Иван Комита – автор на два от най-нашумелите романи напоследък, спокойно може да се впише сред героите на своите книги. Той е пиар, журналист, бивш главен букер на модна агенция, правнук на революционера Иван Хасъмски, който е съратник на Васил Левски. Литературният му дебют „Хранилка“ бързо се превръща в един от най-популярните родни трилъри. В продължението „Ахимса“ авторът комбинира елементи на трилър, мистика, екшън и духовност. Докато учи в Академията по творческо писане „Заешка дупка“, усвоява тънкостите на сложното изкуство под менторството на Здравка Евтимова, Владимир Зарев, Дарин Тенев и Рене Карабаш.
– Бихте ли разкодирали за новите читатели на „Ахимса“ какво означава заглавието, господин Комита?
– Идеята за него се роди в ключов момент на осъзнаване преди повече от 10 години. Тогава за първи път срещнах йога. Източната дисциплина и нейната мъдрост отвориха очите ми – за това, че моята несъвършена човешка природа и слабостите ми са нещо нормално и трябва да се приема такъв, какъвто съм. Че трябва да приема и другите с техните слабости и несъвършенства – първата стъпка от голямата промяна. Разбира се, ако се стремиш към нея. Разбрах, че по пътя към промяната не бива да потискаш и нападаш слабостите, защото е насилие. Истинският успех се осланя на ненасилието – на ахимса.
– Тоест да вярваме, че е възможно помирението между слабостите на човешката природа и силата на духа.
– Не само е възможно, то е задължително за устойчивото развитие на личността. Доказателствата са навсякъде около нас, просто трябва да се вгледаме в детайлите под опаковката, а не в комерсиалните продукти на успеха, не във фалшивите му лозунги. Да използваш силата на духа е прекрасно, но за повечето хора тя се превръща в капан, който не води до постигане на вътрешен мир и удовлетворение, а във враг на слабостите. Затова и в йога често се повтаря фразата „Усилие без насилие“. Човек може да следва силата на духа си, но никога да не забравя, че не бива да се случва на всяка цена. Успехът се постига само с приемане на собствените несъвършенства, с бавното им и целенасочено отработване и преобразуване. А не чрез потисничество – насилието води до обратен ефект в по-късен етап. Може да сме се изкачили нависоко – според разбиранията си за височина, но, когато погледнем надолу, да се окаже, че сме платили висока цена. И най-лекият полъх на вятъра като нищо ще ни събори в някоя бездна. Ветровете по височините са силни и чести.
– От къде тръгнахте към своите романи?
– Преди много години за първи път прочетох прословутия роман на Робин Шарма “Монахът, който продаде своето Ферари“. Страхотна история, която изигра важна роля в трансформацията ми. Но още тогава осъзнах, че в книгата ми липсва онази част, от която би трябвало да стане ясно как монахът се е разделил с колата си, какво става с парите, къде е охолният живот и въобще какъв е катализаторът, който има сила да превърне притежателя на Ферари в божи служител. И си казах, че един ден ще създам мои книги – едната да разказва за охолството, което води до крах, а втората – за пътя на монаха. Така се родиха „Хранилка“ и „Ахимса“.
– Какво показаха проучванията ви, докато се подготвяхте за „Ахимса“, мит ли са свръхестествените способности на мъдреците от Изтока?
– Всички сме чували за онези индийци, факирите – странстващи аскети и мистици, които лежат върху легла с пирони и гълтат остриета. Но това не са автентичните притежатели на чудатите способности на Изтока. Онези, които владеят истинските сиддхи – така наречени свръхестествени умения, не ги демонстрират пред света. Използват ги за други цели. А и техните сиддхи са много по-шокиращи и трудно разбираеми за непосветените – подробно съм описал това в романа. Сиддхите са следствие от дългогодишна и целенасочена медитативна практика. В повечето случаи те не са самоцел на практикуващия, а ако са, имат определена роля, която е отвъд егото. Както знаем, има доста книги и филми, които разказват за спящия потенциал в човека, за неизследваните кътчета в него. Мозъкът е твърде сложен и необикновен инструмент и повечето хора използват съвсем малка част от капацитета му. Историята познава много гадатели и прорицатели с вродени или придобити свръхестествени възможности, които не са мит, а са доказани във времето – Нострадамус, Едгар Кейси, Ванга, Преподобна Стойна и други.
