много директни истини, макар и през устата на един луд. С Недялко Славов продължаваме да работим върху текста, премиерата беше експеримент, за който не съжалявам.“, категоричен е пред „Филтър“ Деян Донков, който е и режисьор на „Последното бягство“. С извънредната си интуиция, на която не могат да те научат в нито една академия, той винаги знае точно по колко да сложи от комедията и от трагедията. А в моно драмата смехът и скепсисът изправят публиката пред основния въпрос на времето ни – какво ни очаква утре, когато живите и грешни хора ще трябва да се противопоставят на обществата от дигитализирани биороботи. Дон Жуан – този бунтар срещу несвободата, пресича морета, континенти, държави, движи се напред-назад из историята и настоящето. Притежава божествената дарба на всеки сто години да минава през някой град, в който е имал любов с местна красавица. Така отново се озовава и в Пловдив, където любимата му Ана век по-късно се е превърнала в бронзов гълъб на фонтана. Любимото място, в което изкушава дамите са техните сънища. Там Дон Жуан е неуловим и неустоим. Забавни и тъжни истории са навързани в драматургичната творба, през която Деян Донков преминава като вихър, а неговият Дон Жуан е не само вечен любовник, но и символ на космополитната виталност. Въобще не му пука от инфантилните трактовки на личността му, не се щади в тъжната самоирония.
„Фитилът ми мъжествен свърши
Любовната ми свещ се разтопи
Ала недей да страдаш ти
Друг недовършеното ще довърши“
„Дон Жуан е универсален. Изчезващият вид мъж. Той е на върха на копието – като свободата за Дон Кихот и Санчо. 12 години бях Дон Жуан в прочутия спектакъл на Александър Морфов, добре се познаваме с него. Всъщност това е третата ми среща с Дон Жуан. След Академията го направихме в театър „Алтернатива“. Участвахме в студентски фестивал в Париж през 1999 г.“, връща лентата Деян Донков.
„Пиесата е за трескавите съновидения на Дон Жуан, който отдавна вече не е архетип на вечния любовник, а просто още един пациент в лудницата на съвременното човечество. Маникюриран, епилиран, кастриран, превъртян през мелачката на потребителските представи, превърнат в продажна марка, в бранд, за да приключи в усмирителната риза. Това е финалът на пиесата. В тази пиеса няма очакваното забавление, захаросани соаретни флиртове, романтични клишета и обичайния преразказ, а провокация, болка и все пак надежда и вяра в спасителната любов. Благодаря на тези, които й повярваха. Разбирам и тези, които не й повярваха. Разбирам и тези, които не видяха, но чуха и заповтаряха, че не трябва да й се вярва. Мълвата е най-добрият параван на злословието.“, написа във Фейсбук Недялко Славов след излиянията на знайни и незнайни експерти. Някои от тях мъдро заключиха, че харесват Деян Донков като актьор, но това не означава, че одобряват всяка постановка, в която участва. Подобни твърдения, разбира се, звучат комично – актьорите правят представлението, а не обратното.
Недоразбрали феминистки също се намесиха с ядовити реплики. Ето няколко реда за тях от пореден монолог на Дон Жуан. „Защо жените нямат чувство за хумор? Не, наистина, защо? Момент да помисля… А природата има ли чувство за хумор? Нима птиците се шегуват, летейки? Или дървото, борейки се с друго дърво за слънчева светлина, се шегува? Или лъвицата, пазейки малките от хиените? Ами да… Нямат чувство за хумор, защото жените са самата природа и пазят живота, а животът не се пази с чувство за хумор. Само с хилене не става, нали? Животът си е сериозна работа.“
Казва го и писателят Росен Карамфилов – пловдивско чедо, син на големия художник Кольо Карамфилов. „Чух какво се е случило на премиерата и не ми стана никак приятно. От дете гледам театър. Възпитан съм в огромно уважение към сценичните изкуства. Познавам най-големите актьори в България. Никога не съм напускал представление. Дори и в случаите, когато не ми е харесало особено. Не мисля, че това е някакъв героизъм. Да си тръгнеш. Да откажеш да вникнеш в дадено внушение или послание. Знам какъв писател и драматург е Недялко Славов. Познавам го лично. Знам какъв актьор е Деян Донков. Познавам го лично. Познанството ми с тях няма общо със съществения факт –
България скоро няма да има нито такъв писател, нито такъв актьор.
Добре да си дадете сметка за това другия път, преди да проявите такова неуважение. Да, това е неуважение. И вие не сте постъпили правилно. Камо ли да сте дали някакъв добър пример. Говоря за напусналите представлението, които дори не са разбрали, че образът на Дон Жуан тук съвсем умишлено е антиобраз. В тази пиеса няма да видите захар и романтика. Вие затова и си тръгвате. Не сте си получили шоколадовия бонбон с карамел. И друго – просто не ви се мисли със собствените ви глави. Ваш избор. За какво ви е мозък тогава? Този въпрос остава.“
Анна Кошко – жената до Деян Донков в живота и вече няколко пъти на сцената, хладнокръвно добавя: „Деян не е една премиера. Всеки има право да не хареса един спектакъл и да го критикува. Това е част от изкуството. Но критиката към изкуството и обидата към човека са различни неща. Подигравките, грубите лични нападки и осъждането от хора, които дори не са гледали представлението, нямат място в критиката. Някои хора се гордеят с това, че са напуснали театъра „на тълпи“. Щом това ви кара да се чувствате горди – жалко. Дано намерите по-достоен повод за гордост“. Колкото и да е първосигнално като хипотеза, но вероятно някои от господата, изказващи се компетентно по всички въпроси, може би завиждат на Деян Донков за красивата му приятелка. Дуетите на Кошко и Донков в „Последният час на Мерилин Монро“ и „Любовъртеж“ също са обект на злостни подхвърляния.
„Последното бягство на Дон Жуан“ е вторият моноспектакъл на Деян Донков по творба на Недялко Славов – „Камбаната“ по едноименния роман е ювелирно изпипано произведение, което въздейства изумително върху зрителите. И това съвсем не е патетично обобщение. Както се знае, Деян Донков е много силен като Вено – балкански супер юнак, същински Батман, който се бори с престъпността и тази му битка го държи изправен в името на справедливостта. Вено обаче не пази Готъм сити, а старите хора в българско село – от набезите на нахлулите от градовете цигани. Селото е умален модел на обществото ни, затова романът на Недялко Славов е абсолютен като живота – драматичен, романтичен, мистичен, фантастичен, поетичен, смешен, епичен и на финала трагичен. Донков в този образ е еманация на свободния дух. Извършилият две убийства Вено носи душата на дете. Когато осъзнава, че няма какво да го задържи на света, действа като самурай, верен на дълга и гнева, провокиран от несправедливостта.
„Напоследък все повече предпочитам да замълча. Не умеем да се обединяваме, липсват ни общи ценности, общи идеи, обща съпричастност. Липсите ни тежат и угнетяват.“, искрен е артистът, за когото скандалът никога не е бил цел. Затова избира сложни теми вън от комерсиалното забавление. Предстои му да изиграе Вено и на екрана – в адаптацията и под режисурата на Мариан Вълев. Филмът може би ще бъде в гамата на Акира Куросава – далеч от истерията на клиповото кино.
Албена Атанасова