„Изпитвам огромно удоволствие от живота и вероятно заради това привличам хората. Постигнах всичко, за което можех само да мечтая. И дори повече. За мен животът е винаги наполовина пълен, а не наполовина празен. Държа далеч минорните вълнения“, казва в едно от интервютата си Лучано Павароти. Ако най-известният тенор на XX век беше жив, на 12 октомври щеше да празнува 90 години. Честваха юбилея му с грандиозен концерт под проливен дъжд в „Арена ди Верона“, в който се включиха Пласидо Доминго, Хосе Карерас, Андреа Бочели, Анджела Георгиу, Виторио Григоло, Юсиф Айвазов, Джонатан Тетелман, Франческо Мели, „Ил Воло“, Лаура Паузини, Степан Хаузер от 2Cellos.
Мотото на спектакъла беше „Най-емоционалният човек на света“. Едва ли може да се формулира по-точна дефиниция за Павароти, който преди години споделя: „Не ти е нужен мозък, за да слушаш музика.” Емоциите са най-важните за мега звездата, чиито екзистенциални ценности са музиката, жените, храната и футболът. Има още нещо, което го определя като личност – състезанието. „Операта прилича на конна езда с препятствия. Винаги има един, който ще ги преодолее пръв. Но пътят към сцената е път към устата на вълка”, откровен е той. Покорява публиката в десетки големи и малки оперни театри. Вселенската популярност се дължи на блясъка и красотата на гласа му, на детската му непринуденост, понякога, разбира се, напълно подвеждаща, на излъчването му „аз съм от Модена – обикновено момче като всички вас“.
Най-големи успехи постига в трудните опери – „Бохеми“, „Тоска“, „Мадам Бътерфлай“. Само артист като него може сам да фокусира вниманието на 150 000 в Хайд парк, независимо от тоновете вода, които се сипят от небето над британската столица. Лондонският „Таймс“ пише: „Дори птиците и плъховете слушаха Лучано“. В Сентръл парк в Ню Йорк меломаните са вече 500 000. В Залата на народа в Пекин 10 000 аплодират като в рая на музите.
Павароти създава нов статут – поп звезда във великата класика. Това става ясно, когато през 1990 година с Пласидо Доминго и Хосе Карерас взривяват публиката преди закриването на Мондиала в Рим – в древните бани на император Каракала. Диригент е Зубин Мета, който е оплют от някои критици за това, че осквернява палката си със скандален коктейл от опера и поп хитове. BBC обаче избира за химн на шампионата арията „Nessun dorma“ на принц Калаф от „Турандот“ на Пучини, която завършва със сякаш създадените за Павароти думи „Аз съм победителят“. Записът от концерта е най-успешно продаваният класически албум на всички времена. Невероятното представление, в което тримата тенори се надпяват в знакови арии и евъргрийни, се тиражира като мултимилионно събитие. Сред градовете, които ги посрещат, са Лос Анджелис през 1994-а, Париж през 1998-а, където ги аплодират 300 000 на Марсово поле пред Айфеловата кула, Йокохама през 2002-а за Мондиала. Един от рекордите на Павароти в „Книгата на Гинес“ е за най-много бисове – 165.
Понякога, естествено, в меда има и лъжичка катран – през 1992 година за откриването на сезона в „Ла скала“ Павароти излиза в премиерната продукция на Франко Дзефирели „Дон Карлос“ под палката на Рикардо Мути и се проваля във второ действие. Дори феновете, които го обожават, не могат да му простят предателството към великия Верди и го освиркват. Но за него това е само момент от динамиката на голямата въртележка, от която не се отказва до финале гранде. „Честно казано, по-рано вярвах, че ще се пенсионирам на 60. Мислех си, че след тази възраст едва ли ще мога да пея. Опасявах се, че ще се разпадна. Но сега, вече на 60, разбирам, че гласът ми е все така силен и хората все така искат да ме слушат.”
