Къци Вапцаров окончателно разби клишето за собствената си персона – след като през цялата си кариера беше от малкото емблематични фигури в тв шоуто, после написа и няколко „забавни“ книги, а сега се отдаде на киното и художествената литература. Дебютният му игрален пълнометражен авторски филм „Добри родители“ дебатира някои от най-сериозните и болезнени проблеми в обществото. Историята е за българка, която, докато живее в Норвегия, преминава през тежък развод, а съпругът й въвлича в делото социалните служби. Тя е обвинена в емоционална нестабилност, децата й са отнети и настанени в различни приемни семейства. Сложната съдебна борба е с отворен финал. Премиерата е на 7 ноември, в ролите са Лина Златева, Пьотр Кржемински, Леара Тансо, Йохан Тансо, Катерина Райкова. Оператор е Калоян Божилов, музиката е на Асен Вапцаров-Ейс. Къци Вапцаров е готов и с първия си роман, чието заглавие е „Чудовището“.
– Защо толкова късно влизате в официалната режисура, господин Вапцаров?
– Тя винаги е била в мен. Със Сашо Морфов бяхме в трети курс куклено актьорско майсторство във ВИТИЗ, когато кандидатствахме режисура. Той влезе в класа на Юлия Огнянова, а аз една година ходех на лекциите й като слушател. Тя много хареса концепцията ми за постановка на „Бяла приказка“ от Валери Петров. Но тъй като нямаше перспектива да бъде отпусната бройка и за мен, се отказах. После животът ме грабна и ме завъртя в други посоки. Но когато те човърка отвътре… Бях си режисьор на тв предаванията, само дето нямах диплома. Големият оператор Венец Димитров все ме подканяше: „Абе, запиши една режисура, няма да ти е в повече“. Е, най-накрая записах, но не заради дипломата или суетата, а защото постоянно ми напираха идеи за филми. Бях в класа на Иван Ничев – точно преди 20 години. От него научих важна истина за киното – да бъда прагматичен. Професорът ни казваше: „Не летете в облаците, обърнете се към зрителя, към просто разказаната история, най-важното е публиката да те разбере“.
– Излиза, че сте имунизиран срещу българската версия на така нареченото арт хаус кино.
– Тепърва прохождам, официално ще се водя като кинорежисьор от 7 ноември, тогава ще прекрача границата на новото поприще като сценарист и режисьор. Но да, проблемът в киното ни е, че повечето режисьори искат да кажат едновременно 82 неща в единствен филм и те изглеждат като за пет. С моя продуцент Николай Мутафчиев, с когото учихме заедно при Иван Ничев и сме стари приятели, държим на минимализма – колкото по-ясен и по-изчистен е филмът, толкова по-силно е посланието му.
– Затова ли проектът ви спечели от първия път субсидия в Националния филмов център, което не се случва често?
– Спечели, защото сценарият е оригинален. Не бих правил нещо, вече правено от много хора. Пали ме да бъда различен и оригинален. Тепърва като творец ще се опитам да открия своя глас в киното. Много е трудно да създадеш стил и да му останеш верен. Но само това си заслужава, защо да повтаряш вече гледаното, слушаното и писаното. Излишно е да се стремиш филмът ти да е като на Фелини, той вече го е снимал. Както се шегува Уди Алън, защо да копираш Шекспир, вече сме го чели.
– Когато се разбра, че сте получил държавни пари, имаше ли изненадани сред останалите под чертата на състезанието?
– Преди няколко дни Милко Лазаров ми подхвърли: „Знаеш ли, че обърка плановете на много хора? Никой не очакваше точно това от теб“. Може би са очаквали смешничък, веселичък, лековатичък филм. Изведнъж излизам с тежка драма, която хваща за гърлото. Дори аз продължавам да се разстройвам в определени моменти. Защото няма нищо измислено, сюжетът е по действителен случай.
– Кои са най-сериозните проблеми, които анализирате в „Добри родители“?
– Длъжен ли е родителят да изчисти проблемите на своя род, за да не ги остави в наследство на децата си? Как отглеждаме децата си и до колко обществото има право да се намесва в грижите и възпитанието им? До колко децата са наши, до колко са на обществото?
– Така стигаме до определен тип социална агресия, за която малко се говори.
– Нали видяхме какво стана през пандемията и как бяхме притиснати – изведнъж ни се каза, че държавата по-добре от самите нас знае как да се грижи за собственото ни здраве. По Нова телевизия попаднах на потресаващ репортаж – за жена без доходи, на която държавата отнема децата, за да ги раздели в две приемни семейства, като на всяко от семействата дава по 750 лева. Жената съвсем логично питаше защо не получава тези пари, за да гледа собствените си деца. Тя, слава Богу, после беше спечелила делото и прибрала децата си. Гледах и плачех.
– Но във вашия филм дългата и невинаги чистоплътна ръка на институциите сякаш е зад кадър.
