Една от най-големите звезди на българската популярна музика Паша Христова щеше да навърши 80 години на 16 юли, но остана завинаги на 25, загивайки трагично в самолетна катастрофа на 21 декември 1971 година. И до днес има много въпросителни около този инцидент, но най-голямата загуба е, че един прекрасен глас замлъкна завинаги. За петте години професионална кариера обаче певицата остави велики песни – „Една българска роза“, „Повей, ветре“, „Остани“,„Янтра“, които се пеят и до днес, повече от пет десетилетия след смъртта й.
Паша, чието истинско име е Парашкева, се ражда в семейството на фотографа Любен и Любка Стефанови. Родителите й са от село Варана, община Левски, но през 40-те години на миналия век се преместват в София и се установявят в квартал „Княжево“, където се появява на бял свят и бъдещата певица. Когато момичето е само на 5 години, майка й и баща й се развеждат. Съдът присъжда попечителството на баща й, а брат й Венци остава да живее при майка им Любка. Бащата след това се жени втори път, като от този брак Паша има полубрат – Красимир.
„Помня всеки миг, който съм изживял заедно с кака – спомня си в интервю през 1995 година братът Венцислав. – Галено си казвахме „Тоте“ и бяхме известни като голямото и малкото „Тоте“. Имахме хубаво детство. Преди и аз се занимавах с музика, свирех на китара, но след това се отдадох на други неща. Винаги съм се гордял, че сестра ми постигна всичко с воля и талант, а не с връзки. Когато се върна от Съветския съюз ми донесе руска кожена шапка, която беше много ценна за мен.“
Паша живее с баща си, втората му жена, с баба си и брат си в къща на Софжилфонд в „Княжево“. В двора растат череши, грозде и много цветя. Зад къщата минава река, а горе – на високото, минава влакова линия. Момичето често пее на поляната до нея. Всички са изненадани откъде това малко дете вади толкова силен глас. Певицата си спомня как ги завели в стъкларска фабрика, на посещение при работниците. Там гледали как правят чаши и кани, а после децата изнесли представление, на което тя трябвало да пее „О, Соле Мио“. Когато песента свършва в залата настава гробна тишина. Внезапно всички започват да я аплодират. Така тя чува първите ръкопляскания и пее на бис.
Баща й, който първоначално е против желанието на Паша да става певица, постепенно осъзнава, че това е призванието й. И дори започва да се гордее с нея. Носи винаги нейна снимка, показва я на приятелите си и се хвали: „Това е дъщеря ми“.
Детството на Паша минава в дома на баба й, която се притеснява, че детето е злоядо. Възрастната жена даже купува коза, която отглеждат в задния двор на къщата, за да може малката да „се захранва“. Смъртта на баба й е голям удар за певицата. Тогава тя осъзнава, че детството е свършило.
Паша Христова не е от певиците, които веднага се качват на голямата музикална сцена. Когато завършва гимназия започва работа в “Балканкар“ като чертожник. През 1964 година това е огромно предприятие със самодеен музикален състав, а Паша става негова солистка. Именно там бъдещата звезда се влюбва във Васил. Тогава той е на 21 години, а тя – на 18. Връзката започва невинно, в началото младежът я изпраща до Княжево, но скоро двамата решават да обвържат съдбите си. Сгодяват се бързо, а Паша съобщава на близките си за своето решение с бележка: „Майко, татко и Краси, идвах, но ви нямаше. Днес с Васко си купихме халки и се сгодихме, без всякакви церемонии. Идвахме да ви се похвалим и да ви видим. Утре ще пея на Витоша на „Офелиите“, ако искате елате. Аз тръгвам на турне във вторник, целувам ви: Паша, Васко“.
След няколко месеца двамата правят сватба в ресторант „Рила“, а колеги от завода им стават кумове. Малко по-късно – на 29 април 1969 година Паша и Васил стават родители на син – Милен.
Докато работи в „Балканкар“, Паша се явява на прослушване в радиото. Тогава непрекъснато се правят конкурси, търсят се талантливи и обещаващи певци и музиканти. Разбира се, веднага я харесват и тя напуска предприятието, за да започнат изявите й като професионална певица. Първо пее в ансамбъла на строителни войски. През 1968 година пък става солистка в оркестър „София“. Тогава това е един от най-популярните състави в българската музика. За петилетка Паша записва 60 песни за фонда на радиото. Следват концерти в СССР, Чехословакия, Унгария, Югославия, Румъния, ГДР, ГФР. За нея пишат музика композиторите Николай Арабаджиев, Димитър Вълчев, Йосиф Цанков.
