„Алфа“ – най-новият сериал на Би Ти Ви, тръгва на 25 февруари. Сценарият е на Димитър Коцев-Шошо, който дели режисурата на 12-те епизода с младия си колега Петър Крумов. Има още двама автори на историята – Яна Борисова и Кевин Хан. В основните роли са Стефан Вълдобрев – като топ следователя Макс Ръсин, шеф на отдел „Серийни престъпления“, Мария Силвестър – психолог и бивша съпруга на Ръсин, Петър Антонов – криминален журналист и приятел на главните герои. Голямата изненада са четирима изгряващи актьори – Валентина Каролева, Спартак Панталеев, Георги Богданов и Виолина Доцева, които играят ученици на Ръсин и се включват в разследването на убийствата наравно с него.
– Защо решихте да създадете криминален сериал, господин Коцев?
– Започнах да пиша сценария преди 5–6 години за конкурс на БНТ, който не успяхме да спечелим. Сега ме поканиха от Би Ти Ви, като най-много ме изкуши възможността за присъствието на млади и неизвестни актьори в главните роли. В поколението на 20–30-годишните има много талантливи хора от нов вид – еднакво добре плуват и в киното, и в театъра. Не че преди ги е нямало, но сега са повече – за всеки от образите в „Алфа“ можехме да избираме между поне четирима. За жалост, най-новите лица остават в сянка, защото постоянно рециклираме по-старите. Но би било абсурдно някой да помисли, че на нас, режисьорите, ни е писнало да работим с най-добрите – качеството е за цял живот. А криминалният жанр ме предизвика, защото е далеч от мен. „Алфа“ е по-скоро психологически трилър – с убийства, кръв, екшън елементи. Големият фокус е надиграването между страхотния следовател и серийния убиец, който дебне в сенките.
– Показни убийства, „Под прикритие 6“ – мислите ли, че мутренските времена се завръщат?
– Не. Отстрелват последните останки от друго време. Ето, вижте какво се случва в Манхатън – добър модел за бъдещето на всяка държава. След толкова дългогодишни бандитски битки и изумителна престъпност, там днес можеш да ходиш чисто гол с по 300 долара във всяка ръка и нищо няма да те сполети. Дошло е време, в което мафията облича бяла риза, колосва яката й и започва да се разправя с всеки, който се опитва да й наруши спокойствието. И най-закоравелият някогашен престъпник в един момент иска градът да се превърне в нормално място, защото в него живеят неговите деца и внуци.
– Тази версия е твърде цивилизована.
– Но следва естествения ход на нещата от живота. Просто при нас преходът се забави с десетина години – за разлика от другите страни в централна Европа.
– Двата ви документални филма – „Следеният човек“ и „16-а република – предателството на БКП“, са за обезсмислянето на българския морал като социална категория. Дали бяха достатъчно гледани и правилно изтълкувани?
– Медиите така и никога не оцениха проблема с досиетата като важен за обществото. Крайно закъсняло е да се коментира какво е можело да стане, ако досиетата бяха отворени. Дори сега изведнъж рязко да ги извадят на тезгяха, нищо няма да произтече. Зависимостите са отдавна осребрени, отдавна потулени. Беше извършено гигантско престъпление – изгориха почти половината архиви. Нали разбирате, че няма как този тип филми да стигнат до достатъчно зрители. Безвъзмездно предоставих на БНТ „Следеният човек“ – историята на писателя Веселин Бранев за отношенията му с Държавна сигурност. Но за половин година го пуснаха два пъти. Това означава, че обществената телевизия не смята тази тема за обществено важна. Не обсъждам защо е така, не съм в позата на обиден творец. И „Следеният човек“, и „16-а република – предателството на БКП“, който през 2023 г. се появи в точния момент, за да ни подскаже къде живеем и какво е положението, запълват празнини в знанията на българите. Те не са пропаганда, те са само документи. И казват: „Чакайте, ето вижте какво се е случило, пък вие си преценете“.
