Звездата на киното преди 1989 г. Елжана Попова, която от началото на 90-те живее в Рим, беше сред гостите на Кристина Патрашкова в галерия „България“, където известната журналистка представи книгата си „Въпреки всичко. Българските писатели в годините на цензурата“. На премиерата във Вечния град, организирана от Българския културен институт, актрисата сподели за „Филтър“, че не е спирала да чете на родния език и да се интересува от случващото се в културата у нас.
Елжана Попова замина за Италия в пика на кариерата си – тогава е на щат в Народния театър, един от най-търсените млади таланти в телевизията и в киното. Стипендията в Рим се оказа увертюра към брака й с продуцента Марио Скуиланте, баща на трите й дъщери – Николета, Стефания и Виктория. През следващите десет години Елжана Попова игра в италиански филми и сериали, партнирайки на Микеле Плачидо, Джанкарло Джанини, Боб Хоскинс, Ф. Мъри Ейбрахам.
Преди две десетилетия се посвети на друг жанр от изкуството – оттогава преподава актьорско майсторство в Киноакадемията към експерименталния център за кинематография. Той е едно от двете най-стари киноучилища в Европа – другото е руският ВГИК.
– Какво е предизвикателството да бъдете учител и ментор, госпожо Попова?
– Преподавам по системата на Станиславски, върху която е изградена част от съвременният театър. В Киноакадемията ме поканиха именно като експерт по Станиславски – каквото и да значи това, тъй като тук има и други методи. Студентите са чували, че навсякъде играят Чехов – от Бродуей до Сидни, но не знаят, че всичко тръгва именно от пиесите му, поставяни в МХАТ в Москва. Нито пък са наясно с творбите на Тургенев, Пушкин, Достоевски. Но след като ги прочетат, им харесват. Въпреки че светът на руската класика им е съвършено непознат, защото е много по-различен от техния. Но затова са ме взели в Киноакадемията – аз идвам от по-различния свят, макар че същността на голямата руска литература и на вечната Чехова драматургия е общочовешка.
– Казвали ли сте на студентите, че сте играли във „Вишнева градина“ на първата сцена в България?
– Не. Избягвам да им говоря за себе си. Не допускам ситуации, в които биха могли да ме разпитват. Гледам повече аз да ги опознавам в името на по-добре свършената работа. А и няма защо да изпадам в подробности, чрез интернет всичко се научава. Преди време в Киноакадемията в Рим дойде професор Станислав Семерджиев, който доскоро беше ректор на НАТФИЗ. И сподели с тукашния си колега, че съм играла в Народния театър и съм била популярна с ролите си в киното и телевизията. Нашият ректор веднага ме запита: „Ама ти защо не си ми казала?“. Какво значение има. Човек се доказва чрез работата си, а не с това, което е бил в миналото.
– Какво най-често внушавате на възпитаниците си?
– Че всеки трябва да владее професията, независимо дали е пред публиката на живо или пред камерите. През втората половина на XX век в Италия актьорите, които правят театър, не се снимат в киното, а колегите им от филмите и сериалите не стъпват на сцената. Това, за щастие, се промени през последните десетина години.
– Самата вие пред какъв избор бяхте изправена на 18 години?
– Завърших Музикалното училище в Бургас и много исках да продължа с музикознание и да се занимавам с музикална критика. Завърших с пиано – бях добра, но не беше достатъчно. За да си концертиращ инструменталист, се изискват по-специален талант и робски труд. А аз предпочитах да прекарвам повече време в четене, отколкото в свирене. В един момент събрах смелост и казах на родителите ми, че бих искала да се пробвам във ВИТИЗ. Не вярвах, че ще ме приемат – никога не бях участвала нито в драм състави, нито в рецитали. Валентин Колев от Бургаския театър ме подготви, винаги ще му бъда благодарна. Но тогава паралелно се подготвях и за изпитите за музикознание, и за журналистика в Софийския университет.
– Въпреки че сте се съмнявали в себе си, започвате да играете веднага не само на учебната сцена.
– Николай Поляков ме покани в Младежкия театър да бъда Вероника в едноименната пиеса, по която е снимана съветската кинокласика „Летят жерави“. В дипломното представление „Камино реал“ на Тенеси Уилямс бях Есмералда. Същевременно с моя професор Енчо Халачев репетирах в Народния Аня от „Вишнева градина“.
– Как ви посрещнаха в академичната трупа?
– О, това е малко сложна тема. Много мили с мен бяха Мария Стефанова, Йорданка Кузманова, Виолета Бахчеванова, Жоржета Чакърова, с която станахме близки и години наред си писахме и се чувахме. С изключителната Маргарита Дупаринова също си споделяхме впечатления. Но имаше и други, които бяха по-резервирани – изпитваха недоверие, нали току-що бях завършила ВИТИЗ. В началото никак не ми беше лесно. Аз и Жанчето Караиванова поехме персонажите на нашата възраст.
