Преди две години си тръгна от този свят, който и без това му беше тесен и бъбрив. Отнесе със себе си много живописни тайни, но ни остави забележително творчество Той създаде собствен стил, сам го нарече антична модерност и свърза праисторическите фрески с древногръцките, етруските, римските и византийските елементи в картините си Мислител, философ, стоик и визионер, Маестрото имаше дълбоки познания в геометрията, математиката, физиката и химията, за да стигне до шедьоврите си
Иво ДИМИТРОВ
Преди две години най-енигматичният и дълбок български живописец отлетя към звездите, за да гледа отвисоко и да се усмихва снизходително, само както той може на земните суети. Иван Вукадинов отнесе със себе си много живописни тайни, но остави забележително творчество, което тепърва ще се изследва. Картините му обаче със сигурност ще продължават да вълнуват поколенията след него, след нас и много след всички, които сега обитаваме планетата. Защото българският живописец изпревари много времето, рисувайки за бъдещето.
Когато говорим за български модернизъм, често се опитваме да го вкараме в рамките на европейските течения, да търсим паралели с Парижката школа или да го обясняваме през социалните трансформации на ХХ век. Но има една фигура, която стои някак встрани от всякаква хронология и сякаш неподвластна на времето. Това е Иван Вукадинов. За него терминът „модернизъм“ е твърде тесен, ако не бъде пояснен с определението, което той сам даде веднъж за творбите си, когато говорехме за рамки, подражания и имитации. „Аз правя антична модерност.“ И наистина Иван Вукадинов не просто рисуваше в ателието – той изграждаше мостове между хилядолетията.
По-скоро той сякаш твореше по задание някъде свише. Сякаш извънземни сили му движеха ръката, за да стане безспорно най-модерният сред античните и най-античният сред модерните художници. Творчество, изградено върху здравата философска основа на познанието – от геометрията и математиката, през физиката до овладяната до тънкост химия, позволила му да съчетава цветовете с невиждана прецизност. Вукадинов наистина изгради собствен стил антична модерност и свърза праисторическите фрески с древногръцките, етруските, римските и византийските елементи в картините си. Дълбок синтез на едно забележително познание, започващо от фреските на пещерите Ласко, преминаващо през фаюмските портрети, рисуваната гръцка керамика, етруските мозайки, римското и византийско изкуство, за да стигне до дълбокото изследване на перспективата на италианския ренесансов художник Паоло Учело. Изследване, превърнало се почти в мистично занимание и основа в изграждането на пространството при метафизичните композиции на българския живописец. За Иван Вукадинов картината никога не е била просто изображение, кратък разказ или фотографски факт, а строга геометрична и математическа структура. Това е една съвършена аритметика на тишината, стигаща до гениалност с овладяното до съвършеност трептене на цветовете. Цялата тази подредба и нова живописна наука позволява на зрителя да стигне до състояния извън времето, докато наблюдава някои от творбите на Маестрото. Същевременно с всичко останало Вукадинов намира златното сечение на духовното присъствие в изкуството.
Изключителната мощ на посланията, поднесени ни същевременно тихо и ненатрапчиво чрез картините, отделят най-модерния ни художник Иван Вукадинов от останалите му български колеги, които рано или късно се вписват в различните течения на изкуството и се движат заедно с тях, а твърде често и за съжаление, доста след тях. Модерната античност, от една страна, поставя Маестрото в една и съща художествена лига с ренесансовите гении Паоло Учело и Пиеро дела Франческа, а в същото време новият и модерен език на обемите, съчетан с геометричната прецизност, го изпраща напред в бъдещето. Неговото изкуство ще бъде разгадано докрай само от времето.
Философия на изолацията: „Сам си направих
и разширих клетката“
Иван Вукадинов работеше с монашеска отдаденост в ателието си. Много пъти съм писал, че за него нямаше почивни дни, национални празници, Коледа или Нова година. Една от най-съкровените изповеди, които направи пред мен в нашето дългогодишно общуване, бе признанието за доброволното му отшелничество.
Иван Вукадинов не беше просто мълчалив художник. Неговият отказ да стане част от общия фон и лесно да комуникира произволно беше позиция. След скандала в края на 70-те, когато държавата спря откупката на неговата картина „В памет на героите“ от Ватиканските музеи, той затвори вратата на ателието си за света. „Сам си направих клетката, но я разширих, за да не могат да ме дърпат и скубят“, ми каза той веднъж. Този израз се превърна в метафора на неговия живот. Творецът бе разбрал, че за да съхраниш автентичността си в свят на идеологически и пазарни битки, трябва да си създадеш собствена територия на свобода. И да отстояваш тази свобода. В неговото ателие времето не течеше линеарно, защото той там не беше изолиран от изкуството, а само от суетата на изкуството. В тази разширена клетка той общуваше единствено с древните майстори и с тишината, която единствена може да роди истинския цвят. По някакъв начин за него свободата беше воля за самота. Казваше, че за свободата човек воюва от раждането си. В контекста на понятието български модернизъм Вукадинов е единственият, който доведе тази свобода до абсолют, отказвайки да излага творбите си близо половин век.
