В страниците на вестник „Народна култура“ на 6 юни 1959 г. художникът Ненко Токмакчиев отбелязва, че в Плевен е подредена изложба с тридесет живописни творби, в които авторът им и успял да излезе от клишето: „В тях няма украшателство, схематизъм и безличие. Но наред с това може да се каже, че в стремежа да се откъсне от натуралистичното третиране на обекта в някои работи художникът изпада в неизясняване на формата. На други места, изчиствайки формата от външното и случайното, той стига до нарушаване на индивидуалността и недооценява рисунъка. Увлечението по чисто живописни елементи говори за майсторство, но с нищо не подпомага художествената стойност на някои пейзажи“.
След 14 години за същия художник изкуствоведката Вера Динова-Русева ще напише, че „живописта му така искрено отразява неговата човешка същност, че дори между категоричните строги линии в композициите на творбите му и отчетливите сериозни черти на неговото лице, изразяващи характера му, има някакво сходство, някаква неделима връзка и особено единство. В говора и движенията на художника липсват позата на преднамереността, тъй като в творчеството му отсъства ефектът и показността. Естествената му мълчаливост, нарушавана от кратки, смислена слова, е резултат на мъдрото убеждение, че човекът, а особено художникът, трябва да изрича само най-важното, и пределно ясно и лаконично“.
Поредната оценка за същия художник имаме възможност да направим самите ние – 110 години след рождението на Дило Дилов, през изложбата, подредена в Художествена галерия „Илия Бешков“ в Плевен. Експозицията може да бъде разгледана до 30 април.
Дило Дилов поема първата глътка въздух във врачанското село Лазарово на 10 юли 1914 г. Само 14 дни по-рано е извършен Сараевският атентат, станал повод за започването на Първата световна война. Именно в прегръдката на войната ще преминат първите години от житейския път на бъдещия художник, но след края й, макар че никога нищо няма да бъде същото, животът продължава. Той обаче е останал сирак. След дипломирането си в гимназията в Бяла Слатина Дило Дилов се установява в София. Работи като печатар и общ работник на столичната гара, но по-важното е, че въпреки несгодите, е решен да стане художник. През 1935-а и 1937-а кандидатства в Художествената академия, но за негов късмет и двата пъти неуспешно. Така през 1937 г. отпътува за Белград. Приет е за студент в местната Художествена академия. Именно там попада в ателието на големият проф. Мило Милунович. Художественото учебно заведение приема първия си випуск именно през 1937 г., а негов основател е тъкмо проф. Милунович, чието образование е преминало последователно през Флоренция и Париж.
Във френската столица проф. Милунович става един от ревностните последователи на Пол Сезан, любов, която предава и на своите студенти в Белград. Дило Дилов попада в ателието му, когато е навършил 23. Осъзнат и категоричен, че желанието да стане художник не е младежка хрумка, а житейски избор. За втори път обаче войната нахлува в живота му. Само година преди да се дипломира, е принуден да се завърне в родината си, за да довърши образованието си в ателието по живопис на проф. Никола Ганушев в Държавната художествена академия в София. Още тогава работата му се отличава от тази на останалите му състуденти, а основната причина за това се таи в досега му с опита, придобит в Белград. Опит, който безвъзвратно го свързва с постимпресионизма.
Скоро след дипломирането си Дило Дилов свързва живота си с Плевен, където започва неговата преподавателска дейност. Градът, който го вдъхновява за рисуването, а пейзажът се обособява в предпочитания от него жанр. Предимно с пейзажи се представя и в първата си самостоятелна изложба, която провокира и острата оценка на колегата му Ненко Токмакчиев. Това обаче няма да го обезсърчава, а напротив – той продължава още по-ревностно да отстоява своето разбиране за формата и цвета, които ще изградят образа му, с който го познаваме днес.
В периода от 1960 до 1974 г. Дило Дилов е и творчески секретар на Групата на художниците в Плевен, а от 1957 г. е и член на Съюза на българските художници и на Управителния му съвет до 1984 г. През годините до своята кончина през 1987 г. открива още няколко самостоятелни изложби, а днес творбите му са част от колекциите на Националната художествена галерия, Софийска градска художествена галерия, както и на почти всички галерии в страната и много частни колекции в чужбина – Австрия, Франция, Румъния, Унгария, САЩ, Русия, Япония, Кипър, Германия, Тунис и други. Заради активната си присъствие на художествената сцена той става лауреат на редица награди, като за приноса си в областта на изобразителното изкуство е удостоен със званието „заслужил художник” през 1972 г. и посмъртно с „почетен гражданин” на Плевен.
Ето защо новата му ретроспективна изложба съвсем логично се явява в града, с който той остава свързан до последния си дъх. Изложба, която ни позволява да се вгледаме в живописното му наследство и сами да оценим действителните стойности на онова, което е сътворил. Отвъд разговора за майсторството, за композиционните решения и тъканта на живописта, това са творби, които са дълбоко свързани с човека и света, който той населява. Тъкмо затова като че ли публиката всякога възприема срещата с картините на Дило Дилов като откровение с всичките му притворства, несъгласия и огорчения. Но и с едно отдавна изгубено в съвремието ни отношение, а защо не го наречем – любов към средата, която населяваме.
Пламен В. ПЕТРОВ