– Практикувате карате и йога, какво значението им за душата и характера?
– Те изградиха наново живота ми – психиката и физиката, направиха ме друг човек. Йога поднови диалога с мен самия и ме научи на най-важното – най-мощното лечение на душата е в гърдите, където можеш да утихнеш спокойно и да се лекуваш зад спуснатите си клепачи. И противно на твърденията на целия материалистичен свят, това лечение е напълно безплатно. А противно на цялата пацифистична природа на йога карате ме научи на нужните техники да защитавам себе си и онези, които са в беда. Когато е необходимо, разбира се. За да не остана погрешно разбран, карате учи също на мир. Но учи и на война, когато няма друг избор.
– Бихте ли написали трактат за йога?
– Йога е достъпна за всички дисциплина, но също е и изключително сложна и недостъпна , за да бъде интерпретирана от човек с моя скромен опит и на моята възраст. За всички тези години практика съм научил много, но то не е достатъчно, че да създам нещо различно от фикционален разказ, а истината е и че нямам такива амбиции засега. Може би един ден, когато придобия достатъчно опит, той узрее в годините и изкристализира в така наречената мъдрост, евентуално бих се замислил да напиша нещо.
– Казвате: „От някои молитви отекват изстрели, а от някои изстрели – молитви.“ Напоследък обаче молитвите не са съвсем искрени, а насилието агресира.
– В зависимост от вида на молитвите и молещите се са възможни много и различни тълкувания. Някои религиозни проповедници или световни лидери със скрити в омайно слово користни подбуди пораждат насилие и войни. Сеят смърт, което пък поражда още омраза, още насилие, още войни, още смърт. След всичкото страдание се стига до осъзнаване и молитва за мир, която в повечето случи води до истински мир – но само до следващата молитва, породена от користните подбуди.
– Когато в България някой заговори за битката със злото, го гледат като религиозен фанатик или странен мистик. Кога, според вас, ще има осъзнаване за това, което се случва?
– Каквото и да ни говорят, каквото и да говорим, каквото и да сме преживели, ако не стигнем до катаклизма, до злото, до страданието, което да ни изкара от дрямката, да ни накара да мислим, да се борим, да оцелеем, няма да проумеем голямата истина. Страданието е единствената сила, която може устойчиво да промени човека в позитивно измерение. Но, разбира се, ако той има съответната настройка. Иначе ще се получи обратното въздействие и човек ще бъде обсебен от страданието и злото, ще посвети живота си на отмъщението, пропускайки всичките си възможности.
– Една от централните теми в „Хранилка“ е за съмнителния ни елит. Какво мислите за състоянието на обществото ни в момента?
– За него има логично обяснение: състоянието на обществото ни тук и сега е следствие от последователни исторически събития. Животът има определени закономерности, които не могат да бъдат заобиколени или избегнати. „Хранилка“ разказва за конкретен период от тази история на несъстоялия се преход, чиито рожби всеки ден гледаме и слушаме по новините в една или друга роля.
– След два романа имате ли отговор на въпроса как вдъхновението може да бъде провокирано?
– Трябваше да премина през много опити и грешки, за да си отговоря на този въпрос. Докато го търсех, неведнъж стигах до моменти на отчаяние. Но мисля, че вече съм готов да споделя начина, по който работя. При мен действа безотказно. Чрез постоянна и ненасилствена дисциплина изучих себе си и се опитвам всеки ден да отключвам вдъхновението по едно и също време. Работа, работа, упорита и всекидневна, докато мозъкът се настрои на този режим и започне точно, примерно, в 8 часа да прави връзка с източника на вдъхновението. И магията се случва! Воала! Но, разбира се, това не е достатъчно. Зад тази творческа програма се крие много движение, спорт, йога, четене на книги, специален хранителен и житейски режим, въздържание от разсейващи дейности и контакти. И всичко това адаптирано и настроено според мен и живота ми. Формулата е донякъде универсална, но пречупена през съответната личност.
