Кристина Патрашкова
Независимите театрални продуценти никнат през последните години като гъби след дъжд. Няма как да е иначе – актьорите в частни представления вземат няколко пъти по-високи хонорари от колегите си в държавните трупи. Избират какво да играят, постановките в повечето случаи са камерни, за да ги представят в цялата страна, без да мъкнат тежки декори, а всичко това носи още пари. Афишите им са пълни най-вече със семпли съвременни комедии, които са изборът на по-непретенциозната, но по-многобройна публика, отказала се отдавна да мисли и да дълбае в проблемите. Зрителите се смеят, забравили всекидневието и са доволни, че са видели на живо „мечка“ – известен актьор, който е дошъл на крак в малкото им градче.
Частните театрални продуценти са толкова много, че се обединиха в Асоциация на креативните театрални агенции (АКТА). Дотук добре. Още с раждането си от асоциацията направиха предложения, които предизвикаха буря от дебати в гилдията.
Обявяващите се за независими продуценти предлагат въвеждане на максимален праг за разходите, ако държавният театър сключи договор за „външни услуги“. Според тях той не бива да надвишава 35% от приходите. Идеята е смислена, защото често заради различни комисиони и съмнителни схеми част от приходите в трупите се пренасочва към посредниците за най-различни проекти. Скоро такава далавера бе осветлена, макар че не бе разнищена и до днес не е ясно кой е виновникът.
Уж загрижена за общото благо обаче, АКТА все пак изплю камъчето. Членовете й настояват да играят на сцените на държавните и общинските културни институти. Изумително, нали точно оттам бягат, за да заложат на частната инициатива? Мечките обаче не се дават – публичните сцени били изградени и поддържани със средства на данъкоплатците, т.е. трябва да са достъпни и за „частниците“. Да, но същите тези „частници“ не обещават, че ще дават финансово рамо за извънредни ремонти и спешни плащания. Най-циничното е, че въобще не мислят, че държавните театри трябва да свалят свои представления, за да отворят път за „независимите“ си колеги. Ама те щели да плащат наем. Дори в този случай късата клечка е изтеглена пак от държавната трупа, която би спечелила повече, ако пълни салона със собствени представления. Не е ли егоистично? И къде е тук мисълта за изкуството?
Още по-нахално АКТА предлага въвеждане на прагове при определяне цените на билетите, защото държавните театри били облагодетелствани да правят ценови дъмпинг. Освен това претендират за достъп до билетните каси на държавните театри, където да продават своите билети. Къде отиде креативността на частната фирма? Толкова ли не може да си наеме пунктове за продажби на билети? И най-важното – защо избягалите от държавата пак протягат ръка за помощ от нея? Да ни би пак да става дума за мъка по яслата?
Кои всъщност са хората в АКТА? Част от собствениците и съдружниците в частните театрални компании са известни актьори и режисьори, които през последните години правят постановки извън държавните трупи. Сред тях са режисьорът Димитър Коцев-Шошо, драматургът Яна Борисова, Захари Бахаров, Луиза Григорова-Макариев, Александър Сано, Стефания Колева, Деян Ангелов и Фахрадин Фахрадинов. Все популярни лица, чиито имена в афиша са достатъчни да привлекат публика, особено в по-малък провинциален град, където гостуването на популярни артисти все още е събитие.
Предложенията на АКТА отекнаха като гръм не само в държавните театри, но и сред независимите артисти и арт организации. Възникнаха основателните въпроси защо „частниците“ не влязат в системата на държавните театри, за да се възползват от привилегиите, които толкова бодат очите им? АКТА независими артисти ли са, или са по-скоро комерсиални? Не е ли агресивно желанието им да нахлуят в държавните театри и да ощетят колегите си в тях? Мечките са известни и печелят добре – с добър мениджмънт могат да се справят сами. А дали целта им не е да смажат конкуренцията, като въведат по-скъпи цени за билетите? Това няма ли да е зле за публиката и добре за тях?
Вярно е, че нивото на постановките в държавните театри е често плачевно и то до голяма степен се дължи на сбърканата система за държавно субсидиране. Тя е толкова нескопосна, че голяма част от водещите държавни театрални трупи са пред фалит. И това е така, защото нито едно правителство след 1989 година не се е интересувало истински от култура. На поста се назначават хора със съмнителни качества, без познания и желание да направят истинска реформа. Не всички частни продуценти създават халтура, но спорните постановки, произвеждани от тях, съвсем не са малко. Желанието им да нахлуят в държавните театри, от които са избягали, е меко казано нахално.
Най-важното е на сцените да се играят качествени постановки, които да са огледало на днешното време, в което хората сякаш са забравили усещането за радост и са се примирили, че в бъдеще се обричат на тъга и технологична самота. Изкуството трябва да дава посоки, да се превръща в контракултура, да отрича общоприетото, да възпитава вкус и да разширява духовните хоризонти на публиката. Кое представление през последния сезон се е превърнало в подобен феномен? За това обаче от АКТА не говорят, независимо че се хвалят колко публика привличат в залите. То и чалга концертите преливат от фенове. Но за чест на певците от този жанр, те никога не са настоявали да ползват държавни сцени. Въртят си бизнеса по правилата и печелят.
Друг е въпросът кой ги харесва и защо им плаща.
Нещата ще тръгнат към по-добро, когато се създадат асоциации, които настояват да се повиши нивото на театралните представления, част от които, без значение дали са „независими“, или държавни, трудно се издържат до края. А иначе времето е комерсиално и всеки иска да печели.
Но да го прави честно и без да пречи на другите.