През 2024 година Михаил Билалов ще влиза от проект в проект. Като за истински космополит стартът на маратона е в Северна Америка – българите в 17 града на САЩ и Канада очакват гастрола на моноспектакъла му „Бум-Бум: Еволюция на престъпното мислене“.
В продължение на 45 дни той и авторката на пиесата, известната сценаристка Ваня Николова, ще обикалят Страната на неограничените възможности и северната й съседка, за да доставят радост на стотици сънародници. Сред следващите ангажименти на Билалов са продуцентството на сериал, той ще превежда и играе в нови френски пиеси, а в късната есен влиза в изключително вкусна роля – предложение, на което не може и не иска да откаже. Към безкрайните задачи той прибавя и рестарта на собствените му бизнеси, които нямат общо с изкуството – във Франция управлява компания за ландшафтна архитектура, а тук се занимава с предприемачество. Заради всичко това асът на сцената и екрана стана от стола в „Стани богат“ на bTV. Взима кардиналното решение още през юни, когато попада в тежката стратегическа ситуация да комбинира снимките на „Стани богат“ с тези на „Вина“. В момента по БНТ върви вторият сезон на винарско-психологическата драма, наситена и с достатъчно съспенс. Както се знае, Билалов е в образа на един от местните феодали в Сандански – неговият Андрей Бончев е шеф на общинския съвет, но целите му са много по-далечни.
– Какво ви доставяше най-голямо удоволствие в „Стани богат“, господин Билалов?
– Срещите с добрите играчи. С онези, които запазваха хладнокръвие и рискуваха по-високите суми. Имам прекрасни приятели, срещи и спомени от тези пет години в моя живот. Едва ли ще забравя Живко от Пловдив – 10-годишното момче с церебрална парализа, чиято мечта беше да влезе в „Стани богат“. Нито пък дамата, която играеше, за да спечели пари, с които да се погрижи за гроба на убития си внук. Това са големите моменти, другото е работа.
– Темата за кметските избори в новия сезон на „Вина“ се движи между пародията и абсурда – те ли са най-типични за българската политика тук и сега?
– Не аз съм авторът на сценария. Играя това, което ми се даде, а то беше писано доста преди изборите. Дали обаче говорим само за „тук и сега“? Наскоро препрочитах дневника на Константин Иречек. Романтичните му представа за България свършва още на гарата, когато почти си загубва обувките, оплескан до ушите в кал. Между другото, в подобна кал моят герой нищеше общинските листи. Обобщението на Иречек за българския парламент и така важната администрация са „хаос и примитивност“. Само че тогава се ражда една държава. Няма подготвени хора. Търсим си монарси из Европа. След сто и петдесет години пак сме в комедията – лоша или добра, няма значение. С малката разлика, че на никого вече не му пука, защото всички са изтощени. Така е много лесно да сведеш абсурда до норма. Не съм сигурен обаче, че ние имаме ексклузивитет върху пародията и абсурда. Неслучайно „Новият политик“ е сериал, който беше направен от англичани.
– Андрей Бончев като че ли минава на светлата страна въпреки греховете в миналото, на които зрителите станаха свидетели в първия сезон – какви са вашите критерии, по които оценявате доброто?
– Доброто се ражда всеки ден в различни ситуации. Може да го видиш през любезен съсед. През отзивчив лекар. През човек, който помага на друг, закъсал на пътя. Доброто и злото се изпитват в огъня. Никой от нас не се ражда нито лош, нито добър. Героят ми няма съзнанието, че е кофти тип. Той прави това, което може. За да оцелее семейството. За да помогне на дъщерята. За да оцелее той самият. Както всички българи. Той, както виждате, действа от добро. Ако си дава сметка реално какъв е, едва ли ще може да спи. Така е и в живота. Затова не знам дали Бончев е минал от светлата страна. Според мен той просто си мисли, че винаги е бил там. Но тъй като има зрители, които истински вярват, че аз съм Бончев или пък Джаро, нека да припомним, че това е само на ужким.
– Подготвяте се за дълго и изтощително турне в Северна Америка – с какво героят ви в „Бум-бум“ ще изненада българите в Канада и в САЩ?
– Не знам дали ще ги изненада, но със сигурност ще им припомни защо са си плюли на петите преди години и защо още не са се върнали тук. Моят човек е част от прехода, който продължаваме да живеем и който не свършва, каквото и да гласят клишетата за него. Аристотел, така се казва героят ми, буди смях. Докато с Ваня Николова създавахме историята по време на ковида, истински се кикотехме, но покрай смешното Аристотел казва и доста истини – всички си мислим за тях, но дали ги изговаряме. Затова, когато го слушаш, първо си казваш „Абсурд“, но после осъзнаваш, че е вярно. Първо се смееш, а после си мислиш: „Опа“.
– Имате ли от другата страна на океана приятели от вашето поколение?