През 1970 година идва и нейният звезден миг. На фестивала “Златният Орфей” се случва нещо безпрецедентно – Паша получава голямата награда за песента “Повей, ветре” по музика на Йосиф Цанков и едновременно с това е отличена с първа награда за “Една българска роза” на композитора Димитър Вълчев. През 1971 г. Христова получава Голямата награда за изпълнители на международния фестивал в Сопот, Полша за песента си “Ах, този дивен свят”, а това е едно от най-големите международни признания за български естраден певец въобще. През 1972-ра, когато Паша вече не е между живите, „Една българска роза” става мелодия на годината. Приживе певицата признава, че точно тази песен не й е любима, а много повече обича „Янтра“, но пък през 2000 година „Една българска роза“ е избрана за песен на столетието.
Според Паша „Янтра“ перфектно подхожда на нейната гласова бленда. Когато я записва, в радио „София“ има само едно студио и то работи денонощно, за да поема всички записи на оркестри и певци. Често започват работа много късно вечерта. Записът на „Янтра“ е предвиден за 23 часа. Паша заспива на стола, докато музикантите правят репетиция и проби. Събуждат я към 4 през нощта, за да влезе в студиото. Звукорежисьорът предлага да отложат записа, тя обаче настоява да продължат работа и я изпява от първия път.
До последно, преди да се качи на самолета за Алжир, в който губи живота си, Паша е затрупана от ангажименти. Тя не само подготвя нови песни, но и се снима в новогодишната програма на Българската национална телевизия, с която медията ще посрещне 1972 година. Режисьор е Хачо Бояджиев, а певицата изпълнява няколко песни. В златния фонд на Българското национално радио се пази предварително записаният поздрав за новата година от Паша, в който тя казва: „Драги сънародници! Щастлива съм, че мога по микрофона на станция Родина, да ви честитя новата 1972 година и да ви пожелая много щастие и радост в живота и вашето ежедневие!“
Уви, съдбата решава друго. Певицата умира на 21 декември 1971 г., но кадрите с нея остават в новогодишната програма.
Не иска да пътува за Алжир, за да остане при детето си
Певицата умира, държейки ръката на любимия си Николай Арабаджиев-Фучо
Датата е 21 декември, а часът 23.40. Самолет Ил-18, току излязъл от ремонт, набира скорост за излитане и се отделя от пистата. На борда на самолета има 73 пътници. Всички са певци, музиканти, танцьори от оркестър „София“ и ансамбъл „Аура“, които трябва да заминат на турне в Алжир. Преди да тръгне, нейни близки по-късно споделят, че преди да се качи в самолета, Паша признава, че не й се пътува и иска да остане при 2-годишния си син Милен. По-късно в интервюта, част от музикантите и танцьорите също споделят, че никой не бил особено ентусиазиран от това пътуване.
По това време Паша вече има отношения с композитора Николай Арабаджиев – Фучо. Той също е част от Българската културна делегация. В този период тя вече се е разделила със съпруга си и двамата не живеят заедно. Според близки тя изпитвала голяма вина заради любовта си към Фучо, който по това време е женен.
Любовта им е бурна, а освен всичко те са партньори в създаването на новата българска музика. Николай Арабаджиев прави аранжименти за Паша, благодарение на които гласът й изпъква още повече. Майката на Арабаджиев пък става неин вокален педагог.
Под ръководството на Фучо оркестър „София” става един от най-добрите състави, радушно приети не само в България, но и в чужбина. Малко преди да се качат на самолета, Паша е с близката си приятелка Мария Нейкова, а преди полета двете си разменят местата.
„Бяхме се качили в самолета – разказва приживе Мария Нейкова, която си отива от този свят през 2002 година.- Паша седна малко по-назад. Тогава една колежка ме покани да се преместя напред, за да сме заедно и да си приказваме. Паша видя това и реши да си разменим местата. Аз имах и рожден ден тогава. Тази размяна спаси моя живот, но погуби нейния. Всички от първа до шеста седалка загинаха…След 21 декември 1971 година спрях да празнувам рождения си ден. За мен той престана да бъде празник. Превърна се в ден за траур, в който заключвах вратата, изключвах телефона и просто плачех за Паша и за останалите колеги, които изгубихме там. Цял живот ме преследваше въпросът: „Защо аз оцелях, а тя си отиде?“
Паша беше изключително скромно момиче. Тя нямаше нищо общо с днешните представи за звезди – не знаеше какво е високомерие или капризи. Имаше една-единствена амбиция – да излезе на сцената и да пее. Беше слънчев, чист човек. Когато запееше, целият оркестър усещаше някаква невероятна стабилност. Гласът ѝ не беше просто глас, а съвършен инструмент. Паша беше ангел, тя беше твърде добра и чиста за този свят. Затова Господ реши да си я прибере толкова рано, в разцвета на младостта и красотата ѝ.