– Баща ви, големият актьор Константин Коцев, как реагира, когато го информирахте, че сте приет режисура в НАТФИЗ?
– Той никога не ме е питал с какво се занимавам. Когато разбра, че ще уча режисура, ми даде единствения съвет, който някога си е позволявал: „Не изоставяй английската филология“. Не че щях да го направя – вече бях в трети курс, а английската и американската литература ми дадоха много за интелекта, за познанието на световната култура. Но ми беше важно той да ме разбере. И баща ми, естествено, ме разбра – завършил е право преди ВИТИЗ. Още на втората година е знаел, че няма да стане съдия или адвокат, но си е наложил да стигне до финала, след като е започнал.
– А той защо първо е записал право?
– За да има стабилна професия и сигурност за бъдещето. Казваше за младостта си: „Бях убеден, че момичетата харесват сериозни мъже“. И уточняваше: „По-късно разбрах, че съм се лъгал“.
– Какво си спомняте вече като юноша от атмосферата в Сатиричния театър – усещаше ли се някакво недоволство срещу властта?
– Избягвам да съдя хората от времето на комунизма. Много от тези, които измерват кой колко и какво е направил, не си дават сметка за жестокостта на репресивния апарат през онези години. Да, има един розов период през 70-те и 80-те години, но и той е илюзорен – и писателите са убивани, и интелектуалци са затваряни заради различните си убеждения. Да, хората на изкуството през соца винаги са опитвали да кажат нещо, но то е било толкова иносказателно, че на финала никой не го е разбирал. В Сатирата със сигурност се пробваха през пиесите да подкопаят системата – но твърде елитарно, а това не достига до тълпата, няма как да я раздвижи. Ако запитате с какво хората си спомнят баща ми, повечето от тях ще ви отговорят „С прасето“ – прочутия монолог на Гоца Герасков от „Суматоха“ на Радичков, в който героят търси изгубеното си животно. Никой не си спомня, че и баща ми, и колегите му са отправяли сериозни послания от сцената. Може да са сериозни, ама няма прасе в тях.
– Какво коментираше баща ви вкъщи за политическите настроения в театъра?
– Като във всяко нормално семейство, и у нас се говореше, че социализмът е страшно недоразумение, че живеем в държава, която не може да се сравни със света от другата страна на Желязната завеса. Но този тип разговори тогава принципно оставаха на маса и по кухните. Затова не успяхме сами да се освободим от комунизма. Подариха ни демокрацията, не бива да го забравяме. Абсолютни късметлии сме – отървахме се от тоталитаризма без кръв. Член сме на Европейския съюз заради геополитическо стечение на обстоятелствата в наша полза. А ние – вместо да се радваме, се чудим: при богатите и културните ли е по-хубаво, или при бедните и злобните? Едва ли някоя друга нация има подобна дилема – може би само сърбите, но за тях е ясно.
– Стоянка Мутафова казваше, че Константин Коцев е най-големият интелектуалец в гилдията – това създаваше ли му проблеми сред колегите?
– Не е тайна, че актьорите не са от най-четящите. Но баща ми никога не се е отнасял снизходително към колеги с по-малък интелектуален капацитет, но със също толкова категоричен и силен талант. Може да не четеш и да си голям актьор. Този тип актьори успяват само чрез инстинкта да долавят човешката природа, без да я осмислят. Просто баща ми беше по-аналитичен, имаше нужда да осмисли ролите си. Е, понякога се ядосваше, че не е разбран.
– Защо днес сатирата на властта почти отсъства и от сцените, и от телевизиите?