– Имам доста приятели, които заминаха за Канада и САЩ. Някои се устроиха много добре, други не съвсем, затова се прибраха. Да се заселиш в чужда земя не е лесно и го знам от опит. Не може да се подготвиш за това предварително, както не можеш да се подготвиш и за собственото си раждане. Емигрантството винаги е свързано със загуба на дом и приятели и тази празнота трудно може да бъде запълнена. Бил съм емигрант и разбирам тези хора във всяка минута, във всяко тяхно решение. Най-тежкото не е това, че трябва да спасяваш кожата, а че си абсолютно сам. В каквото и колкото да успяваш, оставаш чужденец.
– Помните ли какво чувствахте в първите дни, когато пристигнахте в Чикаго, откъдето започва вашата одисея?
– През 1993 година масово напускахме България, а първото, което ни вълнуваше, беше къде да спим. Нямаше време за чувства, само Сървайвър.
– А вие къде спяхте?
– При приятел. Тогава в Чикаго нямаше много българи, повечето бяха сърби и поляци. Бачкахме каквото ни падне, веднага станах заварчик. После ме приеха в Консерваторията на Париж. Документите ми бяха подадени още преди да тръгна за Америка, но нямах представа дали ще стане – как можех да се надявам, че някакъв цървул от България ще бъде допуснат в Консерваторията. Но бях получил „Аскеер“ и националната награда ме вкара в съответния параграф. Казах си „Дай да видя какво има там“ и заминах за Париж. Отидох, влязох, видях и се отказах – нямаше защо да се връщам в първи курс. А и нямах стипендия. Трябваше да се оправям, както намеря. Първите си пари изкарах във фирма, която слагаше по покривите на французите сателитни чинии, с които те хващаха английската програма „Скай“.
– Легална ли беше тази дейност?
– Абсолютно. Но през това време, разбира се, бачках и други неща. И понеже ботаниката ме влече от пети клас, кандидатствах ландшафтна архитектура във висшето училище на Версай. С актьорското майсторство нищо нямаше да направя. Но не бях само аз. От класа на Здравко Митков във ВИТИЗ във Франция се намерихме четири-пет души. Кой по-рано, кой по-късно се отказа. Ако не работиш с майчин език, нищо не става. Никога не съм бил тъпанар идеалист, който си въобразява, че има смисъл цял живот да ходи по кастинги, за да получи роля на руснак рецидивист. Това са идиотщини.
– Излиза, че вие на всяка цена сте били решен да напуснете България, независимо какво ще работите по света?
– Абсолютно. Тогава беше голямото преселение на народите. Въпреки че тези, които идват сега в Европа, са същата работа. Но емигрантският начин на живот на българите през 1993 година не е като сегашния.
– Какво казаха дъщерите ви за включването ви в Threads? Как въобще коментирате случващото се в социалните мрежи?
– С дъщерите ми си говорим за други неща. Не обсъждам с тях социалните мрежи – те са полезни, когато обслужват продуктите, които правим. Това е част от работата ни. Публиката свикна да получава информация от тях. Да купува билетите си през тях. Не бих ги ползвал, ако има други начини, но светът се движи напред и няма как да ги прескочим. Извън това социалните мрежи те информират за секунди, откриваш неща, за които ще са ти нужни дни, и т.н. В същото време водят до доказана пристрастеност, оглупяване и крайни разделения на мненията. Чувствата ми са смесени.
– Какви са следващите ви театрални проекти? Разкажете за образите, които ще ви изкушат.
– Проектите са два. Имах удоволствието да гледам едната пиеса през декември в Париж и вече се договорих с автора и агентите му. Персонажите са герои на нашето време, с типичните им проблеми и усложнени ситуации. Когато избирам пиеси, първо си задавам въпроса: Бих ли гледал това, което се каня да играя? Това е точката, от която тръгвам.
– В края на 2023 г. поставихте достоен финал на „Козата или коя е Силвия“ – разкажете интересен епизод от репетициите на хитовия спектакъл.
– Това е постановка с 14-годишна история. Бойка Велкова и Юлиан Вергов бяха чудесни партньори. Те, заедно с Гърдев, бяха вторият ми ВИТИЗ, когато се качих след толкова дълга пауза на сцената. Помня отлично кастинга, когато пристигнах от Париж. За седем дни Явор трябваше да докаже на автора – Едуард Олби, че аз съм героят му Мартин. Сега си давам сметка каква авантюра е било това и за него. Накрая световноизвестният драматург Олби ме посочи и каза: „Да, Михаил е Мартин“.
– Когато се върнахте от Париж, за да участвате в „Козата“, стояхте на сцената много различно. С какво годините във Франция повлияха на артиста у вас?
– Това го казвате вие. Аз съм играл така, както мога. Годините във Франция ми дадоха житейски опит. Не съм се учил там на театър, освен за кратко. Театърът просто е кръв.
– Опитват ли се да ви приобщят към някоя от конфронтиращите се групировки в нашенското кино?
– Не, никой не ми е звънял от никакви групировки. На непознати номера не отговарям.
– Вашата рецепта за успешно българско кинопроизводство?
– Нямам. Но ако някой ден произведа успешен филм като продуцент, непременно ще ви я кажа.
Алена АТАНАСОВА