Тенорът е уважаван не само заради вечната си усмивка, но и заради щедростта, която също идва от сърцето му. С приходите от благотворителните спектакли „Павароти и приятели“, на които дели аплаузите с Дзукеро, Лучо Дала, Андреа Бочели, Брайън Адамс, Джордж Майкъл, Елтън Джон, „Спайс гърлс“, Джон Бон Джоуви, Стиви Уондър, Лайза Минели, Рики Мартин, Би Би Кинг, “Юритмикс“ и Боно, той финансира акции на Червения кръст за деца в неравностойно положение, бежанци и пострадали от войни, подкрепя анти спин кампании.
Последното участие на Лучано Павароти в опера е в „Метрополитън“ през март на 2004 година – като Каварадоси в „Тоска“. На 69 години започва прощалното си турне, за да посети всички места, на които е пял в 40-годишната си кариера. Последният му концерт е в Тайван през декември на 2005-а. Последното му появяване на сцена е на 10 февруари 2006-а на Зимните олимпийски игри в Торино, когато публиката ръкопляска неистово след „Nessun dorma“, въпреки че арията е записана на плейбек. Той е на 71 години, но никой друг не може да я изпее на живо без проблеми с качеството заради минусовите температури. При това тогава Павароти не е в най-добрата си физическа форма. Страда от ишиас, куца заради нелекувана травма от футбола, слагат му протеза на лявата бедрена кост, която се огъва под килограмите му. С пет интервенции се опитват да го спасят от болките в гърба и да намалят апетита му на Гаргантюа чрез пръстен в стомаха. Заради възпаление в гръбначния стълб изпада в кома, тогава му откриват и рак на панкреаса. Незабавно се подлага на операция, без намерение да умира и с планове да продължи с прощалните представления. Туморът е успешно и изцяло отстранен.
Отива си на 6 септември през 2007-а в дома си в Модена, която никога не напуска. „Смъртта прави една опера незабравима”, казва приживе Павароти.
Часове след кончината му Тери Робсън, неговият мениджър, пуска изявление до медиите: „Маестрото води дълга и тежка битка. Позитивността, която бележи творчеството му, не го напусна до последния стадий на болестта.“ Смята се, че преди да умре, Павароти получава тайнствено опрощение и помазване от Римокатолическата църква. Опелото е в катедралата в Модена. Романо Проди, Никола Саркози и Кофи Анан са сред държавните мъже, които присъстват на прощалната церемония. В синевата над Модена самолети на италианските военновъздушни сили оставят червено-зелено-бели ивици дим – чест, оказвана само на най-висшестоящи в държавата и в църквата. След 10-километровото шествие през центъра на Модена ковчегът е отнесен до Монтале Ранджоне – селото, в което е семейната гробница. CNN предава пряко цялата церемония, Мирела Френи коментира директното излъчване по RAI. Виенската Щатс опер и Фестивалният център в Залцбург спускат черни знамена, а операта в Сан Франциско слага траурен флаг и върху завесата си. Почит отдават миланската „Ла Скала“, „Ковънт Гардън“ в Лондон, „Метрополитън“ в Ню Йорк. Италианският футболен гигант „Ювентус“, на който Павароти е почитател през целия си живот, публикува в интернет прощалното си писмо „Чао, Лучано“ с черно-бяло сърце.
Млечен брат е на Мирела Френи
До 25 години е застрахователен агент, казва, че баща му, фризьорът и хлебарят от махалата пеят по-добре от него
Лучано Павароти е роден в крайните квартали на Модена в скромното семейство на Фернандо Павароти – хлебар и любител тенор, и Аделе Вентури – работничка в местна цигарена фабрика. Майка му не бива да го кърми заради тютюна, който диша всекидневно и намира дойка. Другото бебе, с което Лучи дели млякото, се казва Мирела Френи. След десетилетия знаменитото сопрано ще каже с умиление пред журналисти: „Нали се досещате, че той изгълтваше всичко и не оставяше почти нищо за мен“. Но въпреки това Мирела Френи, която става българска снаха като съпруга на Николай Гяуров, пее с млечния си брат до последно. Те са съседи в Модена и много близки приятели.
