Националните есенни изложби в Пловдив заемаха и продължават да заемат особен статут в българския културен ландшафт. Възникнали много преди редица други форуми за изкуство у нас, те са онази територия в Стария град, която през десетилетията променя, провокира и оформя естетическите нагласи. Тазгодишното издание, открито на 1 септември на площад „Атанас Кръстев“, разполага своите експозиции в традиционните емблематични пространства – Къщата на Верен Стамболян, Балабановата къща, Къща „Хиндлиян“, постоянната експозиция „Мексиканско изкуство“ на ГХГ – Пловдив, както и дворовете на „Енчо Пиронков“ и галерия „Червеното пони“.
Кураторският проект на Генади Гатев носи заглавието „Огледала на града“ и си поставя за цел да изследва Пловдив не като исторически декор или консервирана архитектура, а като живо пространство на памет, лични истории и преживявания. Задачата на това кураторско съпоставяне е да събере 27 художнички от различни поколения и с различие в художествените си практики – от исторически фигури като Елисавета Консулова-Вазова (1881–1965), Бистра Винарова (1890–1977) и Мария Доспевска (1889-1972), до редица съвременни авторки като Ангелика Радева, Анна Стоева, Боряна Пандова, Драгана Павловска, Десислава Христова, Долорес Дилова, Здравка Василева, Светлана Мирчева, Стела Василева, Марта Джурина и други.
Семантиката на заглавието „Огледала на града“ залага върху класическото разбиране за огледалото като инструмент, който не просто отразява пасивно реалността, а пречупва, преобръща и променя гледната точка. Огледалото по дефиниция удвоява реалността, ала в същото време създава илюзия за дълбочина там, където има само гладка повърхност. В кураторската концепция градът престава да бъде физическа топография и се превръща в състояние или в пространствен носител на човешката памет. Пловдив е отправната точка, но чрез произведенията – вариращи от живопис и графика до фотография, видео и инсталации – той навярно би трябвало да влезе в диалог с личния опит, с невидимите следи и с всекидневието.
Когато обаче се вгледаме в конкретните авторски присъствия, концепцията започва да разкрива своите вътрешни пукнатини. Проектът разчита на силен сблъсък на пластически езици. Ангелика Радева, например, предлага обемни произведения, които изискват физическо съпреживяване и реагират на светлината, променяйки възприятието за интериорната стена чрез форма и ритъм. Фотографските серии на Боряна Пандова „Обекти на невниманието“ (и в частност серията „Мръсно“) гравитират около концепцията за objet trouvé, картографирайки уличния хаос и отпадъчните обекти през призмата на дадаистичния жест, пречупен през съвременна хигиенна естетика. Десислава Христова излага творби, родени от престоя ѝ в САЩ като Fulbright Scholar, изграждащи временна идентичност на базата на фрагментирани емоции и добре утвърдени модели. Долорес Дилова продължава своето дългогодишно живописно търсене през повтарящи се сюжети и мотиви като вътрешно огледало на времето, а Драгана Павловска материализира чрез символика и магически реализъм неизбежните екзистенциални „невъзможности“.
Тази пъстрота от визуални езици обаче е поставена под общия знаменател на една тематична рамка, която в съвременния дискурс започва все по-често да буди скептицизъм – концепцията за изцяло „женската“ изложба.
През последните години рамкирането на проекти единствено през пола на техните участници се превърна в прекалено експлоатирана, клишетизирана и метафорично казано – употребявана като носна кърпичка тема. Вместо да функционира като равносметка или като дълбок критически анализ на историческите натрупвания, ползването на „женската тема“ все по-често служи за бърза кураторска сглобка и лесен институционален маркер за актуалност. Включването на пионери като Консулова-Вазова, Винарова и Доспевска несъмнено има своята историческа стойност – те очертават ранните гласове на жените в българското художествено пространство между двете световни войни. Но когато техният опит бъде просто механично поставен до десетки съвременни художнички без ясен и структуриран проблемен възел, женският поглед рискува да бъде капсулиран именно в това, срещу което декларира, че се бори: в ролята на обособен, изолиран и екзотичен обект на наблюдение.
Опасността при подобни мащабни колективни експозиции се състои в олекотяването на самия визуален разказ. Когато в една среда се съберат 27 авторки с коренно различни търсения – от абстрактния обем до концептуалния фотографски документ, кураторското заглавие „Огледала на града“ започва да функционира като твърде широк и поради това компромисен чадър. Огледалото отразява всичко, но когато отразява твърде много неща едновременно, фокусът неизбежно се размива. Градът Пловдив заплашва да остане просто красив и удобен декор за експониране, а заявеното превръщане на архитектурата в „памет“ да се разтвори в сбор от отделни, несъизмерими помежду си лични микроистории.
Съпътстващата програма на Националните есенни изложби прави опит да даде теоретична плътност на този контекст. В програмата са заложени две важни лекции в Къща „Стамболян“ – на доц. д-р Бойка Доневска за творчеството на Елисавета Консулова-Вазова в контекста на българската живопис от началото на XX век и лекцията на д-р Милена Балчева, посветена на българските художнички между двете световни войни и разширяването на техните творчески възможности. Тя ще бъде на 19 септември.
Кураторските турове – следващият на 26 септември – с начална точка Къща „Верен Стамболян“, също дават възможност за последователно преминаване през пространствата. Тези теоретични акценти са необходими, но те същевременно оголват въпроса: доколко съвременното изкуство има нужда да бъде дефинирано през полов признак, за да бъде разбрано неговото отношение към градската памет?
Пловдивските есенни изложби през 2026 г. несъмнено предлагат богата панорама от произведения, които заслужават внимание сами по себе си заради пластическите си качества и формални търсения. Остава обаче открит критическият въпрос дали женското присъствие в изкуството трябва да продължава да бъде организирано в отделни „резервати“ под формата на тематични изложби, или е време то да бъде мислено извън подобни безопасни рамки.
Пламен В. Петров