Кеворк Кеворкян казва, че Георги Парцалев е един от малкото истински народни любимци. И е много прав. Актьорът, недолюбван от властта, всъщност е всенароден любимец. Той е един от последните от златното поколение големи звезди на Сатирата, който получава званието „народен артист“. Удостояват го с него едва през 1983 година, а дълго време преди това е само „заслужил“. Червената върхушка преди 10 ноември все намира причини да го неглижира, въпреки че е един от най-популярните българи. Причината е ясна на всички – различната му сексуална ориентация, за която е дори неприлично да се говори в годините на социализма. Естествено, той не е и партиен член. Отново Кеворкян припомня легендарна история, която от години се разказва в артистичните среди. Веднъж Парцалев не издържа на приказките срещу себе си и казва на Живков:
„Всичко ли оправихте в държавата, другарю Живков, та опряхте до моя задник?“
Легендарният водещ на „Всяка неделя“ признава, че никога не пита приживе актьора дали историята е истинска. А и освен това му изглежда абсурдно да е казвал тези реплики. Но пък водещият си спомня друго – задава въпрос на Парцалев кога е разбрал, че хората го обичат и той му отговаря с история. Веднъж си съблича балтона във фоайето на един театър, неволно удря с лакътя си детенце и то силно се разплаква. Майка му се навежда да го успокои: „Мълчи, бе, мамо, Георги Парцалев те удари!“. „Тогава разбрах, че хората ме обичат“ – казва на Кеворкян актьорът.
За всенародната любов към един от най-големите ни комици има безброй истории. Една от тях приживе въодушевено разказва Стоянка Мутафова. Двамата с Парцалев закъсняват за представление в София заради поредното си участие в страната. Чудят се какво да правят и им хрумва идеята да застанат на жп релсите. След това започват отчаяно да махат и успяват да спрат влак, който да ги закара в столицата.
Впечатляваща е и друга случка, разказвана от Латинка Петрова. По време на пътуване за постановка в Кюстендил, двамата катастрофират, а колата им изхвърча от пътя в нива. Актрисата излиза от автомобила и забелязва камион, пълен с роми. Пита ги: „Искате ли да видите Парцалев?“. Естествено, всички в един глас отговарят утвърдително. Тя им показва, че е в нивата, а
ромите отиват при актьора, вдигат колата на ръце и я връщат на пътя.
На 31 октомври 2024 година се навършиха 35 години от смъртта на обичания артист. И до днес обаче ролите му не са забравени. За едни той е чичо Манчо от филма „С деца на море“, за други е съботянина Иван Стайков от „Тримата от запаса“, за трети – хаджи Коста от „Криворазбраната цивилизация“, за четвърти – Михал от мюзикъла „Зех тъ, Радке, зех тъ“. Няма новогодишна програма на единствената по онова време национална телевизия, в която Парцалев да не участва. Всички телевизионни зрители очакват появата му с нетърпение, за да получат своята порция смях.
Първоначално Парцалев навлиза в така наречена „естрада“ заедно със своя колега Енчо Багаров. Съдбата обаче го изправя пред изпитание и
сценичният му партньор умира в жестока катастрофа,
в която по чудо оцеляват Стоянка Мутафова, Невена Коканова и самият Парцалев, който е със сериозна рана на главата. Колата е управлявана от Багаров. За зла беда пътят е заледен и автомобилът се удря в дърво.
„През 1947 година Парцалев е студент по медицина, живее в общежитие и се включва в самодейния състав на фабрика „България“ – пише в книгата си „Тъжният клоун“ Илия Ангелов. Там се запознава с Енчо Багаров, който отговаря за репертоара на групата. По-късно Парцалев е изпратен да отбива редовна военна служба и заминава за Мадан в трудовашко поделение, което поставя пътни релси в мините. Така изминават шест месеца, а след това Георги получава писмо, че е приет в Театъра на Трудови войски, където Багаров вече е главен художествен ръководител. Двамата се превръщат в изключителен тандем и обикалят цялата страна. След смъртта на Енчо Парцалев започва да си партнира със Стоянка Мутафова, с която пък се превръщат в най-обичаният артистичен дует.
Дебютът на Парцалев в Сатиричния театър въобще не е бляскав. Той стартира с малки роли, а колегите му в началото на кариерата му го определят като плах и неуверен. Други пък му се подиграват заради особения тембър на гласа, който по-късно ще го превърне в истинска звезда.
„Бай Иван Парцалев, баща ми, имаше един мерак – да стана доктор – казва в едно от малкото си интервюта Георги Парцалев. – Той го искаше, аз пък бях закърмен с театрално мляко. Разплаках публиката още като 6-годишен в ролята на Квазимодо. После и аз плаках – кака такъв бой ми удари, дето й бях взел за декорация шортите, че наистина видях Парижката Света Богородица. Оттогава започна и утвърждаването ми като трагичен актьор. В една пиеса обаче главният герой, т.е. аз, трябваше да се самоубие. Предвидено беше, в момента, когато насоча пистолета в челото си, Маринчо, реквизиторът на театъра, да гръмне някъде зад кулисите. Насочих пистолета, примрях… И – нищо… Нямаше изстрел. Видях на масата нож, хвърлих пистолета, грабнах ножа и го забих в сърцето си. И в този момент онзи серсемин взе, че гръмна. Оттогава, щом се появях на сцената, публиката започваше да се смее. Така от драматичен актьор станах комедиен.“
Едно от най-тежките изпитания за Парцалев е, когато през 1964 година властта започна да води процес срещу хомосексуални интелектуалци у нас. Тогава той е
арестуван заедно с други известни личности с различна сексуална ориентация
От онова време остава знаменитата фраза, изречена от комика, за която обаче и до днес се спори дали е истина или е рожба на народния фолклор: „Коскоджамити съдии, а се занимават с наще дупетии“. Говори се, че тогава за него се застъпва лично Цола Драгойчева, тъй като актьорът е близък с нейния син – хирурга Чавдар Драгойчев, също с различна сексуална ориентация.