Пред Лучано има три пътя – математика, футбол и пеене. Много е силен във формулите, но не по-малко добър е и в отбора на Модена. Заради футбола се оказва на крачка от смъртта – на тренировка се порязва на ръждясало желязо. Инфекцията на кръвта е толкова сериозна, че изпада в кома за 20 часа. Дават му конска доза пеницилин, но се готвят за най-лошото. Той обаче оздравява.
Във фамилията се разделят на две – бащата на Лучано е за пеенето, майка му и сестра му, която по-късно ще стане учител по физическо възпитание, са за спорта. Павароти, изключително комбинативен от тийнейджър, решава да съчетае дарбите си. Работи като застрахователен агент и тръгва на уроци по пеене. Родителите му го подкрепят безрезервно, но го предупреждават – ако до няколко години не пробие в операта, да се отдаде на бизнеса. Той е едва на 19, когато изпява ария от „Момичето на Златния запад“ на Пучини пред Ариго Пола. Опитният педагог на мига разпознава бъдещия могъщ талант и две години му преподава без хонорар. Другите му двама ученици са Мирела Френи и Леоне Маджера, който ще стане неин първи съпруг, а до края ще бъде пианист и диригент на Павароти.
Първата сериозна изява на Лучано е като солист на хор „Росини“, в който пее баща му. „Той имаше вълшебен глас, сто пъти по-добър от моя. Но никога не си е позволявал и да мечтае за кариера. Никога не е бил солист. Когато понякога отивах да седна до него на сцената, се питах дали ще мога един ден да се кача и аз на нея. Защото всички около мен пееха прекрасно – и фризьорът ми, и съседът… Но какво от това? Ако не притежаваш нерви от желязо, няма как да станеш артист”, коментира след години Павароти.
Макар че печели голямата награда на фестивал в Уелс на 25 годин, продължава да работи като учител и да търгува с полици. И двете занимания му се отдават с лекота – той е общителен и харизматичен, но постоянното говорене натоварва гласните му струни. През 1961-а се явява за втори път на конкурса „Ахиле Пери“ и го печели. „Никога не забравям онази надпревара в Реджо Емилия. Тя беше много важна, напълно промени живота ми.“ Наградата – участие в „Бохеми“. Дебютира като Родолфо – поетът от новелата на Анри Мюрже ще стане най-прословутото му превъплъщение. На генералната репетиция диригентът Молинари-Прадели спира оркестъра, за да го похвали: „Млади човече, вие сте на крачка от триумфа!“. Минути след финалните овации пред гримьорната на никому неизвестния куражлия има опашка от импресарии – късметлията е Алесандро Зилиани. Той подписва първите договори за гастроли на Павароти в Европа – като Родолфо в „Бохеми“ и херцога на Мантуа в „Риголето“ в Щатс опер във Виена и в „Ковънт гардън“ в Лондон.
Край Темза Лучано попада в полезрението на диригента Ричард Бонинг, съпруг на примадоната Джоан Съдърланд, който търси достоен партньор за 188-сантиметровата си жена, обявена за пряка наследница на Мария Калас. Така снажният Павароти попада в епицентъра на големия бизнес – ангажиран е за 40 представления на Джоан Съдърланд в родната й Австралия. Те преминават при изключителен успех, а момчето от Модена „краде“ до съвършенство от техниката на феноменалната Съдърланд. Тя толкова се привързва към него, че го кани да си партнират в „Лучия ди Ламермур“ на Доницети в Маями. Така американската мечта на италианеца започва от Флорида.
През същата 1965-а обаче се случва може би най-важният дебют – в „Ла Скала“ в Милано. Отново „Бохеми“ – диригент е Херберт фон Караян, режисьор е Франко Дзефирели, а Мими е млечната сестра Мирела Френи. На следващата година пак там е Тибалт в „Капулети и Монтеки“ на Белини. Жулиета е Рената Ското, а на пулта е също все още изгряващият Клаудио Абадо.
