Нада НЕШЕВА
Приживе Иван Вукадинов отказваше изложба в българска галерия. Малцина имаха достъп до неговите картини, при това можеха да ги виждат рядко и не всички заедно. Едва след смъртта му стана възможна изложбата, която се откри в Софийска градска галерия. И тя носи цялото великолепие на изкуството му. Трябваше ли да чакаме той да ни напусне, за да изпитаме това великолепие?
Андре Малро казва „смъртта е тази, която превръща живота в съдба“. Смъртта слага точка на възможността да се изложим, променим, да станем като тези, които сме презирали.
Вукадинов избра самотата и изолацията, за да се предпази от суетата, желанието да се харесаш на масите, на силните на деня, за да работи по своите критерии. Това, което животът му е сътворил, може да бъде видяно истински едва сега, като съдба. И това е най-доброто, което се е случило в българския културен живот за много време. Изложбата е на нивото на най-доброто в световните музеи в момента. Тя просто не трябва да се разваля никога. Трябва винаги да имаме достъп до тези картини, не да ги гледаме на снимки и да разказваме на децата си какво е било. Толкова дълго я чакахме.