– Фактът, че и двете по-късно напуснахте Народния театър, подсказва много.
– Нямах никакво намерение да го напускам – имах чудесни роли. Но се омъжих в Рим. Понякога така се случва в живота.
– Как режисьорът Никола Рударов ви избра за своя филм „Вик за помощ“?
– Рударов направи пробни снимки кажи-речи с всички момичета във ВИТИЗ. Бях една от многото. Задължена съм му – преди „Вик за помощ“ имах някакви епизодични появявания в киното, а той ми даде първата главна роля. Когато започна да избира актьор за момчето, реши, че трябва да стане със сцена в леглото. Никак не ми беше приятно, в един момент всички кандидати ми дойдоха в повече – преди да стане ясно, че ще си партнирам с прекрасния Ивайло Герасков. Снимахме в Созопол, майка ми е оттам – редовно ни пържеше риба. Атмосферата беше чудесна – в Созопол всички познаваха майка ми, баба ми, прабаба ми. Рударов беше много интересен режисьор – дълбоко човечен въпреки сложния си характер. Понякога беше доста рязък с мен, но е имало защо. Предпочитам този тип общуване, отколкото замазването на проблемите. Когато баща ми гледа „Вик за помощ“ на премиерата за „Аполония“ в Созопол, излезе от салона заради сцената, в която бях полугола – нямаше никаква вулгарност, но не му понесе. За онова време, в средата на 80-те, не във всеки филм имаше подобни кадри.
– С кого общувахте най-много в тв сагата „Дом за нашите деца“, в която бяхте почтена и амбициозна журналистка?
– С Коста Цонев често си приказвахме извън снимачната площадка на „Дом за нашите деца“. Емилия Радева беше по-дистанцирана, въпреки че играеше моя майка, но професионалното й отношение беше прекрасно. Да се снима сериал е толкова напрегнато, че нямаш излишно време. Никога не съм държала на популярността, но с участието в подобни мащабни истории ставаш наистина разпознаваем, все едно, че си близък с милиони зрители. Това е смисълът на известността.
– По-късно и в живота правите интервюта – за български медии с италиански знаменитости.
– О, това са незабравими моменти с някои от най-големите актьори, режисьори, писатели на Италия. Срещата с всеки от тях беше приключение. Много дистанцираната Моника Вити желаеше да бъде снимана в по-хубавия й профил. Всички казваха, че Виторио Гасман е резервиран и интровертен, но той беше много любезен с мен. Бяха ме предупредили, че напразно се надявам на интервю с Марио Скифано – един от най-скъпоплатените художници постмодернисти. Но на него му стана интересно, че съм българка – два пъти ходих в ателието му, беше оригинална личност. На третия път го нямаше. Просто беше изчезнал, никой не знаеше къде е. Беше ми оставил литография. После в един от колажите на поредната му изложба беше използвал името ми, изписано на кирилица. За съжаление, Скифано почина рано, беше наркоман. Направих интервюта още с Алберто Сорди, Джанкарло Джанини и Лина Састри, с Дача Марини, една от най-известните авторки не само в Италия.
– Да довършим темата за българските сериали: имате ли отговор защо някои от някогашните телевизионни продукции са по-качествени от повечето актуални?
– Докато съм всяко лято в България, времето не ми стига за всичко и не мога да коментирам. Мога само да предполагам. Проблемът винаги остава един и същ – слизане до нивото на посредствената масова публика, производство за хора, които само зяпат телевизия и не са прочели дори една книга. А не извисяване на зрителите до качествената драматургия, която ще ги провокира да прочетат поне една книга. Но в името на боксофиса е така и в България, и в Италия, и по целия свят.
– Какво се случва в момента в италианското кино, какви са тенденциите?
– Паоло Сорентино, Матео Гароне, Лука Гуаданино, Саверио Костанцо, Пиеро Месина, Аличе Рорвахер правят интересно кино в идентичен авторски стил. Тенденцията обаче затвърждава копродукциите, което пък налага европейски актьори в главните роли на италианските филми – заради дистрибуцията. За италианските актьори това е потискащо. Напоследък обаче се случи нещо наистина показателно – 5 милиона се върнаха в киносалоните, за да гледат дебютния филм, при това черно-бял, на актрисата и певица Паола Кортелези „Все още има утре“, който току-що спечели шест награди „Давид на Донатело“ от 19-те си номинации. Това са италианските Оскари, а историята е за жертвите на домашно насилие и за еманципацията на жените през 40-те години на миналия век в Италия.
