„Идва есента“ (Quand vient l’automne), 2024, Франция, режисьор и продуцент Франсоа Озон, сценарий: Франсоа Озон, Филипе Пиацо; оператор Жером Алмера, музика: Евгени Галперин и Саша Галперин; в ролите: Елен Венсан, Жозиен Баласко, Людивин Сание, Пиер Лотен. Награди: за поддържаща мъжка роля на Пиер Лотен от Сан Себастиан, за Франсоа Озон от Тромсьо.
Приятен филм за третата възраст, тайните и връзките между поколенията, чиято рамка е влизане в катедрала. Дребничката, симпатична и стегната пенсионерка Мишел (Елин Венсан) се наслаждава на живота в бургундско село – удобна къща с голям двор, близка гора, река… Пристигнала е от Париж, където е оставила апартамента на дъщеря си. Събира зеленчуци от градината. Наблизо живее най-добрата й приятелка Мари-Клод (Жозиен Баласко), чийто син е в затвора. На празника на Вси светии Мишел посреща дъщеря си Валери (Людивин Сание) и внука си Люка (Гарлан Елро) за ваканция. Приготвила е гъби от гората. Детето отказва да ги яде, тя не е гладна, а дъщеря й се отравя. Спасяват я в болницата. Вбесена на майка си, тя грабва Люка и отпрашва за Париж. Мишел е съкрушена. Никога не се е разбирала с неблагодарната си дъщеря, а защо, става ясно по-нататък. Венсан (Пиер Лотен) излиза от затвора. Започва да работи при нея – помага й за двора. Мари-Клод пуши и е все подозрителна към сина си. Мишел отива в Париж да разговаря с Валери. Напразно. Същото сторва тайно и Венсан. Но добрите му подбуди изиграват зла шега – многострадалната Валери пада (сама или не) от балкона и умира. Люка отказва да отиде при баща си в Сингапур и заживява при баба си. Тя всеотдайно се грижи за него, но детето научава в училище, че е била проститутка. Бабата спокойно му обяснява, че и това е професия. И Мари-Клод я е практикувала. Скришом от нея, Мишел дава на Венсан пари назаем да отвори бистро. Полицайка разследва обстоятелствата около смъртта на Валери. После си отива и Мари-Клод – куп пъстри проститутки идват на опелото. Валери се привижда на майка си като призрак и все по-умиротворена. Люка пораства и учи история на изкуството…
Филмът ни запраща сред минимализмите, в които екстремността е свързана с екзистенциалната безуютност. Както обикновено при Озон (1967), актьорите са страхотни, а над всички блести 81-годишната театрална звезда Елин Венсан, чиято героиня е кротка и решителна, гузна и благородна. Между другото, този режисьор уж не снима повторно актриси, а Людивин Сание играе при него за четвърти път след „Капки вода върху пламтящите камъни“ (1999), „8 жени“ (2002) и „Басейнът“ (2003). Озон споделя, че завръзката му е хрумнала от детски спомен – как негова леля набрала гъби в гората и натровила цялата рода с изключение на самата себе си, защото била единствената, която не яла от тях. „Бях във възторг от тази случка. Тя ме вдъхнови да опиша историята на Мишел – пенсионерката-отровителка, извършила това нарочно или случайно.“
Както обикновено, неуморният предизвикател Озон се/ни забавлява с жанрове и напрежение, но филмът, колкото и да е вълнуващ, не постига филигранността на „Под пясъка“ (2000), „8 жени“ или „Франц“ (2016). И все пак си е героизъм във времето на култа към младостта да се концентрираш върху старици, пък и да е интересно. А Озон не се спира – за 25 години е направил 23 филма. Заглавието е свързано както с възрастта, така и с няколкото есени, през които се развива действието.
Геновева Димитрова