– През 2019 година поставихте началото на кампанията „Модерно е да се чете“, която има хиляди последователи в социалните мрежи. Не ви ли се струва, че днес книгите в книжарниците са повече от читателите?
– Да, така е, но това е нормално. Като във всеки друг бранш, така и в книжния, колкото и да не искам да го кажа, продажбите се движат от чисто пазарни принципи. Това съвсем не означава, че няма четящи хора от всички възрасти. Може би не толкова много, колкото ни се иска на всички нас. Но дори само две човешки съдби да сме променили чрез кампанията „Модерно е да се чете“, е достатъчно за промяната на цялата картина. Романите като „Хранилка“ навремето промениха мен и отношението ми към писаното слово. Затова преди да създам тази моя първа литературна рожба, си казах, че някога ще напиша книга, която ще изкуши много младежи сред тези, които не четат. Така и стана.
– Рене Карабаш, ваша близка приятелка и кума, издаде, че третата ви книга е твърде различна от предишните две. Повдигнете малко завесата.
– Да, на последния засега фестивал – „Арт поток“, в който участвах с „Хранилка“ и „Ахимса“, споменах, че новият ми проект действително ще е много по-различен от тях. Писането на следващия роман не беше по план, но някои житейски събития подействаха като катализатор в мислите ми – и го започнах. Ще кажа само, че ако първите ми две книги бяха цел в моя живот, то третата ще бъде изцяло самия ми живот. Но засега до тук, не е в стила ми да избързвам.
– Какви уроци научихте, докато в ранната си младост живеехте в Италия, където продавахте цветя и работехте във фабрика за дрехи?
– Онези години на недоимък и борба, ведно с работата ми в чужбина, положиха основата на живота ми – възпитаха ме в труд и отдаденост. Дадоха ми и много ценен урок – че когато нещо не е писано да се случи, то не се случва. И в повечето случаи е за добро – за да може друг път да бъде отъпкан. И това е пътят, предназначен за теб. Ако бях останал в Италия, за да уча, както имах намерение да направя, днес нямаше да бъда това, което съм – а аз обичам това, което съм и в момента не бих заменил живота си за ничий друг. Включително за онзи, за който дълго си мислех, че съм изпуснал, връщайки се в България.
– Къде, според вас, е българинът между западната и източната култура?
– Там, където е бил винаги – на кръстопътя, на границата. На пътя, по който културите минават, но не остават и дори се губят. Там, където има всичко и няма нищо. Не съм песимист. Обичам България – хората, природата, земята, благата. Но сме страна, в която културата никога не доминира. Защото културата не може да вирее там, където постоянно липсва покой. Там, където постоянно има кавги и неразбирателства. Винаги някой разкъсва някого. Само с упорита борба може да се поддържа нивото на санитарния минимум в културата. Но пък, честно казано, всичко това ми действа мотивиращо. С моите каузи, лични и професионални, не спирам да се боря за този санитарен минимум.
– Нарекоха ви „българският Лий Чайлд“, но сте бил дете, когато световният маестро на трилъри гостува в България преди близо 25 години. Какво бихте го питал сега?
– Редовно питам нещо Лий Чайлд и той винаги ми отговаря, а мястото за нашите срещи са книгите му. (Смее се.) Ако човек чете внимателно произведенията на един автор, може дори да общува с него. Истината е, че когато за първи път моят учител по творческо писане и ментор Здравка Евтимова сравни стила ми с този на Лий Чайлд, все още не бях чел книгите му. По-късно го оцених като един от кралете на трилъра. Той бе от авторите, които ме вдъхновиха да пристъпя в жанра. Често стъпваме върху раменете на гиганти и в това няма нищо лошо. Само онзи, който умее да се учи от най-добрите и опитва да надгради тяхното дело, използвайки собствен стил и умения, е истинският успял днес. Защото всички имаме някакъв талант, но само някои от нас чрез упорит труд успяват да го открият и развият.
Албена Атанасова