Кодът на вечността
Какво всъщност означава „антична модерност“? Това е способността да вземеш есенцията на древността – нейната монолитна стабилност, сакралност и техника (като енкаустиката), за да я превърнеш в универсален модерен език. Именно затова картините на Вукадинов приличат на фрагменти от изгубена цивилизация, които обаче говорят за днешната екзистенциална самота.
Той използваше боите не като пигмент, а като материя, която трябва да бъде укротена и превърната в дух. Неговите цветове, включително златният варак в картините му, се възприемат различно. Сякаш по-дълбоко, защото са резултат от една сложна и добре премислена пропорция между вълните им на излъчване, която прави формата жива. В модернизма на Иван Вукадинов няма нищо бъбриво. Както в живота, той е аскет и върху платното. Там няма нищо случайно и нищо излишно. Това е модернизъм, който не търси скандала на новото, а тежестта на вечното.
Случаят „Ватикана“ и триумфът на правдата
Историята на картината „В памет на героите“ е най-драматичната илюстрация за това как един гений може да победи системата чрез търпение. През 70-те години световни критици и емисари на Ватиканските музеи разпознават в Иван Вукадинов световно явление. Когато Ватикана пожелава да откупи творбата му, от България идва отказ с абсурдния аргумент, че картината е национално богатство, което не може да бъде продадено. Всъщност най-вероятно художникът става жертва на „колегиална“ завист, при това облечена в достатъчно власт. Истината е, че някои се страхуват от неговия талант. Вукадинов отговаря на този акт с достойно мълчание. Без да влиза в дисидентски пози, без излишно да се оплаква. Просто спира да показва картините си. Половин век по-късно, през 2022 година, историята направи пълен кръг, а „В памет на героите“ зае своето място в колекцията за съвременно изкуство на Ватиканските музеи. Нещо повече – с нея започва каталогът, посветен на 50-годишнината от поставянето на началото на колекцията за модерно и съвременно изкуство.
Всичко това не е просто успех за Иван Вукадинов. Това е доказателство за неговата антична модерност, защото творбата му стои редом до картини Пикасо, Жорж Брак, Джорджо Моранди, Марк Шагал, но не изглежда като тяхно допълнение. Тя има собствена гравитация и доказва, че българският модернизъм в лицето на Вукадинов е универсален и конвертируем на най-високо равнище.
Наследството или смъртта като начало
Преди две години Иван Вукадинов ни напусна физически, но неговото отсъствие е сякаш още една форма на присъствие. Той остави след себе си не просто произведения, а стандарт какво означава да си творец. Защото творецът е по-голям от системата само ако има силата да се откаже от нейните облаги.
Вукадинов е сертификатът за това, че нашето изкуство може да бъде световно, без да губи националния си код, стига да е вкоренено в универсалните човешки истини. И не на последно място, Маестрото е доказателството, че модернизмът не е в деформацията на формата, а в дълбочината на преживяването. А той искрено преживяваше всяко докосване на четката до платното и обичаше да казва: „Когато правиш нещо с любов, то винаги има много повече шансове да се получи“
Други художници за него
Греди Асса:
Иван Вукадинов е патриархът на съвременното ни изкуство! Дистанцията, с която той се разграничи от локалния традиционен вкус, създаде нова оптика за творческите търсения в българското изкуство. Вукадинов е откривател на нови символи във вечните стойности, строител на духовни мостове към световното изкуство. Нравствен, морален, вглъбен творец. Пред неговите картини уединението ни свързва с нещо по-силно от самите нас, истинско и дълбоко. Пред голямата живопис се мълчи!
Генко Генков:
Иван Вукадинов е най-проникновеният ни художник. Пред неговите картини трябва да се стои мирно и да не се говори. Те не са разкази, а дълбоки живописни стонове, които трябва да се гледат.
Димитър Казаков-Нерон:
Иван Вукадинов е най-големият живописец на България. Аз непрекъснато мисля за Иван Вукадинов и непрекъснато си представям как той рисува, как изглежда, докато рисува. Не съм ходил никога в ателието му, но като че ли чувствам някаква опора, че съществува такъв мъдър и цялостен художник. Някои хора казват, че обичам само себе си, но аз трогателно живея с неговите картини и съм щастлив, когато има толкова големи художници. Но такива сдържани, а не фалшиво ефектни.
Тома Трифоновски:
Това не е обикновен художник. Иван Вукадинов е Господ на българската живопис. Каквото и друго да се каже за него, бледнее.