– Да, фокусът е върху личните преживявания. Върху перипетиите и решенията, през които преминава главната героиня, за да бъде отново с децата си. Камерата през цялото време следи само нея, за да влезе зрителят в състоянието й. Затова филмът е по-скоро женски. Но в него не се споменава конкретна държава, нито къде се развива действието.
– Наистина ли в продължение на две години сте търсил актриса за ролята?
– В началото си мислех, че всяка добра актриса ще се справи и ще изиграе точно това, което си представям. 40 много добри актриси се явиха на кастинга. Едва след това открих Нина Златева, която носи емоционалността на героинята ми, все едно е тя. Без никакъв фалш.
– Това е друга нелицеприятна кино тема – сковаността и театралниченето пред камерите.
– Винаги много ме дразни, когато някой рецитира във филм. В моя дори децата са убедителни и органични. Оставих ги да бъдат напълно естествени, със собствените си имена, да правят, каквото искат. Имам трима синове, 10 години имах и детска градина.
– Спомням си, че вашият късометражен филм „Добре дошли на земята“ преди време вдигна сериозен шум.
– С него се дипломирах, има награди от САЩ, Канада, Русия. Много съм обикалял по фестивали, силен съм и в комедията. Най много ме впечатли, че хората и в Русия, и в Щатите се смееха на едни и същи неща. Историята е за душата на мъж, посрещната в отвъдното от тамошна чиновничка, която успокоява: „Няма проблем, че сте умрял, господине, животът продължава“. Въпросната служителка, която насочва към следващи прераждания, сяда пред компютъра и пита: „Къде искате да се преродите? Да речем като дете на Бил Гейтс? Мога да ви запиша на опашката, чакат два милиона и 300 хиляди“. Христо Терзиев и София Бобчева бяха в ролите.
– Защо не го превърнахте в пълнометражна игрална продукция?
– Винаги съм се вълнувал от тези въпроси – какво се случва, когато умрем, каква става с духа, къде отлита, как продължава. Затова написах и сценарий по студентския сюжет. Не мина в НФЦ. Стана ми много тъжно, когато три-четири години по-късно щатска анимация по същата тема беше номинирана за „Оскар“. Тъжно е, когато виждаш, че добрите идеи пропадат, защото не са се харесали на някого. У нас всичко става много бавно – все едно, че ще живеем 300-400 години. Това са темповете ни, мотаем се, мудни сме. А животът е много динамичен. Вселената ти дава идеи, но обича бързо да бъдат осъществени. Вече няколко пъти виждам мои идеи в международни творби.
– Нима очаквахте, че тук има някой с отношение към пътешествията на душата?
– Засега сме аз и още трима. Но никога не се интересувам кой е в комисията на Филмовия център, дори да имам приятели там. Българското кино рано или късно ще се промени, защото никой не иска да гледа вече видяното.
– Готов ли сте за начало на следващи снимки?
– Написах роман, казва се „Чудовището“. За борбата с вътрешните ни демони, за невидимото и тъмното в човека. По романа написах и сценарий, но не като за филм на ужасите. Едното е художествена литература, другото е кино. Във всичко, което съм правил досега, в центъра е жената – за мен тя е душата. Аз съм от авторите, които познават психиката на жените. В „Чудовището“ се казва Ида. Тя е водеща в този разказ за това как да се справим с чудовищата в нас. Отново няма конкретика, няма държава, няма време. Иска ми се начинът ми на мислене да е интернационален, да не е локален. Когато пиша, „Цариградско шосе“ не се появява. Но не съм интелектуалец, да не прекаляваме, аз съм автор с разнообразни интереси.
– А не ви ли се играе?
– Минавам за минута в „Добри родители“. Дебютът ми беше в „Акатамус“ на Георги Дюлгеров. Нямам много роли в киното, но ми се играе.
– Защо, според вас, завършилите „куклено актьорско майсторство“ във ВИТИЗ, са по-рефлективни, по-пластични в професионалната психология?
– Когато бяхме студенти, средата и атмосферата бяха много творчески. Нашият професор Атанас Илков, когото гледах като Господ, като слезлия на земята Исус Христос, раздели класа ни на три групи по 12 човека. Яростно се състезавахме на капиталистическия принцип – всеки да извади най-готините идеи, да измисли най-яките етюди. От 7 сутринта до полунощ, когато ни гонеха от Академията. Преподаваха ни Желчо Мандаджиев, Ищван Наги, Славчо Маленов, Петър Пашов. Две години работихме с Юлия Огнянова. Имахме девет дипломни спектакъла – пет актьорски и четири куклени. Обикаляхме в Европа с постановките ни. Ние сме по-комплексни, по-близко сме до куклата. Чарли Чаплин и Тодор Колев умееха да се превърнат в кукли. Юлия Огнянова ни обясняваше: „Дяца, много е важно човек да намери клоуна в себе си“. Лошото е, че в Академията вече няма добро отношение към „куклите“, които са най-качествените й деца. Супер гадно ще бъде, ако закрият катедрата по куклена режисура. Ще бъде парадоксално, ако в куклените театри поставят хора без съответното образование.
