„Обикновен инцидент“ (Yek tasadof-e sadeh), 2025, Иран/Франция/Люксембург/САЩ, сценарист и режисьор Джафар Панахи, продуценти: Джафар Панахи, Филип Мартен; оператор Амин Джафари, в ролите: Вахид Мобасери, Мариам Афшари, Ебрахим Азизи, Хадис Пакбатен, Маджид Панахи.
Награди и номинации: „Златна палма“ от Кан, 4 номинации за „Златен глобус“, 3 номинации на ЕФА, номинация за BAFTA за чуждоезичен филм, 2 номинации за „Оскар“ (за международен филм и оригинален сценарий) и други.
Гръмовно бе откриването на 30-ия София Филм Фест (12–31 март) с „Обикновен инцидент“. Този филм ще отеква още дълго в съзнанията ни. Непрогледна тъмнина. Мъж, бременна жена и момиченце с плюшена играчка пътуват в кола. Изневиделица той прегазва куче. Детето е неутешимо. Продължават по пътя, но колата се разваля. И попадат в автоморга, където могат да я оправят.
На другата сутрин мъжът е пак там с тътрузенето на своя изкуствен крак. Един от работниците слухти, оглежда се, колебае се, а после го навира в своя бус. Излиза от града. На пусто място копае гроб. Пуска мъжа вътре. Онзи крещи, че е грешка, но този хвърля отгоре му пръст. В него е познал мъчителя в затвора, където е бил по политически причини – от ударите в бъбреците е останала болка и му казват „каната“. По зловещото почукване на крака му го е познал. И обсебен от ненавист и желание за мъст, иска да го погребе жив. И забравя за ангажиментите покрай сватбата на сестра си. Но в един момент се разколебава. Отива при авторитетен свой съратник за съвет. Той го праща при сватбена фотографка, която е била в същия затвор. Тя прави фотосесия на булка и младоженец. Оказва се, че и невестата е била в същия затвор. И тя се опитва да разпознае ненавистника. Хайде, отиват и при нервак, който само псува. И той не е сигурен. Така си пътуват – отвлеченият е в сандък, а другите – отгоре му. Изнервени са до краен предел, спират до самотно дърво – крещят си нецензурно, а нервакът си спомня как с фотографката са гледали в театър „В очакване на Годо“. В един момент той се запилява нанякъде. И младоженците изчезват. Остават двамата с фотографката. Междувременно той отива в къщата на отвлечения и открива, че майката ще ражда. С дъщеричката – в болницата. Ражда се син. Пак при ненавистния мъчител – той най-сетне си признава с оправданието, че е верен на режима. Научава, че му се е родил син с помощта на похитителя. Със сетни сили на волята той го развързва. Онзи обещава, че няма да го закача, но… Финалът със зестрата на сестрата е смразяващ.
Пророчески филм. В него Джафар Панахи майсторски е вложил собствените си неблагополучия с режима – години наред е прекарал в затвора, забранено му е да снима филми, а сега живее и работи в чужбина. Но, ако през 2025 г., когато получава „Златна палма“ в Кан, филмът му е смел, сега, по време на войната, звучи като манифест срещу издевателствата на режима. И все пак, колкото и да търчи подир отмъщението/възмездието, толкова по-силно и дълбинно се занимава с по-важното – оцеляването на чисто човешкото. През цялото време грачат гарги. Този филм е ценен не заради кинематографичния си език, колкото и да е суров, а заради казуса.
С дългите кадри, самотното дърво и изкопания гроб „Обикновен инцидент“ препраща към „Вкусът на черешата“ на друг безкомпромисен иранец – великия Аббас Киаростами, прочее и той е носител на „Златна палма“. И двата филма са минималистични, но този на Джафар Панахи е по-озъбен и безпощаден. Направо е оглозган от поезия. А режимът не прощава.
И петте номинирани за „Оскар“ за международен филм, за повечето от които съм писала във „Филтър“, са сред най-стойностните за изминалата година. Който и да беше спечелил, щях да се радвам. Но сега е още по-хубаво, че филм без политика и ескалации, а с искреност и обич, какъвто е норвежкият „Сантиментална стойност“ на Йоаким Триер, е със заветната статуетка.
Геновева ДИМИТРОВА