Спектакълът на Елин Рахнев и Мая Бежанска „Козата, която свири на акордеон и е в критическа възраст“ тези дни отново доставя огромно удоволствие на ценителите извън София. Скоро ще се появи и в афиша на „Театро отсам канала“. Историята е страхотна – смешна и тъжна като живота, романтична, философска и хващаща за гърлото като стиховете на Елин Рахнев. А той много разбира от театър. Неслучайно за трите години като драматург в Народния възроди сцената на последния етаж, където великият Апостол Карамитев някога прави най-гениалната си роля – Хенрих IV.
На Елин Рахнев предстои поредна премиера и в поезията – дългоочакваната му следваща книга вероятно ще се казва „Оптимистични епитафии“, като първият цикъл е за ковчези и котки, вторият – „Непубликувани депресии“. Хитовите му книги с мерена реч – „Съществувам“, „Развяване на минзухара“, „Октомври“ и „Канела“, имат по няколко издания и хиляди поклонници, въпреки че Рахнев много се пази от всичко, което намирисва на реклама. Но и поезията, и пиесите му – „Боб“, „Флобер“, „Прозорецът на Йонеско“, „Кукувицата“, „Фенове“, „Маршрутка“, „Тест“, „Любов“, „Свалячи“, „Веселата карета“, вече са класика. Превеждат го на над 20 езика, но той предпочита да говори за рок и джаз, а не за наградите и тиражите си. Обожава джемсешъните на Димитър Русков-Мутата в джаз клуба на Хасково. Пристрастен е към софийските разговори с неземния скулптор Павел Койчев и изключителния Стефан Цанев. Тук и сега Елин Рахнев не крие, че действително страда заради трусовете, които напоследък разтърсват морала на гилдията покрай източените държавни субсидии за мъртви души и несъществуващи представления.
– Какво става с театралния ни свят, господин Рахнев, защо според вас се стигна до тези катаклизми?
– Не искам да повярвам, че чутото и прочетеното по тази тема е истина. Казвам го със страшна болка. Не желая, когато става дума за театър, паралелно да се говори за организирани престъпни схеми. Като всеки, който мисли, че е живял и протестно, и лоялно, и в себе си, настоявам истината да излезе. Ако може. Нека най-после в тая държава повече истини да бъдат изречени докрай. Те се появяват по някакъв странен начин – за кратко, а след това притихват. Нека се каже – точно, ясно и конкретно. Не стане ли сега, винаги ще има недомлъвки и интриги. Държавата е задушена от интриги. Особено в нашите среди, затова бягам на чист въздух. Дори не казвам, че интригите са свързани с пари, с това кой колко хонорари е прибрал… Ако е най-великият, нека взима. Но ако не се установи регламент, ако не се приключи с „Имам човек там, дай ми човек на другото място“, държавата ще престане да съществува. България е прекрасна страна, затънала в тиня и гнусотии, които не искам да назовавам.
– Казвате, че бягате на чист въздух – вероятно говорите за Хасково, в чийто театър сте драматург от 10 години.
– Хасково е от най-любимите ми на света, които не сменям за нищо. Мога дълго да говоря за него само с любов. Първо – там намерих театър. Открих съмишленици. Имам свобода. И въпреки че театърът е държавен, в него има изключителна независимост. Небивала сакралност. Може би се оказва, че театърът в Хасково е моето място, моят пристан – след странстванията в Благоевградския, Пернишкия, Пловдивския, Сатирата и Народния. Защото това, което се опитваме да правим там, е една идея извън контекста тук, в София. Там никой не се напъва да се случват единствено интелектуални моменти. А и няма как да стане. Театърът е забавление, затова искаме да създаваме прекрасно пътуващо забавление.
– И понеже постоянно се говори за Народния театър – с плюс или с минус, ви питам дали във вашето време там беше възможна някаква революция?
– Всеки ден трябваше да я има. И то не защото ние бяхме кой знае колко страшни революционери. Моята революция стана, когато се качих на сцената на последния етаж. Не че се махнах от другите етажи, не, това не беше махане. Просто в онзи период на последния етаж се получи нещо много различно. Там се появиха всички, които бяха алтернативни, всички, които можеха да бъдат алтернативни. Самият Народен театър обаче не предразполага към революция, там тя носи невъзможност. Защото Народният театър е затворена система. Официозът винаги е бил и винаги ще бъде много силен. Не смятам съществуването ми в Народния театър за от най-важните периоди в моя живот. Но беше време на велики срещи – с Велето (Велко Кънев), с Ламбо (Стефан Данаилов), с Наум Шопов, с Анчето (Аня Пенчева)… Отидох в Народния театър, след като бях издавал възможно най-ъндърграунд списанието – „Витамин Б“. И веднага започнаха да приказват небивалици – какви страшни връзки съм пуснал, за да ме назначат.
– А вие пуснахте ли?
– Седем дни разговаряхме със Сашо Морфов, който тогава беше начело на трупата. Това мое отиване в Народния театър страшно много ме отдалечи от средите, които тогава се водеха дълбок ъндърграунд, но вече отдавна нямат нищо общо с подобно понятие.
– А защо си тръгнахте оттам?
