Георги Господинов отново изкушава публиката да го последва в машината на времето – сега с „Инвентарна книга на социализма“. Премиерата е в програмата на фестивала „Аполония“ в Созопол. Преди 20 години писателят и Яна Генова, която тогава работи в мениджмънта на културата в България и Европа – доскоро беше и замeстник-кмет на София, се обединяват като съавтори в този прелюбопитен проект на „Жанет 45“, а заглавието изчезва от пазара за броени дни.
Сега двамата съставители на своеобразното модус вивенди на комунистическото битие посвещават новото му и допълнено издание на покойната художничка Яна Левиева, която през 2006 г. прави чудесното оформление на томчето, все така зрелищно и след две десетилетия. „Ще видим също и онова, което е останало по улиците и домовете отпреди 10 ноември, както и актуалните кавър версии на продукти от соца, които опитаха да продадат под старите имена познати артикули“, допълват от издателството. И канят читателите да влязат в образцовия дом на комунизма – в хола с „гарнитурите“ и черно-белия телевизор „Опера“, и в кухнята с хладилника „Мраз“, да си вземат бонбон от кутията „Черноморец“ и да подкарат Балканчето, паркирано в килера. В номенклатурата от тоталитаризма, коментирана от Георги Господинов и Яна Генова, са включени над 500 предмета – архив, опис, каталог на тогавашната лека промишленост – от стоките за дома до цигарите и хранителните продукти. „Една книга за следите, които остават и не остават“, уточняват съучастниците в акцията.
Изданието има нов предговор и нова част с извадки от книгата за похвали и оплаквания, събрала отзиви на посетителите на изложбата на тези обекти през 2006 година в „Червената къща“. А ето какво пише Георги Господинов днес, през 2025 г.
„Тази книга излезе за първи път през 2006 година. Тя трябваше да разказва за „света от вчера“, но сега, двайсет години по-късно, вече също е от един вчерашен свят. Книгата, описваща всекидневни предмети от някогашното общество на дефицита, от години е изчерпана. Защо правим ново издание днес освен поради очевидния факт на нейното неналичие?
В предговора от 2006 година стават ясни основанията за събирането и издаването й. Тогава, петнайсет-шестнайсет години след 1989, тя идваше да запълни дефицит за времето на дефицита, а именно липсата на опис, сбирка, музей, инвентаризиране на предметното всекидневие. Знаехме, че от една страна сме подранили, доколкото обектите на соца още циркулираха около нас, а от друга, че сме закъснели, защото повечето от тях започваха да чезнат или ръждясваха в мазето на премълчаното.
Но тогава, през 2006, вече се усещаше и нещо различно във въздуха – тръгващата носталгия по времето на соца. Давайки си сметка за това, искахме предговорът и бележките в тази книга да го компенсират с известна ирония, историзиране и контекстуализиране. Ако гледаме само предметите и се оставим на странното им хипнотично въздействие (пластмасовата бутилка от „Веро“ стои почти монументално), ще сме прочели само половината книга. Опитали сме се чрез текстовете да зададем нужната здравословна дистанция и опит за обяснение като противовес на дебнещата носталгична тяга.
Вещите около нас събуждат памет за всекидневие и това е важна част от идеята на книгата. Дали тази памет ще бъде носталгична или аналитична, зависи от читателя, който разгръща книгата, и от нивото на рефлексия към този период, която успяхме или не успяхме да постигнем междувременно. Вижте например кибритите, които са като рекламни и пропагандни билбордове на онзи строй в миниатюр; корицата на „Жената днес“ със семейство Хрушчови; радиоточката, която излъчваше единствена станция. Вижте програмата на телевизията от обикновен ноемврийски ден през 70-те с всички убоги заглавия на предавания и последните новини в 22.30. Или програмата на съветската телевизия по-късно. Погледнете тефтера на „Партиздат“, в който празното поле за лични задачи за деня е удвоено и охранявано от съответните революционни и партийни събития, случили се на същата дата. Минете и през страниците на някогашните лексикони, очертали първите разминавания между истинските и заучените мечти на тогавашното дете, пременено като пионер.
Тези предмети би следвало да отключват памет у хората, от чиито живот са били част. Но интересно е и какво се случва с новите читатели, които никога не са живели сред тях. Готови ли са те да видят не само някаква „винтидж“ естетика, а и дефицита, и изолацията, и отсъстващия по-широк свят, отсъстващата възможност за избор и сравнение. Но това са въпроси към всички нас – доколко сме успели да създадем критически разум и просветена памет за онова време. Затова, когато излизаме от тази книга и от мазето на миналото, нека затворим добре вратата. За да не смесваме времена“.
Книгите на Георги Господинов се изучават в университети в Европа, Северна и Южна Америка. Чуждата критика определя романа му „Физика на тъгата“ като българските „Сто години самота“ на Маркес. „Нойе Цюрхер Цайтунг“ го нарича „ироник на отчаянието“.
Три от романите на годината срещат публиката в Созопол
Владимир Зарев, Красимир Димовски и Радослав Бимбалов раздават автографи в Художествената галерия
В Художествената галерия на стария Созопол публиката на „Аполония“ ще се срещне с авторите на три романа, за които се говори вече почти година, а тепърва ще бъдат превеждани на чужди езици. Творбите на Владимир Зарев, Красимир Димовски и Радослав Бимбалов бяха представени подобаващо и във „Филтър“ – обединява ги дебатът за отговорността на човека пред Бога.
„Тезеят в своя лабиринт“ на Красимир Димовски спечели голямата награда на Фонд „13 века в България“. В нея авторът пита „Какво ще се случи с човечеството, ако се окаже, че Бог е момиче? Редно ли е да спасиш този, който не иска да бъде спасен? Какво е Дозло и защо е смъртно опасно за хората? „В селото на света писателят не играе ролята нито на попа, нито на даскала, нито на кмета. Той не кади тамян, не възпитава назидателно, не политизира. В селото на света, поне според мен, писателят има съвсем друга роля. Да очовечава човечеството“, твърди Красимир Димовски. А Тезеят, неговият герой, казва: „Не можеш да спасиш този, който не иска да бъде спасен. Аз да не съм Христос, че да спасявам насила!“.
Владимир Зарев, един от доайените в съвременната ни литература, чиито романи се четат в цяла Европа, отива още по-далеч в търсенето на спасението. За „Аз слязох“ той споделя: „Непрекъснато съм разсъждавал по каква причина темата за разпятието на Иисус Христос продължава да вълнува хората 2000 години по-късно? Защо тази история има толкова трайно и необикновено присъствие в духовния живот на цялото човечество? Мъчи ме и въпросът защо Бог изпраща на земята, за да разреши проблема за властта, и човек, и Бог?“.
„Ти, подобие мое“ на Радослав Бимбалов е за общество, плашещо напомнящо нашето, което официално обявява състраданието за недъг и престъпление. „Въздаваш своя, човешки ред по лично усмотрение, без право на глас – не само за немите пъплещи твари, безсловесните дървета и тихата вода, но и за себеподобните ти, инакомислещи или просто по-слаби от теб. Гневът ти е щедър и пищен, бързо кипва в жлъчна мъст. Ненавистта ти е достъпна, разливаш я като евтино пенливо вино насред виртуални социални седенки за анонимно одумване, заклеймяване и линч. Най-ценното ти откритие – думите, биват ползвани за шумна омраза“. Дано да е антиутопия, надява се Бимбалов.
Албена АТАНАСОВА