– Каква беше първата ви роля на екрана в Италия?
– В сцена с Микеле Плачидо за сериал. В киното – във филма на Питер дел Монте „Балада за миячите на прозорци“ с Ким Роси Стюарт. Докато актрисите от Източна Европа са млади, в Италия играят проститутки. Когато годините напреднат, им дават персонажи на домашни помощници или гледачки на старци. Това е идеята за жена от Източна Европа. Поне в сериалите. Играла съм албанка, българка, румънка. Веднъж дори французойка – архитект. Бях „нормална“ италианка в „Смъртоносен компромис“ на НВО, но целият филм го снимахме на английски.
– Заради това ли разредихте участията си в италианското кино?
– Можех да продължа – но все в сходни роли. За последно снимах в много тежък филм за педофил – „Черна душа“. Там също бях италианка. После избрах преподавателската работа. Тя е тежка – всеки ден се готвиш, иска отдаване. Няма как да комбинираш – или камерата, или катедрата. Не е тайна, че снимките носят повече пари. Преподаването никъде не е добре заплатено, но ти дава повече удовлетворение.
– А не е ли възможно да играете в театър в Италия?
– Всъщност в Италия като актриса започнах именно на сцената – с Маргарита във „Фауст“. В продължение на осем месеца бях в Академията за драматично изкуство. После играхме спектакъла на турне в Сицилия, последва втора постановка със същия режисьор. Влязох в мюзикъл на Лина Вертмюлер – „Джани, Джинета и другите“. Ексцентрична жена, филмите й бяха по-различни. Но тук, в Италия, ако искаш сериозно да се занимаваш с театър, е много трудно да имаш нормално семейство – представленията пътуват по шест-осем месеца из цялата страна. Аз наистина идвах от друг свят и никога не бях предполагала, че ще трябва да избирам. Поплаках си малко и реших, че не мога да жертвам семейството си.
– Вероятно сте доволна, че нито една от трите ви дъщери не тръгна по вашия път?
– О, да, разбира се. Актьорството е много тежка професия, а в Италия въобще не дава никаква сигурност. Битката е голяма, късаш си нервите, а никой нищо не ти гарантира. Когато Лина Вертмюлер беше в комисията за изпитите в нашата Киноакадемия, запита поредния кандидат „Какво работи баща ти? Собственик на пицария? Чудесно – има кой да те издържа, можеш да си актьор“. В Киноакадемията постоянно повтарят „дисциплина, дисциплина, дисциплина“. На мен ми казват „Идваш от Източна Европа, знаеш какво означава това“. Да, знам, но си затварям едното око, когато студентите ме молят да ги пусна, за да отидат на кастинг. Който няма късмет, работи като сервитьор. Пазарна икономика.
Неделчо Чернев й пише писма до последно
Режисьорът на „Капитан Петко Войвода“ и „На всеки километър“ признава, че се чувства изоставен
За Елжана Попова е много тъжно, че в България вече рядко се говори за големите кинаджии от близкото минало. „Наскоро в Бургас намерих писмо на Неделчо Чернев, в което ми е написал, че съм от малкото снимали с него актьори, с които продължава да общува. И че почти всички са го изоставили и забравили, че се чувства потиснат. А правеше най-популярните сериали – най-добрите артисти на България участваха в „Дом за нашите деца“, в продълженията „Време за път“ и „Неизчезващите“, разказва тя за славния режисьор, който е и един от бащите на „На всеки километър“ и „Капитан Петко Войвода“.
Елжана Попова страда и за Снежина Танковска, с която се откриват като сродни души, още когато едната е студентка, а другата й преподава във ВИТИЗ. „Винаги се виждахме поне веднъж в годината. Дори да бях за кратко в София, дори за минути на аерогарата, преди с децата да отлетим за Рим. Не успявахме да се наговорим. Не знаех, че е болна. Като гръм от ясно небе ми дойде вестта, че си е отишла. Много тежко го преживях, Снежина беше като човек от семейството ми. Изключителна жена, изключителна личност, изключителен преподавател. Никога не се оплакваше, не роптаеше, не е казала лоша дума за никого. Истински аристократ на духа.“
Актрисата не коментира факта, че автентичната интелектуалка Снежина Танковска – категория, която не е твърде типична за НАТФИЗ, през последните години беше обект на типичната за гилдията завист. „Тъжно е да завиждаш на онези, които те превъзхождат духовно. Можеш само да им се поклониш.“
Тъжно й е и за телевизионния театър, който в годините на соца е истинско явление не само в програмата на единствения национален канал. Самата Елжана прави няколко впечатляващи образа на малкия екран.