– Нямаме традиции – за разлика от западните страни. Нашият модел е ориенталски. Комбинацията между ориенталщина и комунизъм разгонва фамилията на нацията. Нацията ни е от хора, които искат да робуват на някого, докато те не станат пашите. Всеки мечтае един ден да се чувства като паша, но знае, че дотогава ще прегъва врат. В момента, в който успее, изведнъж става ербап. Имаме много примери, един от тях е и Бойко Борисов. Така че нито властта позволява на хората да й се присмиват, нито самите те си позволяват да го направят. Докато в по-цивилизования от нас свят сатирата е непрестанна корекция на политиците. Тя е добре дошла не само сред опозицията, но и сред действащите политици. Защото сатирата е важна за отношенията в обществото. Но това е манталитет, който се възпитава със столетия. Кога да го бяхме изградили в България? В Османската империя сме били периферия – без глас, но със сериозни икономически възможности. Сатирата започва леко да надига глава преди Втората световна война, но после настава диктатурата. Италианците и испанците се оплакват от пагубното влияние на католицизма, но то е несравнимо с това на ориенталщината и комунизма.
– Отива ли си то тук и сега?
– Да, но твърде бавно. Младите хора, които са убедени, че те трябва да носят отговорност за държавата, а не обратното, са малко. И това е огромният демографски проблем. Ако ние имахме младо население, нещата щяха да изглеждат по съвсем друг начин.
– Йордан Радичков, който е кум на родителите ви, знаеше ли, че вие сте писател?
– Радичков и жена му Сузи по едно време не си говореха с майка ми и баща ми – не знам защо, нещо се бяха скарали, никога не го коментираха вкъщи. Но когато срещах случайно Радичков, винаги ми обръщаше любезно внимание. Не знаеше, че пиша, още по-малко е възможно да е чел нещо от мен. Все пак е вълнуващо, че имам почти роднинска връзка с един от най-големите ни писатели.
– Израснали сте в театъра и правите театър, харесвате ли това, което гледате по сцените?
– Дори някои от спектаклите да са откровено слаби, е доказано, че само през количеството се стига до качество. Най-доброто е, че публиката се върна в залите. Преди 20 години с билети от по два-три лева никой не влизаше по театрите. Сега е съвсем различно. Звъннах на Радена Вълканова, че искам да гледам „Хага“, а тя ми обясни: „Искаш, ама няма билети“. Така че ще чакам до другия месец.
– Как ще коментирате скандалите за държавни пари в киното?
– Всички са много принципни за това как трябва да се финансира киното до момента, в който това финансиране не опре до конкретния им частен случай. Изведнъж същите тези хора зарязват принципите си и започват да имат нови принципи. Започват да говорят точно обратното на казаното от тях вчера, защото днес различното мнение им е изгодно, за да вземат субсидия. Отвратително и унизително. Винаги съм избирал да стоя настрани или да получа пари за нискобюджетен филм, за да не влизам в подобни схеми.
– Как се казва следващият ви филм за големия екран?
– „Отговори на всички въпроси“. И в него съм заложил на изгряващи момчета и момичета – носят свежест и интерес. Няма нито един известен. Риск е, но е и голям плюс. Младежка история, градска мистерия. Писателят Радослав Парушев-Чарли прави страхотна роля. Половината актьори не са професионалисти. За пореден път ползвам моята леля, вече пенсионирания гинеколог д-р Антонина Ковачева, по-малката сестра на майка ми. Тя е фантастична. Можеше да е най-голямата комедийна звезда на България, открай време е страхотен почитател на театъра и киното. Всъщност Антонина се запознава с баща ми много преди майка ми. В един ресторант леля ми вижда Константин Коцев и отива за автограф при него. Връща се вкъщи и в еуфория показва на майка ми салфетката, върху която той е написал някакво пожелание. В този момент майка ми зубри като луда за сесия, главата й е пламнала с изпитите от българската филология. Поглежда изреченията върху салфетката и прецежда през зъби: „Тук няма запетайка, тук не е сложил точка. Простак“. Няколко години по-късно се омъжва за него.
– Какво играе тази прекрасна дама?
– Самотна, възрастна и дебела жена, която обяснява на девойка, че няма още дълго да е нито толкова млада, нито толкова слаба, нито толкова красива. Обяснява й го с гигантска наслада. Но да не излезе, че не искам да работя с известни актьори. Скоро започвам снимките на „За теб“ – по пиесата на Яна Борисова, с Юлиан Вергов, Явор Бахаров, Весела Бабинова. Ще поставям и нова пиеса на Яна Борисова – с Александра Сърчаджиева и Петър Антонов. Комедия за избягала булка.