– Отдавна забравих за революциите в Народния театър, невъзможни или неслучили се. Но напуснах сам. Никой не ме е гонил. Тръгнах си в знак на несъгласие с много неща. Може би в знак на несъгласие с целия пейзаж, не само в Народния театър. Други хора останаха, те си знаят защо. Разбира се, давам си сметка, че там се случиха премиерите на половината ми пиеси – и камерните на Четвъртия етаж, и „Кукувицата“ на голямата сцена… Че там са много от моите хора, че там е моята актриса Мария Каварджикова. Давам си сметка и за още нещо – че на онази ми възраст не оценявах всичко това, неговото значение за мен. То се случваше много бързо, а аз бях твърде млад. Може би затова тъкмо след напускането ми изпаднах във вакуум на нехаресване. Защото след общуването ми с онези хора от Народния театър, за които говоря, излязох на улицата, на пейката, а това безспорно ми е повлияло. Да не говорим, че медийният интерес към мен падна, не че това ме е разтърсило. Там машината работи за теб по всякакъв начин. Преодолях всичко философски – през много самота. И най-вече през приятелите и учителите – през Крикор Азарян, моя ментор във ВИТИЗ и в режисурата, през Иван Андонов, Велето Кънев, Пламен Масларов, Вальо Ганев, който си е жив и здрав
– Какво ви свързваше с Иван Андонов, от когото сте по-млад с 34 години?
– Той е от хората, които най-много обичам и винаги ще обичам. Запозна ни друг мой брат, Румбата Леонидов. Иван Андонов избираше стихове на български поети и ги четеше в „Дойче Веле“. Един ден, бях малък, беше в средата на 90-те, ме запита дали съм съгласен да чете мои стихове. Какво можех да кажа, та той винаги е бил Иван Андонов. После ми звънна да мина, за да си взема хонорара – с парите от „Дойче Веле“ си купих пералня, толкова сериозни бяха. Отидох у тях – на четвъртия етаж на улица „Аспарух“. На същия този прословут четвърти етаж, в същия този апартамент, от чийто балкон той падна след години. Няма да забравя, че два дни след онзи неочакван полет на Иван отидох да го видя, и наистина нищо му нямаше. Та там, сред картините му, около голямата дървена маса в хола, с него изкарвахме много време в разговори – за живота и за каквото се сетиш. Вече през 1999 г., когато в Народния театър излезе „Боб“, Иван Андонов, който редовно беше канен във всички възможни радиа, навсякъде разказваше каква страхотна пиеса е „Боб“. Той харесваше пиесите ми. За мен беше неоценимо. Възхищавах се на аристократизма му, на всичко у него. Никога не съм общувал с някого, защото е някой. С Иван беше много взаимно. Обран, изключително чаровен, изтънчени хора като него се срещат рядко. Един ден, докато бях при Иван на „Аспарух“, дойде и Кирил Маричков, който, както се знае, е брат на Люба, съпругата на Иван. Маричков влезе и аз се панирах – това често ми се случва, когато се озова очи в очи с хора, които харесвам, обичам, но неведнъж съм бил притеснен от възможното запознанство. Може би точно в този момент това звучи куртоазно, но Маричков наистина винаги е бил сред тях. По същия начин винаги съм искал да се запозная с Димитър Якимов, но досега не съм го направил, въпреки че сме се засичали стотици пъти на стадиона.
– Защо вече няма литературни списания като вашето „Витамин Б“, което някога беше сензация?
– Защото сега не трябва да има подобен ъндърграунд. 90-те години бяха повод всички ни комплекси да прелеят в „продукти“ като Витамин Б. В него пуснах първите текстове на Дони, първия разказ на Жоро Господинов, стиховете на Нончето Йотова и на Васко Пармачето, от френски превеждаше Иво Христов… Много искам да направя едно издание с всички броеве на списанието, да организирам голям купон и всеки да си вземе, да чете, за да разбере какво е било. В онези години „Ах, Мария“ беше другото списание, по-тежкото, по-солидното, а „Витамин Б“ беше по-уличното, по-стрийт. Повече купони, повече рок имаше край него. Всъщност никога не се приемам като писател, защото рокът винаги ми е бил по-важен – и тогава, и сега, когато съм на 1000 години. Дадох си сметка за това, когато онзи ден си говорихме със Сашо Кьосев за „Витамин Б“.
– Пишете ли нова пиеса?
– Да. „Веселата карета“ ще има продължение. Героите на Стелиян Николов, Добриела Попова, Митето Баненкин, Фънки, Тончо Токмакчиев, Майчето Бежанска вече ще бъдат щастливи горе, в другия, по-прекрасния свят. Диалозите им, цялото им съществуване е толкова прекрасно, че ще искат да се върнат долу, за да се рефрешнат. Ще им е писнало от горната прекрасност, която там я има дори във физиологическите им нужди. Като всеки нормален човек съм се питал какво се случва горе. Но утопиите също омръзват – и героите слизат в комерсиалния свят. Който най-вероятно вече всички харесват. Живеем в корпоративния абсурд. Корпорацията е толкова силна, че те поглъща и преглъща. Не можеш да избягаш от нея дори горе, няма спасение.
Албена АТАНАСОВА