– Но вие не сте работил като кукловод.
– Мечтаех да се занимавам с мюзикъл. Във ВИТИЗ имахме акробатика и хореография, пеехме – великият Пепи Цанков ни преподаваше, умирах от удоволствие да танцувам степ. Но нямах право на разпределение по желание. Трябваше да замина за Монтана или за Враца, вече не помня. Спаси ме Вили Цанков, който вече ме беше харесал. Обади се в Министерството на културата и буквално ме изиска за Сатирично-вариететния театър в Габрово. Вили Цанков беше много различен. Първият и единствен човек, към когото през соца не ми идваше да се обърна с „другарю“. Супер достолепен мъж, със сако като мундир, висок и сериозен. Господин през комунизма. Обичаше да се изразява в цветове. Обръщаше внимание на мизансцена – за него беше особено важно движението да е изпълнено с поетичност. Звучи странно, но Вили Цанков си беше странна птица. От него съм се научил да не се притеснявам от различността. Удоволствие е да си различен, а и няма друг път към успеха. Неслучайно всяка сутрин имахме упражнения с корепетитор, с нас работеха Роз Мари де Мео, Маргарита Градечлиева, Мила Искренова – топ имената в модерния балет. Работехме с великите композитори Стефан Димитров и Нелко Димитров.
– В спектаклите ви обаче имаше и откровено политически послания.
– За „Подземният“ на Христо Бойчев нямаше билети за три месеца напред. Играехме го всяка вечер, шест пъти в седмицата. Публиката онемяваше от репликите, които се сипеха от сцената, но не си позволяваше да се смее. Хората не вярваха на ушите си, че изричаме подобни думи. Абе, направо си мислехме, че сме на барикадата, че със словото правим революция. На 10 ноември пръв чух новината, че Тодор Живков е паднал от власт. Влязох в бара на театъра – днес там има черна дупка, пълна с вода, повторих новината и всички мислеха, че се шегувам. Никой не посмя да реагира. Вече бях споделил с баща ми, че комунизмът няма да продължи вечно, че един ден ще свърши. Въпреки че и аз трудно си вярвах, макар че още като студент ръсех фрази, от които преподавателите леко се стряскаха.
– Как се отнасяте към риалитита, в които се чуват толкова простотии?
– Не гледам. Затова се чудя на хората, които коментират във Фейсбук: Хем не им харесва, хем гледат. Трябва да се научим: Подминавай с безразличие това, което не одобряваш. Иначе го валидираш. 11 пъти съм участвал в телевизионни формати. Когато човек гони стойността, я търси, където и да се появи. Въпросът не е в шоуто. Ако аз съм продуцент на „Биг брадър“, бих го направил да е по-смислен. За съжаление, някои колеги продуценти в България са убедени, че ако няма скандал, няма простотия, шоуто им няма да се гледа. Не споделям. Ще минат още години, но нещата отиват към приключване на тази логика. Рано или късно хората ще се отегчат от простотиите, ще престанат да им обръщат внимание. Както се казва в любимия ми филм „Имало едно време в Америка“ на Серджо Леоне, полезно е някои болести да се изкарат на младини.
Със Сашо Морфов мислят за общ сценарий
Близки са от студентските години във ВИТИЗ, тогава ходят заедно по кастинги
Александър Морфов е един от най-близките приятели на Къци Вапцаров още от студентските им години във ВИТИЗ. Освен всичко друго, ги обединява и страстта към музиката. В няколко от спектаклите им в Академията има сериозно количество партитури. „Аз бях на бас китарата, Сашо – на пианото. Нямаше много колеги, които умееха да свирят“, връща лентата Къци Вапцаров. И понеже са истински меломани маниаци, отиват заедно на кастинг за филм на Иван Ничев, който се кани да снима филм за рок група. „Бяхме на турне в Прага. Със Сашо пускахме стотинки в уличен телефон, докато питахме в София какво става с кастинга. След като разбрахме, че сме спечелили ролите, толкова се зарадвахме, че не помня колко бири изпихме“.
Но Иван Ничев решава да осъществи друг свой проект – „Иван и Александра“. Годината е 1989-а и историята за мълчанието и страха през комунистическия диктат от 50-те години е особено актуална. Къци, разбира се, участва в дипломната постановка на Морфов.
„Някъде тогава започнахме да мислим за общ сценарий. Но все не ни остава време. Сашо е много ангажиран, постоянно е в чужбина. Чак след началото на войната спря да работи в Русия. Но рано или късно ще го напишем. Новото му представление в Пловдив сигурно ще бъде фурор. Той е най-мощният ни режисьор. Много харесвам и филма му „Хълмът на боровинките“. Вкъщи си разменяме реплики от неговите постановки“, разказва Къци Вапцаров.
Албена АТАНАСОВА