– Ще пишете ли роман, мина доста време от излизането на „Лора от сутрин до вечер“ и „Скарида“?
– Вече си мечтая за следващия. А на всичкото отгоре съм го обещал на малкото, но много сериозно издателство Icu. Но роман все още няма, въпреки че има идея, рамка, разработени образи. Захванал съм се със сто други неща. Не се оплаквам, приятно ми е. Но за роман трябва тишина – в днешно време тя се постига трудно и струва скъпо. Нужни са време и пари. Когато писах „Лора от сутрин до вечер“ и „Скарида“, имах и от двете, а сега нямам.
В Австралия работи просяк, в Холандия лъже, че е готвач
Имам шило в задника – вечно търся приключения, признава кинаджията театрал
Димитър Коцев-Шошо от години се ръководи от принципите на великите приключенци Хемингуей и Труман Капоти. Гениалните писатели първо се впускат в невероятни авантюри, а едва след това сядат пред пишещата машина. „Ако животът на Хемингуей и Капоти не беше толкова интересен, какво щяха да разказват? И аз имам шило в задника, което ме провокира и подтиква към неща, които не съм правил до вчера. Те са различни етапи от едно и същото ми „аз“. Слава богу, и досега си ги позволявам, въпреки че се чудя докога мога да карам така“, споделя синът на Константин Коцев.
Шошо два пъти се опитва да емигрира. Вече с две дипломи за висше образование се хваща на работа като помощник-готвач в лъскав курорт на север от Амстердам, въпреки че нищо не разбира от професията. „Излъгах, че я умея. Преструвах се, трябваше някак да се оправям. Имах страхотен съюзник – аржентинец, който покриваше провалите ми и ме въвеждаше в движение в основните неща в кухнята, за да не ме хване главният готвач, строг холандец, който щеше да ме уволни на секундата. Работех по 10–11 часа на ден с огромен кеф. Харесаха ме, приеха ме, това е един от най-приятните периоди в живота ми. Може би удоволствието щеше да приключи, ако бях стигнал до момента на моженето. Но докато се учех, докато беше ново, беше прекрасно.“ Мястото е необикновено – френска, мексиканска и аржентинска кухня излизат в три ресторанта. „Страхотната ни компания беше от цял свят – от Русия до Мароко и Либия. Само сервитьорите бяха 30. Всеки различен, всеки със странностите си, чувствахме се добре един с друг. Но се прибрах – нелегалното емигрантство без перспектива никога не ме е привличало. Исках да правя нещо, свързано с професията ми. Там щеше да ми отнеме много дълго време, за да вляза в средите. Тук, колкото и парадоксално да звучи, възможностите са много по-големи. Не ми дават пари за кино, но имам приятели, които ме подкрепят и снимам.“
За да получат визи за Австралия, Шошо и още едно момче се правят на уиндсърфисти – тяхна приятелка успява да ги „запише“ в отбора, който трябва да пътува за състезания в държавата континент. „В края на 90-те не даваха визи. Нищо не ставаше лесно, особено когато ставаше дума за потенциална емиграция. В Австралия срещнахме отбора от български волейболисти ветерани, които бяха толкова волейболисти, колкото ние уиндсърфисти. Избягали по същата система. Приличаха на табуретки – по метър и 20 от селата покрай Кърджали и селата в Родопите“, връща лентата Шошо. В Австралия той „работи“ просяк.
„Имаше много фондации, повечето от които абсолютно измислени. Даваха ни по една фланелка с изписана върху нея кауза и по една кутия за подаяния – събирахме пари от шофьорите на спрелите на светофара автомобили. После получавахме процент. Печелеше се добре, но тези фондации бяха страшни измамници. Някои хора по кръстовищата направо ни псуваха. Много западни младежи, които обикаляха света, се бяха пазарили за просяци. Но те си допълваха бюджета, а ние трябваше да ядем“, с усмивка разказва Димитър Коцев.