„Нямаше сила, която да накара Сашо Сладура да измени на свободата“ – казва големият режисьор Никола Корабов, чието последно желание е да разкаже за този волен дух и неговата изключително трагична участ. Уви, Корабов си отива от този свят, без да успее да реализира мечтата си. Преди това прави няколко варианта на сценарий за легендарния музикант. Участва в сесия на Националния филмов център за субсидия, но на проекта не му достига само един глас, за да премине бариерата.
Въпреки това Корабов продължава да работи по текста. „Дал съм си вътрешно обещание – не някакви клетви и заклинания, а съм си казал, че докато не направя филм за Сашо Сладура, друго кино не искам да правя. Колкото и абсурдно да е на тази възраст да искам да снимам филми… Още на другия ден след 10 ноември 1989 г. си рекох, че е дошло времето да разкажем за този свободен човек, за неговата свръхтрагична участ. И се заех да се срещна с всички живи хора, които могат да разкажат за него…“, споделя режисьорът, който иска този филм да е неговото сбогуване с киното. Тогава той е на 86 г., но казва, че взима пример от португалски режисьор, който на 100 години продължавал да снима.
Първият филм на Корабов също е документален и пак е за талантлив човек с трагична участ – Никола Вапцаров. Снима го през 1952 г., докато следва кинорежисура в Москва.
Талантливият режисьор става известен, след като снима „Тютюн“ по едноименния роман на Димитър Димов. Той излиза на екран през 1963 г. и същата година е показан на международния фестивал в Кан. Там Корабов минава по червения килим с Невена Коканова, която влиза в ролята на Ирина. За избора на Невена той води истинска битка с художествения съвет на Киностудия „Бояна“. С изключение на трима души, всички от съвета са против нейното участие. Според тях Корабов ще провали сценария с Коканова, ще дискредитира романа „Тютюн“ и ще пропилее напразно парите. Причината е, че до този момент Невена има няколко незначителни роли в киното, преди това не е приета в Театралната академия и работи като стажант-актьор в Ямболския театър. Сред конкурентките й за ролята на Ирина са Лена Левчева – втората съпруга на Димитър Димов, и певицата Стефка Берова. Корабов обаче залага на Невена, защото вижда в нея не само външната й красота, но и вътрешната, нейната женственост, чар и голяма дарба. „Аз разгадах тайната на Невена. И си казах – хайде да опитаме. Този чар на Невена трябваше да се извади, отвътре да се изтегли от нея, да се разработи. Направихме го заедно и се получи най-силният образ в българското кино…“, казва режисьорът. В крайна сметка намесата на самия Димитър Димов решава въпроса – застава на страната на Корабов в избора му на Невена Коканова за ролята. Правилността на решението им се потвърждава и от реакцията на председателя на журито в Кан през 1963 г. – френския писател Андре Мороа. Той пресреща пред червения килим българската група и целува ръка на Коканова с думите: „Вие ме впечатлихте!“. „Тютюн“ получава първа награда за режисура и операторско майсторство на Варненския кинофестивал през 1964 г.
Следващите филми на режисьора обаче са приети зле по идеологически причини. През 1965 г. вестник „Работническо дело“ излиза с громяща статия срещу „Вула“, на който Корабов е режисьор и сценарист. Режисьорът разбира за нея от приятеля си Радой Ралин, с когото се срещат същия ден. В типичния си стил сатирикът му подава вестника, като първо написва епиграма в бялото поле до статията: „Една нула изплюла хула за „Вула“.
По-късно филмът, който разказва като притча историята за сватбата на Антон Попов малко преди той да бъде разстрелян заедно с Вапцаров и техните четирима другари, печели наградата на журито на московския кинофестивал.
Въпреки това критиката отново застава срещу Корабов с твърдението, че „руши мита за Ботев и не уважава националния герой…“, и дори го определя като национален нихилист, когато излиза филмът му „Свобода или смърт“ (1969), заснет по сценарий на писателя Васил Попов. Лентата обаче е гледана от милион и двеста хиляди зрители само за месец.
Като че ли най-голям успех – няколко международни награди, има филмът „Орисия“, направен по разказа на Николай Хайтов „Дервишово семе“. Той е толкова въздействащ, че големият американски режисьор Алън Пакула признава пред Корабов: „През целия филм нещо ме стискаше за гърлото – преживявах с главния герой, съчувствах му, аз бях той. Този филм кара етническото, фолклорното да прерасне в общочовешко, дори да предложи на света на двата лагера алтернатива как да живеят. „Орисия“ особено ме трогна и впечатли със своята фантазия и въображение…“.
Пакула е възхитен и от момичето в главната роля -непрофесионалистката Мария Христова. Тогава той казва, че ако тя е в Америка, ще влезе в първата десетка на младите киноактриси. Мария Христова обаче избира съвсем друг път и вместо да учи в НАТФИЗ, завършва медицина и става онколог.
Освен че е сред най-значимите ни режисьори, Корабов е и сред мъдреците, които не се страхуват да казват истината. Той е сред първите, които осъзнават трудната ситуация, в която изпада киното ни след промените. Противник е на прибързаната приватизация на Киноцентъра, тревожи го отношението към националната ни култура. Убеден е, че българското кино не би могло да се самоиздържа: „Това никога няма да стане, защото просто е една фалшива теория. Как точно ще се случи това в една страна, чието население прогресивно намалява?! Казват, че ще правят забавни филми. Ами Бог да пази зрителя от тези забавни филми, които сега се правят. Това означава да гледате безвкусици и пошлотии от типа на чалгата. И още – кой пита българския зрител дали в тия горчиви времена са му нужни забавни филми. Може пък да му трябват остро проблемни филми за настоящето. Миналото трябва да се прочете и да се каже горчивата и боляща истина. Само така хората ще могат да възприемат своето минало. Народът ни сега има тежко настояще. Страшно е, че духовно обеднява непрекъснато, защото е подложен на малтретиране“.
Въпреки това той не се отказва до последно и по думите на малкия му син Александър Корабов работи на пълни обороти до края на дните си. Синът му приема символично смъртта на баща си точно на 10 ноември: „Възприехме го като някакъв негов тих протест срещу фалша на годините, които посрещнахме с толкова надежди след тази дата“. Александър заедно с брат си Никола и майка им Капка са до Корабов в последните му часове, а режисьорът ги призовава да не тъжат: „Колкото повече скърбите, толкова ми е по-тежко да си тръгна от този свят…“. Обещават му да празнуват живота и Никола Корабов се отпуска и отлита с лекота от света.
Мария ПЕТКОВА
