Паметта за периода 1944 -1989 в България продължава да бъде място на остри обществени разделения. Често разговорът за социализма се колебае между две крайности: идеологическото отричане, което вижда епохата единствено през репресивния апарат, и битовата носталгия, която идеализира сигурността и достъпността на ежедневните стоки. Излизането от този биполярен модел изисква преосмисляне на детайлите – онези, които съставят реалната тъкан на всекидневието. В този контекст временната експозиция „Тя, когато беше другарка. Градската жена през социализма“, подредена в Регионалния исторически музей – София до 31 януари 2027 г., предлага документален и материален прочит на женската роля през периода.
Изложбата с куратор Теодора Мешекова проследява трансформациите в статуса, задълженията и личния свят на българката в продължение на четири десетилетия. Експозиционният разказ е структуриран около пет основни тематични оси, които отразяват институционалните изисквания към жената и нейните опити да съхрани лична автономия.
Първата тематична линия адресира категорията „политически опасни жени“. Структурата на тоталитарната държава дефинира като опасни онези гражданки, които са свързани с предишната власт, упражнявали са специфични професии или са изразявали несъгласие с новия курс. Показаните материали проследяват репресивните мерки, включително изселвания, съдебни процеси и затвор. Интересен акцент тук са архивните документи, свързани с т. нар. „хулиганска акция“ след 1956 г. Чрез копия от досиета и служебна преписка на МВР се илюстрира начина, по който държавата регламентира външния вид – облекло, прическа и поведение, определяйки ги като „противообществени“.
Следващите компоненти разглеждат официалните роли на жената в производството и обществено-политическия живот. С навлизането на идеологическия модел за равнопоставеност жените масово навлизат в индустрията, здравеопазването и образованието. Изложбата съпоставя каноничния образ на работничката-многомашинничка с реалностите при упражняването на интелектуален труд. Наред с трудовите ангажименти социалистическият режим изисква задължително участие в обществени организации – Отечествен фронт, санитарни дружини и организации за отбрана. Членството и активността в тези структури са онагледени чрез лични паспорти и характеристики, които пряко влияят върху професионалното развитие и социалния статус.
Пространството, посветено на личния живот, представя битовата страна на социалистическото семейство. Чрез предметни реконструкции на кухня, дневна и спалня са изложени уреди, козметика и предмети от бита: телевизори, шевни машини, първите модели сешоари и маши. Тук е интегрирано и специално дигитално изследване на модата, достъпно чрез интерактивна маса, което показва организационната структура на модната индустрия и официално пропагандираните тенденции за четирите десетилетия.
За допълване на историческия разказ музеят организира и съпътстващата инициатива „Изложба в изложбата“. До 10 ноември 2026 г. всеки може да предостави до 3 броя оригинални или дигитални фотографии от семейните си архиви, заснети в периода 1944-1989. Търсят се снимки, които улавят градската жена в нейната работна среда, у дома или по време на отдих (без класически портрети). Приемането на оригиналите се извършва в служебния вход на музея на пл. „Бански“ № 1, от 1-во до 10-то число на всеки месец, между 9:30 и 12:00 ч. (от понеделник до четвъртък), с приемо-предавателен протокол. Сканираните оригинали се връщат през следващия месец.
Изложбата „Тя, когато беше другарка“ повдига важния въпрос за начина, по който музейните институции боравят с близкото минало. Работата с предмети от бита винаги носи със себе си методически предизвикателства. От една страна показването на познати обекти – прахосмукачки, сервизи, козметика и дрехи – предизвиква бърза емоционална реакция у посетителите, преживели периода, и любопитство у по-младите. Този тип антропологически подход хуманизира историята и я прави достъпна.
От друга страна съществува риск предметният свят да закрие критичния анализ на епохата. Когато случилото се у нас между 1944 и 1989 г. се представи предимно през уюта на холната гарнитура или през спомена за лятната почивка във ведомствената станция, съществува опасност от естетизиране на социализма. Така битовите предмети, намерени на пазара в условия на дефицит, могат погрешно да се интерпретират като символ на подреден и спокоен живот, а не като резултат от постоянно приспособяване към недостига.
Опитът на кураторския екип да балансира битовата естетика чрез включването на документи за репресии, досиета от Държавна сигурност и данни за идеологически контрол е необходим стъпка. Доколко обаче тези два свята – репресивният апарат и битовата хроника – успяват да съществуват съвместно в съзнанието на зрителя, остава отворен въпрос. Когато документалните свидетелства за преследване са поставени в периферията на богата предметна реконструкция, съществува вероятност публиката да подмине институционалните насилия и да се фокусира единствено върху познатите предмети от детството.
Инициативата „Изложба в изложбата“ прави опит да преодолее този риск, като демократизира процеса на събиране на памет. Включването на лични снимки от семейни архиви вкарва автентичен, нередактиран визуален материал, който често разминава официалната пропаганда с реалните възможности на хората от онова време.
Проекти от този тип са полезни, защото превръщат идеологическия дебат в разговор за конкретни човешки съдби. Те показват, че зад официалната терминология за „труженички“ и „общественички“ стои комплексната реалност на жени, които е трябвало едновременно да покриват държавните норми, да се справят с дефицита в бита и да търсят начини за лична изява. Справянето с наследството на близкото минало изисква точно това – ясен поглед върху фактите, освободен както от политическо идеализиране, така и от повърхностно омаловажаване на преживяното.
Пламен В. Петров