В крайна сметка – четири години след шумния процес, на 1 май 1968 година хомосексуалните актове са официално декриминализирани.
Заради интереса си към мъжете или по друга причина – но Парцалев
няма нито една награда у нас – нито за театралните, нито за кинообразите си
Дори, когато е сигурно, че той ще получи приза за главна мъжка роля на Варненския кинофестивал през 1971 година заедно с колегите си Никола Анастасов и Кирил Господинов за филма „Тримата от запаса“, няколко часа преди награждаването решението е променено. Статуетката отива само при Господинов.
И докато у нас Парцалев е пренебрегван, в Карлови Вари, Чехословакия, го отличават за ролята му на пенсионера Методи Рашков в „Сиромашко лято“. Последният му кинообраз в неговата кариера е на хаджи Ахил в сериала „Под игото“. Уви, той така и не доживява да го види, тъй като деветте серии но българо-унгарската продукция, режисирана от Янко Яков и Нина Янкова, се излъчват през 1990 година.
Последното му отиване в театъра е на 1 октомври 1989 година
Парцалев е в Сатирата, за да играе проф. Лютибродски в представлението „Обичате ли човешко?“ от Мирон Иванов. За жалост не успява да излезе на сцената. Силите му го напускат и дори не може да стане от стола си. Някак съумява да се прибере у дома, но през нощта хемоглобинът му рязко пада. Налага се по спешност да го откарат с линейка в Правителствена болница.
Георги Парцалев напуска този свят само на 64 години на 31 октомври 1989 година. Умира от скоротечна левкемия. Пред своята добра приятелка Латинка Петрова, която почти всеки ден ходи в лечебното заведение при него, той показва документ, за да се увери, че не е болен от СПИН, както се говорело по онова време.
„Пацо си остана душичката, която аз познавам най-добре – споделя Латинка Петрова.
– Накрая в Правителствена болница му падаха пръстените и той ги слагаше в пижамката, защото беше много отслабнал. И тогава каза: „Лоте, ето ти всички прегледи, аз нямам СПИН“.
Няколко години преди смъртта си той преживява дълбоко разочарование. Започват да му отказват роли в театъра и киното. Една нощ обиден се обажда на Латинка Петрова – предложили му да играе конферансие. Името му било най-горе в афиша, за да привлича публика, а всъщност имал две реплики: „Добър вечер“ в началото и „Лека нощ“ в края.
А мечтаната му роля, която така и не успява да изиграе, е тази на Дон Кихот: „Той се усещаше близо до тази красива измислица – разкрива Латинка. – Искаше да плаче на сцената. Палитрата му беше много голяма, но не успяха да го използват, да го изцедят до край. Желаеше и да осинови наследник, но по онова време законът забраняваше самотен мъж да вземе дете от дом. Това можеха да направят сестра му и зет му и той ги молеше, като обещаваше, че ще помага и ще го гледа като свое, но те отказаха. Сподели ми, че сестра му е голяма егоистка, защото никой няма да продължи рода им, както и стана.
Най-голямата му болка беше, че не създаде семейство
Като се връщахме отнякъде, все ми казваше: „Ето, теб те чакат децата и мъжът ти, а мен никой“. Страхуваше се да не умре сам. Живееше ден за ден, в това беше неговата голяма тъга. Неведнъж съм виждала сълзи в очите му, нещастен беше. Притесняваше се и как ще се представи на сцената и дали ще успее да разсмее публиката. Затова и преди да излезе на сцената, му се изпотяваха дланите, а хората го обожаваха.
След смъртта на майка му, сестра му и зет му, който само претендираше за наследство, никой няма. Затри се изцяло родът Парцалеви. Останаха само някакви много далечни братовчеди в родния му град Левски, където той има музей. Парите за него бяха събрани от продажбата на гарсониера, която беше на мястото на бащината му къща в града. В него има много от вещите и мебелите на Парцалев, част от огромната му библиотека, защото той беше сред най-четящите актьори.“
За съжаление, и изпращането на Георги Парцалев в другия свят не е достойно. Властта забранява поклонението да е във фоайето на Сатиричния театър, където актьорът играе до последния си дъх. Обяснението е, че хилядите хора, които искат да се простят със своя любимец, ще задръстят центъра на София. В крайна сметка поклонението е в зала на Централните софийски гробища, където Парцалев е погребан. Изпратени са десетки милиционери, за да въвеждат ред, но хората са толкова много, че разкъсват кордона.
На 16 юни през 2025 година се навършват сто години от рождението на актьора. Дано поне тогава честването е достойно. Така, както заслужава Парцалев – тъжният актьор, който умееше да разсмива всички.
Антон СТЕФАНОВ