Амбициозният Павароти се стреми да изпее всичко, написано за тенор. Чистият му кристален тембър привлича с лекотата и прецизността във височините. Но изтощава гърлото си с неподходящи персонажи, с концерти под открито небе, изискващи много по-мощен обем на звука.
През 1968-а Павароти среща Херберт Бреслин, който става негов импресарио за следващите 30 години и го превръща в най-печелившия изпълнител на всички времена. В началото на новия век обаче се разделят с огромен скандал. Вече бившият мениджър публикува мемоарите си „Кралят и аз“, в които неведнъж компрометира Павароти. Бреслин твърди, че Лучано не може да чете ноти, защото никога не е учил в академия. Въпреки че го уличава като супер разглезена знаменитост, Бреслин няма как да премълчи общите им бокс офиси. Павароти отхвърля твърденията около нотната си неграмотност, но не крие, че четенето на партитури не му е най-любимото занимание.
Факт е обаче, че всички записи на Павароти са образци на вокалното майсторство, а в три от тях е върховен и все още ненадминат – Родолфо от „Бохеми“ на Пучини, Неморино от „Любовен еликсир“ на Доницети и Рикардо от „Бал с маски“ на Верди. Две от продукциите през 1972-а под диригентството на Херберт фон Караян – „Бохеми“ с Павароти, Николай Гяуров и Мирела Френи и „Турандот“ с Павароти, Джоан Съдърланд, Монсерат Кабайе и Николай Гяуров се смятат за абсолютни образци. Същата година 17 пъти викат Павароти на „бис“ в „Дъщерята на полка“ в „Метрополитън“, след като изпълнява арията на Тонио с осем пъти горно „до“, а после продължава с още две, докато му стига дъха.
Бялата кърпа е запазената му марка
Първия път му трябва, за да бърше потта от врящото си в треска чело, после остава завинаги в джоба му
Бялата кърпа се появява като акцент в сценичния му образ на гастрол в Либърти, щата Мисури. Той пристига от Сан Франциско с уж лека простуда, която му създава дискомфорт. Спасява го еврейската супа на колегата му Ричард Тъкър. Температурата обаче не може да спадне бързо и Павароти бърше потта от челото си през целия рецитал, който, разбира се, преминава бравурно, въпреки треската. Оттам нататък не се разделя с бялата кърпа, тя винаги е в джоба му. „Хрумването беше гениално, иначе още щях да се чудя какво да правя с ръцете си.“, ще каже той по-късно за знаковия аксесоар. И не крие, че много пъти е репетирал различни пози пред огледалото. Кърпата се оказва магическа и за концентрацията му. Има още един тотем – пироните, които трябва “случайно” да намира около сцената. И тях държи в джоба, докато пее.
Павароти се отнася пренебрежително към телевизията, докато не се убеждава, че няма по-ефективна реклама от нея. След първото пряко излъчване на живо на „Бохеми“ от „Метрополитън“ става тотален фаворит на медиите в Америка. През 1998-а произвежда сензация – появява се в телевизионното шоу „На живо в събота вечер“. Печели множество награди „Грами“, а записите му се издават в платинени и златни тиражи. Изгрява върху корицата на списание „Тайм“ под заглавието „Браво, Павароти! Златният тенор на операта“. Следва солов концерт от центъра „Линкълн“. Павароти е много различен от повечето си колеги – умее да флиртува с широката публика и ловко поддържа баланса между ложите и последните редове. Харесват го и бедните студенти, и супер магнатите, и в Европа, и в Азия. Не му липсват и гафове. Един от прякорите му е „Кралят на отменените представления“. Заради уважителни причини или глезотии разваля отношенията си с директорите на няколко водещи театъра.
Статистиката е впечатляваща – за 8 години години канселира 26 от 41 спектакъла за „Лирик опера“ в Чикаго. Във висшето арт общество в мегаполиса името му става мръсна дума и той повече не получава нито една покана от града. През 80-те години периодично се кара с Пласидо Доминго, с когото през 90-те ще станат първи приятели в общия бизнес „Тримата тенори“.