Веднага след като дойдох в съзнание от катастрофата, разбрах, че никога повече няма да видя моята добра приятелка. Всички криеха от мен, но аз знаех, сякаш нещо отвътре ми подсказваше. Не можах да отида на погребението й, защото лежах в „Пирогов“, където ме оперираха.“
Защо обаче се стига до този трагичен инцидент? Според разследването, при излитането на самолета има силен страничен вятър, който накланя машината на една страна. При удара на крилото в пистата, корпусът на самолета се пречупва на две. Целият избухва в пламъци, като единият двигател се откъсва от корпуса. От 73-мата души на борда загиват 30 пътници. Чуват се писъци, всеки се опитва да се спаси, както може. Седналите по-напред в самолета обаче нямат време да се спасяват. Паша е сред тях. Огненото кълбо ги поглъща. Телата им са толкова обгорели, че едва ги разпознават.
„Истината за катастрофата не се търси толкова години, понеже свидетелите и оцелелите се страхуваха да не свършат в канавката“ – казва преди години синът на Паша Христова – Милен. В него е задграничния паспорт на майка му. Мистерия е, защо след като тя е летяла за Алжир, документът не е бил с нея. Паспортът й бил нужен, тъй като певицата имала подписан 6-месечен договор за ГДР заедно с Борис Гуджунов. Гуджунов също е в самолета, но оцелява. Той е убеден, че катастрофата е била планирана. Споделя го пред Иван Георгиев, автор на книгата „Една българска роза – 40 години след катастрофата“: „Това го разбрах чак след 6 години от един мой приятел, чийто баща работеше в МВР. Истината е, че е трябвало да умре вторият пилот. А за да не се усъмни никой, си отиват 30 души, като 6 от тях са членове на екипажа. Оказва се, че е имало страхотни далавери. Толкова са били назрели вече нещата с черните полети, с пари и кражби в Мека и Африка, че този пилот е поискал среща с Тодор Живков, за да разкаже как стоят нещата“.
Версията на Борис Гуджунов обаче коренно се различава от официалната. Според нея катастрофата е предизвикана от неправилен монтаж на въжетата, задвижващи елероните. В продължение на седмица непосредствено преди полета самолетът преминава редовен технически преглед, включващ и подмяна на въжетата. Тя е възложена на двама механици без никакъв опит в подобно обслужване. Дадената им инструкция е на руски, която те не разбират, а указанията, които им дава отговорният инженер, са неясни – запитан коя от двете възможни схеми да използват, той отговаря на механиците да ползват тази, която им е по-ясна. Самите въжета са с неясен произход и без сертификати. Докладът от разследването отбелязва, че ако бъде публикуван, авиокомпанията би загубила застраховка за 1,5 милиона щатски долара, поради което той остава скрит в продължение на десетилетия.
Години наред се разпространява и друга версия, според която е бил подготвян атентат срещу бившия първи Тодор Живков. Първоначалната идея е била държавната делегация, предвождана от генералния секретар на БКП, да пътува със същия самолет. Но впоследствие, незнайно защо, плановете се променят и Тодор Живков не се качва в този самолет.
Има неясноти и около самата смърт на Паша Христова. Твърди се, че тя до последно държала ръката на Фучо. В интервю, доста години след кончината на певицата, нейната снаха Таня, споделя, че певицата е била жива, когато е открита в самолета. Според други обаче тя е била овъглена и е разпозната само по бижуто на врата й. За наследниците на изпълнителката остава загадка и защо смъртният й акт е издаден на 21 февруари 1972 година, цели два месеца след края й. Те не знаят и как въобще някой си е позволил да погребе Паша Христова без издаден смъртен акт. Снахата Таня дори публично говори за това, че над фамилията тегне зла прокоба, тъй като и съпругът й Милен си отива от този свят само на 45 години.
Синът й Милен умира на 45 години от рак
Отива си през декември, месецът, в който си отива и майка му
Милен Иванов е само на 2 години, когато умира майка му. Детството му е трудно, а в малкото интервюта, които е давал, той неведнъж споделя, че през годините много му помага Лили Иванова. Тя му носи играчки и различни лакомства, а двамата продължават да се виждат и когато Милен вече е зрял мъж.
