Ars longa, vita brevis

Ars longa, vita brevis

Как саксофонистът Димитър Симеонов оцелява в катастрофата с Паша Христова

Първият преподавател по саксофон в Консерваторията Димитър Симеонов-Мончо, който си отиде от този свят на 86, преживява няколко трагедии в живота си. Той е един от оцелелите в кошмарната самолетна катастрофа на 21 декември 1971 г., в която загиват талантливата Паша Христова и още много негови колеги и приятели. Те пътуват с Ил-18 от София за Алжир, където предстоят Дни на българската култура. Минути след излитането самолетът се накланя, крилото му се удря в пистата, а корпусът се разцепва на две. Единият двигател се откъсва от корпуса и машината избухва в пламъци. От общо 73-ма души на борда на самолета загиват 30. Преживеният ад докарва Димитър до алкохолизъм и години наред той не се разделя с водката. От зависимостта го измъква психиатър, който го кани да му „гостува“ за 3 дни в Клиниката за алкохолизъм и наркомания в Суходол. По негови думи там Димитър вижда „измета на света“ и повече не близва.

Най-голямата трагедия в живота му обаче е загубата на първородния от тримата му синове, който си отива едва на 20 години през 1978 г. Единствено изключително силният дух го спасява от потъване в блатото на депресията. „Колосът на българския джаз“, както го наричат колегите му, не се разделя със саксофона и почти до края на дните си, надхвърлил 80 години, продължава да свири.

Детството на основателя и дългогодишен диригент на оркестър „София“ също не е лесно. Цял живот той има трудни отношения с майка си – цигуларката Недялка Симеонова, определяна като една от трите най-добри в света. Димитър я вижда за първи път шест години след като го е родила, а втората им среща е чак когато той става на дванадесет. Тя непрестанно пътува по турнета, жени се четири пъти и момчето остава с копнежа за нейните ласки, които така и не получава. Димитър, който се ражда на 22 май 1932 г., е от втория й брак с пианиста Георги Димитров Хайдутов. Отглежда го обаче дядо му – самоук тромпетист и цигулар, на когото е кръстен. Отношенията между майка и син напълно изстиват, когато тя се жени за последния си, четвърти мъж, който е 15 години по-млад от нея. Това е Борис Сарафов – племенник на големия актьор Кръстьо Сарафов. Димитър не може да приеме поредното й отдалечаване. Избира да живее при дядо си и не поддържа контакт с нея. Вижда я отново чак когато 20-годишен кандидатства в Консерваторията.

„Срещнах я случайно на кандидатстудентския ми изпит за Музикалната академия. Тя беше председател на комисията. Като ме видя, че влизам, много се ядоса: „Аз не съм го готвила – каза. – Пишете му колкото искате“ – и напусна стаята“, разказва той след време.

На изпита Димитър е класиран втори и започва да учи цигулка при професор Владимир Аврамов. После обаче разбира, че този инструмент не е за него, и грабва саксофона. Свири в най-големите български джаз оркестри с най-изявените певци и музиканти, работи в Сирия и Ливан. Повече не вижда майка си, от която наследява само дългове. Недялка си отива от рак на 57 години, като последно се лекува в Париж и за да плати на болницата, взима голям заем от държавата. След смъртта й семейството го връща, като вместо непосилната сума пари, дава скъпата й цигулка „Галиано“, изработена през 1765 година от последните братя лютиери от прочутата фамилия, подарена на Недялка от богат мецанат.

Въпреки сложните отношения между Недялка и Димитър, музикантът смята, че тъкмо починалата му майка го спасява от самолетната катастрофа. Той вярва, че понеже са живели много малко заедно, тя го закриля някъде отгоре. „Пред очите ми загинаха най-близките ми приятели. Това никога не мога да го забравя! В онзи кошмарен ден имам чувството, че на мен някой ми помогна. Помогна ми да се спася! Имам такова усещане и до ден днешен. Защото аз винаги сядах отпред, имах този навик. Само на този ден, влизайки с паспортите в ръка в самолета, сякаш някаква сила ме накара да отида и да седна отзад. На предните седалки бяха седнали колегите ми Петър Попов, Борис Гуджунов, Мария Нейкова, Иван Данов, Паша Христова, Христо Чолаков… Даже ми споменаха, че е дошъл договор за чужбина, и да отида при тях, за да говорим за него. Обаче като видях, че няма място, директно се запътих към задните места. Мисля, че някой просто ме спаси, и съм убеден, че това е майка ми – проф. Недялка Симеонова.“

Причина да са запълнени предните места е и че музикантът се качва в последния момент. Предишната нощ той почти не мигва, защото нотира произведение на Милчо Левиев, а и най-малкият му син не спира да плаче. Двамата със съпругата му – Екатерина Симеонова, гримьор в БНТ, го успокоява почти до тръгването за летището, докъдето тя го кара с кола. Затова закъсняват и той влиза последен в самолета, което смята, че не е случайно. Когато се настанява на задните седалки и затяга колана, умората напълно го събаря и той заспива преди още самолетът да излети. Събужда го невероятният трус и пламъците. Щом отваря учи, онемява от ужас. „Предната половина на самолета беше забита в пистата, резервоарите горяха, а ние висяхме над тази пламтяща клада от живи факли. Някой каза: Скачайте през дупката! Прескачах през куфари и седалки и се хвърлих към спасителния изход, без да мисля. Сакото и панталонът ми вече пламтяха… Без да се замисля, че под мен зееха 5 метра, скочих в черната паст на декемврийската нощ. Долу – хора със счупени ръце и крака, вой на линейки и пожарни… А на мен – краката ми цели, ръцете ми здрави. Хукнах презглава по пистата. Едва ме хванаха санитарите. Шофьорът на линейката се оказа мой познат. Ръцете му трепереха, не можеше да кара. Три дни след това не затворих очи. Седях на стола и гледах в една точка. Извикаха ме да разпозная мъртвите в моргата. Бяха като въглени. Припаднах“.

След това алкохолът го завладява напълно. Денят му започва с бутилка водка, а ужасните спомени не спират да го измъчват денонощно в продължение на седем години до срещата му с психиатъра и посещението му в Суходол. Въпреки че Димитър става много вярващ и всеки ден отправя молитви, не престава понякога да пита защо Бог избира едни да горят като факли, а други „пожали да живеят с кошмара на станалото“.

Димитър Симеонов, когото Тончо Русев определя като знаме на българското музикантство, избира да живее за музиката, което изповядва и в своята книга „Живея за музиката. Автобиографията на един джазмен“. В нея разказва за всички преживелици през близо 60 години история, свързана с музиката. Това, което го натъжава в края на живота му, е, че нито един от тримата му синове, двама внуци и две внучки не продължава неговата професия. Така той се оказва последният й представител в своя род, в който има 27 музиканти.

Мария ПЕТКОВА

Последни публикации