Маниакален епикуреец, не може без жени
Ако зависеше от мен, щях да разреша те да управляват света, споделя маестрото
Двете съпруги на Павароти – Адуа Верони и Николета Мантовани, не са единствените жени, които е обичал. Той е маниакален епикуреец. Не е тайна, че е пристрастен към секса – по всяко време, в антракта между две действия или в паузата между репетициите. Понякога – с виагра. „Ако зависеше от мен, щях да разреша жените да управляват света”, шегува се Павароти.
С Адуа се запознават през 1953 година на парти. Момичето е много впечатлено от артистичния младеж с небрежна визия, който обаче изглежда много по-зрял от другите гимназисти. Пет години остават годеници, преди да се оженят през 1961-а. Венчават ги в една от църквите на Модена, което обаче никак не пречи на Лучано да си позволява бързи изневери или продължителни романси. Сред избраничките му е красавицата Маделин Рене, с която се запознава през 1979-а в Ню Йорк, където за кратко преподава във висшето музикално училище „Джулиард“. Маделин е негова секретарка, като той й плаща с уроци по оперно пеене. Тя го придружава на турнетата му, докато Адуа се грижи за трите им дъщери вкъщи – Лоренца (1962), Кристина (1964) и Джулиана (1967). Маделин не само споделя леглото му, тя дори подрежда багажа в безкрайните куфари. Връзката има особен привкус – тя е момиче за всичко, той е голямата й любов, неин гуру в музиката.
Павароти прекратява отношенията им, когато губи ума си по 23-годишната студентка от Болоня Николета Мантовани, която не блести с изключителна красота. През лятната ваканция момичето работи за международно състезание по конна езда, сред чиито организатори е Павароти. Той я набелязва от пръв поглед, а тя е безкрайно смутена от вниманието на 58-годишния тенор, който я кани за своя секретарка. Павароти не си пада по шикалкавенето и не след дълго я пита дали ще му прави компания на следващото му турне. Николета онемява и отказва. Като опитен манипулатор, певецът я моли да го изпрати до летището. В крайна сметка тя се качва с него в самолета, макар и убедена, че приключението скоро ще приключи. Но двамата искрено се влюбват един в друг. Николета не е срещала друг толкова позитивен човек, който постоянно се радва на живота. Павароти сякаш е по-младият от двамата – Мантовани е прекалено сериозна, а в началото дори не осъзнава щастието да бъде муза на музикален гений като него. Папараците скоро ги надушват и скандалът гръмва с горно „до“. Адуа отдавна подозира, че между съпруга й и така наречената му асистентка има нещо по-различно, че тя не е като лъскавите хубавици, които кръжат около него. Търпението на Адуа се изчерпва, когато снимката на целуващите се Павароти и Мантовани се появява в пресата. Разводът все още тече, когато нещастието застига влюбените – Николета е диагностицирана с множествена склероза. Понякога седмици наред не вижда с едното око, друг път не успява да направи повече от няколко крачки. А е едва на 24. Толкова е смазана, че предлага на Павароти да се разделят. Той обаче наистина я обича и не вярва, че болестта е наказание за страстта им. Според тенора всяко подобно изпитание подсказва кои са важните неща в живота. През януари на 2003-а Николета ражда близнаци. Момченцето не оцелява, но сестра му Аличе успява да се пребори. Мъката и щастието на Лучано и Николета са огромни. Женят се през декември на 2004-а. 600 гости вдигат тостове за 69-годишния младоженец и булката му. Сватбеният подарък за Николета е албумът „Ti Adoro“ – „Обожавам те“. Две години по-късно вестник „La Stampa“ цитират диригента Леоне Маджера, според който Николета е злият демон на Павароти, но той не искал светът да узнае за позора му.
Градските легенди в Модена носят, че когато тенорът вече е на смъртно легло, Адуа Верони идва, за да се сбогува с бившия си съпруг. Те си прощават и той я моли да сготви любимите му спагети болонезе.