Синът на Паша разказва и весела случка. Фотограф ги снима, докато с Лили са в заведение, а след това се появява публикация, че той е новият любовник на примата. Двамата дълго време се смеят на измислената новина.
За жалост, синът на Паша Христова си отива твърде млад. През 2014 г. Милен умира едва на 45 години, след като губи тежката битка с рака. Странно съвпадение е, че той си отива през декември – месеца, в който загива и неговата майка.
Синът на легендарната певица оставя вдовица и дъщеря, самият той има син от първия си брак. Внучката на изпълнителката на „Повей, ветре“ пък е копие на прочутата си баба и естествено съжалява, че не я познавала лично.
Режисьорът Олег Ковачев: Ако беше останала жива щеше да е най-добрата българска певица
Режисьорът Олег Ковачев е автор на филма „Здравей, обичам те“, посветен на Паша Христова и излъчен по БНТ. Продукцията е от 2010 година и в нея не участват колеги на певицата, които да разказват спомени за нея. Появява се само синът й Милен.
Във филма историята й е представена от първо лице, сякаш самата Паша се изповядва. А гласът във филма е на актрисата Ани Вълчанова. Уви, тогава съпругът на певицата Васил отказва да застане пред камерата. Но споделя с режисьора някои незабравими моменти, които е преживял със съпругата си.
„Трудно се прави филм за успял човек като Паша Христова – признава режисьорът Олег Ковачев – Доволен съм, че от БНТ ми дадоха шанс да снимам „Здравей, обичам те“. Стана емоционален филм. Дори закоравели телевизионери, когато го гледаха, плакаха. За мен Паша е един обикновен човек, който притежава голям талант. Не знам какво щеше да се случи, ако беше останала жива. Може би днес щеше да бъде най-добрата българска певица. Или пък щеше да бъде забравена, както се случи с някои наши звезди. Но да останеш на 25 години в историята на българската музика, никак не е малко.“
Лили Иванова: Слушах денонощно песните й Бях впечатлена от баладата „Остани“ и исках да я запиша
В документален филм на БНТ от 1996 година Лили Иванова отдава почит на Паша Христова, която определя като изключителна певица.
„Тя щеше да направи блестяща кариера, ако съдбата не се бе намесила така трагично – казва примата на българската попмузика. Когато се случи това нещастие, аз трябваше да замина за Париж. Тогава слушах денонощно песните й. Една от тях ме впечатли особено. Това е песента „Остани“ по музика на Николай Арабаджиев-Фучо, който за съжаление също загина в самолетната катастрофа. Реших, че един ден трябва да запиша тази песен и го направих. Включих я и в мой компактдиск.“
През 1972 година Лили Иванова записва и песента „Птицата“ в памет на Паша Христова в която казва:
Ти земя я роди във едно гнездо.
Ти небе я люля с песента.
И затуй днес със вас като с роден дом
се прощава с тиха жал в полет тя.
И върти се светът, този тъй хубав свят.
И въртят се жита, слънце, облаци, прах.
Те след малко ще спрат този луд кръговрат.
Тя със мъртво сърце ще се върне при тях.
Но земя, ти пази пак едно гнездо.
Ти не я очаквай – няма смърт.
Ще си дойде тя при вас като в роден дом.
Песента ще я връща всеки път.
Мими Иванова: Тя си отиде от този свят заедно с голямата си любов
Срещата й с Николай Арабаджиев е най-хубавото, което можеше да й се случи
Мими Иванова също има шанса да работи с Паша Христова. В трио с Мария Нейкова тя изпълнява песента „Яворова пролет“ по музика на Светозар Русинов и текст на Димитър Точев. Композицията е създадена специално за музикалния конкурс „Пролет“ на радио „София“, който се провежда за първи път през март 1970 година.
„И Паша, и Мария бяха страхотни – казва в интервю Мами Иванова. С Мария се познавах по-отдавна, срещнахме се в Пловдив. Аз учех в музикална гимназия, а тя пееше в самодеен състав. Когато отново се срещнахте като солистки на оркестър „София“, там вече пееха Паша Христова и Борис Гуджунов. Бяхме много щастливи в онези времена. И Паша, и Мария, имаха зад гърбовете си по едни всеотдаен мъж, който се грижеше за тях.
Това, че Паша се събра с Николай Арабаджиев – Фучо беше най-доброто, което можеше да й се случи. Може да звучи несправедливо по отношение на предишното й семейство, но беше така. Фучо беше невероятен музикант и мисля, че в него тя откри своята половинка. Те се намериха и си отидоха заедно.
Антон СТЕФАНОВ