Адвокатите на Николета Мантовани и мениджърът Тери Робсън обявяват, че семейството разпределя наследството, оценено на 300 милиона евро в движимо и недвижимо имущество в Италия, САЩ и Монте Карло. Делят къща в Модена, вила в Пезаро, два апартамента в Монако, три апартамента в Ню Йорк.
Павароти оставя две завещания. Според италианското законодателство половината от имуществото остава за Николета Мантовани, а другата половина се разпределя между четирите дъщери. Американските владения обаче остават за Мантовани. Прокурорът Масимо ди Патрия твърди, че Павароти не е бил на себе си, когато е подписвал документите. Но Мантовани се кълне пред медиите, че няма никакви спорове за наследството между нея и доведените й дъщери. „Репортерите ме разкъсаха. Измисляха какво ли не. Но аз мога да се защитя“, категорична е тя пред РАИ 3. През 2020 г. Николета се омъжва за финансиста Алберто Тинарели, но споделя, че все така чувства любовта на Лучано и е убедена, че той винаги е до нея.
Пожелава Райна Кабаиванска да пее на опелото му в Модена
Пръв приятел е с Николай Гяуров, готви на Христина Ангелакова
Лучано Павароти десетилетия наред излиза на международните сцени с българските титани в операта. Той е приятел не само с Николай Гяуров, който през 1981 година се жени за Мирела Френи, но и с Гена Димитрова и Христина Ангелакова. Особено близък е с Райна Кабаиванска, с която също са съграждани в Модена и цял живот пеят заедно в „Тоска“ – в „Метрополитън“ в Ню Йорк, в „Ковънт гардън“ в Лондон, в Щатс опер във Виена, в миланската „Скала“, в „Сан Карло“ в Неапол.
Легендарното сопрано неведнъж с усмивка се връща към дългогодишното им партньорство. „Лучано наистина беше единствен. Неудържим. Царят на операта. Гласът му беше дар от Бога.“ Първата им среща е на конкурса „Ахиле Пери” в Реджо Емилия през 1961-а. Българката печели при жените, Павароти – при мъжете. Пътищата им се разделят за дълго. Преоткриват се в Ню Йорк в началото на 70-те години – тя пее в „Метрополитън“, когато той идва да дебютира в „Риголето“.
„Чух невероятен глас. Отидох и видях Лучано, който веднага каза: „Спомням си колко хубава беше на онзи конкурс“. Като Флория Тоска и Марио Каварадоси бяхме звездна двойка, пели сме десетки и десетки пъти. „Тоска“ е единствената обща опера от репертоара ни“, споделя Кабаиванска пред италианския вестник „Il mattino”.
Двамата имат всякакви случки. Когато играят „Тоска“ на рождения й ден, 15 декември, след многоминутните овации Павароти винаги излиза с две чаши за шампанско и дава знак на оркестъра за Happy birthday. Но когато при любовния дует в първо действие той я целува с голямата си влажна уста, притискайки я с огромното си тяло, Кабаиванска никак не е миролюбиво настроена. В антракта отива в гримьорната му, за да се оплаче на Николета. Мантовани позеленява, Павароти пребледнява. И повече никога не си позволява подобен жест. В последните си дни тенорът пожелава скъпата му Райна Кабаиванска да пее „Аве, Мария“ от “Отело” на траурната церемония в дуомото на любимата им Модена.
Христина Ангелакова преди години също с удоволствие и с носталгия си спомня за Павароти. „Беше много общителен, винаги в настроение. По време на фестивала в Билбао бяхме в един и същ хотел – той, аз, Мирела Френи и Монсерат Кабайе. Носеше от Италия зехтин и домати, влизаше в кухнята на ресторанта и започваше да ни готви. Много обичаше българския мавруд. Бяхме се разбрали – аз му нося от София кашонче с мавруд , той ме пуска в неговата изба да си избера каквото искам“. Двамата имат още една обща тема освен гастрономията – битката с последствията от нея. Винаги разменят информация за най-модерните дебелариуми, но нямат време да пробват режимите им. „Готов съм да отслабна заради изкуството”, твърди Павароти, но просто не се случва.
Албена Атанасова