Павел Койчев, един от последните живи класици в българското изкуство, откри изложба в Софийска градска художествена галерия. В експозицията „Четирите елемента“ с куратор Иво Милев триумфират тематични скулптурни инсталации от над 30 фигурални елемента. Документален филм за създаването им с режисьор и оператор Стефан Н. Щерев и албум са бонусите към естетското изживяване. Големият творец, който през май навърши 87, всеки път успява да изненада и очарова публиката. Но не крие, че понякога се чувства изморен. „Вече се чудя как издържам“, донякъде самоиронично коментира той.
– Продължавате ли да се наричате „работещ песимист“, господин Койчев?
– В никакъв случай не мога да бъда оптимист – на тия години и в тази държава. Не ми се иска да влизаме в политиката, но, да, песимист съм. А толкова неработещи оптимисти има. България е пълна с бодряци нищоправци, които искат да водят.
– Те обаче дори не се опитват да приличат на вашия пастир, застанал начело на стадото в изключителната ви инсталация „Водна паша“.
– Нито за миг не съм го мислил за подобно тълкувание. Не го разглеждам в злободневния политически контекст. Интересува ме библейския смисъл. Слаби сме, незнаещи, страхливи и ни се ще някой да ни поведе за ръка. Да ни спаси. Но човек трябва и сам да гребе, и сам да се спасява. Не знам как се получи с този пастир, въобще не съм предвиждал съдбата му. Първо го направих от нетрайни материали, плат и пръчки, с идеята да издържи поне за седмица. Без претенции и ангажименти. Когато открихме „Водна паша“ в Осиковица, Гого Лозанов ме попита: „Какво следва?“ Как какво – няколко дена и айде на боклука. „Що не го оставиш, докато издържи.“, предложи той. Оставих го и изкара десетина години. После Владимир Зарев и Румяна Таслакова организираха подписка до Столична община – да реализирам проекта „Водна паша“ в София. Въобще не съм се натискал. Всичко минаваше през общинския съвет. С пастира и овцете му не съм търсил абсолютно никакви политически, конкретни или не, препратки – нито днес с едната власт, нито утре с другата. Става дума за нещо по-голямо, по-внушително. Изкуството има друга задача. То не дълбае в актуалните теми, то е вечно. Ето сега Ной в Градската галерия е съвсем друг – надявам се, че в него няма себеповторение. Мислил съм го като стопанина, отговорен за съдбата на всичко живо – за това е по-широк, по-ячък, нали е начело на човеците и животните в ковчега.
– В кой от четирите елемента се оглеждате?
– В земята. Тя ни е най-близка. Тя е нашата форма, нашата съдба. Моите скулптури по хоризонтала винаги са в досег с нея. Завършваме съществуването си в земята и в това няма нищо страшно. Е, разбира се, не ни се ще да изчезваме. Но това сме ние, неизбежно е. Създателят ни е направил от пръст. Калта има богати възможности. Неунищожима е – мокри се, изсъхва, с огън не се гори. Днес доста сполучливо я замърсяваме с химикали. Мърсим и водата, и въздуха, палим пожари. Неразбираемо е нашето провинение – унищожаваме това, което ни е създало. Парадоксално е да рушим собствената си същност. При това с нарастващо темпо. Малоумно е. Нима при това положение може да претендираме за духовно развитие, за мисловно просветление… Не, само се отдаваме на все по-големи поразии. Необяснимо е.
– Огънят не ви ли допада?
– Не вярвам в революцията, а в еволюцията. Революцията ме смущава. Всичко тръгва от Великата френска революция, на нейния фон бледнее дори Октомврийската в Русия. Не може в името на човека да дялкаш като зелки глави на гилотината. Та дори да са на чудовища. Няма как след това обществото да стане по-нормално.
– Преди години отрекохте и спорната страст на човека към високите технологии.
– Да, в изложбата „Ние и те, те и ние“. В нея изразих отношението си към машините. Дехуманизацията започва от индустриалната епоха. Тя пресича и къса прякото ни общуване с природата. Къса усилието на мускулите да работят за прехраната. Винаги търсим начин да се измъкнем от сложното, от усилното – готови на всичко, само и само да ни е по-леко, по-лесничко, да не се мъчим. Та дори и да е за чужда сметка. Така сме устроени хората. Така се стига до съвременните технологии. И ни харесва, и се литкаме… Онзи ден четох някъде за протест на роботи. Какво безумие!
– Какви бяха проблемите ви с конюнктурата през ранния соц, бяхте ли анатемосан като формалист?
– И още как. А формата е като думите за литературата, като звуците за музиката. Историята доказа, че въпросните ограничения са твърде глупави и обречени. Но живеехме сред тях и донякъде те ни измъчваха. Въпреки че нищо не можеше да спре моя интерес към формата. Тя е живецът на скулптурата. Винаги съм се чувствал свободен в търсенията си. Дори в онова силно идеологизирано време. Сега от дистанцията на времето гледам назад с насмешка. Но е факт, че комисията на СБХ не прие женски торс за една от първите ми изложби. Беше висок около 1 и 50 – правих, хвърлях, правих, мятах. Четири месеца. На някакво заседание Светлин Русев успя да се пребори и торсът остана в експозицията. Пак тогава същото това жури отхвърли мъжка фигура, която вдигнах на два метра и половина. Бяха я извадили под открито небе, за да бъде ликвидирана от времето. Тогава нямаше частни галерии, а извън държавните беше невъзможно да покажеш какво твориш и да представиш себе си. Така че всички тези проблеми действаха на психиката ми, но не ме спъваха. А нарочеха ли те за формалист, беше свършено с теб. Формализмът беше равен на хитлеризъм.
– Професията промени ли характера ви?
– Честно да ви кажа, и аз не съм наясно точно какъв характер нося. Затова не мога да преценя дали съм го променил през годините в ателието. Но все по-рядко предпочитам да бъда сред много хора. Може би е от възрастта. Предпочитам да остана по настрани. А и професията е самотна. Работя месеци наред, а после мъчително очаквам откриването на следващата изложба, което пък много ме натоварва. Направил съм над 1300 скулптури. Става ми все по-трудно. Сложно е да не се повтаряш, поне не съзнателно. А и не мога да се сражавам с нещата, които стават извън мен. Гледам да не се заслушвам в приказки и одумвания, но дори когато не обръщаш внимание, негативната енергия витае. Мен дори положителната ме натоварва понякога.
– Не ви ли липсва типичното за гилдията бохемство?
– О, не, не. Не съм въздържател, но големите количества алкохол не ми понасят. И това ме спаси от пропиване – а не добродетелите или моралните задръжки. Иначе напълно разбирам колегите. Напрежението, което ни атакува, трябва да избие нанякъде.
– Кои са приятелите, за които често тъжите?
– С Атанас Яранов общувахме почти всеки ден през последните 10 години от живота му. Изключителен творец, европейски художник, абсолютен ерудит. Много го ценях, предпочитах да го слушам. По принцип предпочитам да слушам. След него с никого не съм говорил така за изкуство – приказваме си, дрънкаме си, но нищо повече. С Петър Георгиев Николов-Папуша от 15-годишни бяхме заедно – в една гимназия, в една компания. Катерехме се заедно. Невероятен художник. Природно модерен. Както някой се ражда висок или нисък, така той се беше родил природно модерен. Загина на ски през 1964-а. Контактът с колеги е твърде деликатен. Специфично е да общуваш с тях. Затова съм много предпазлив. А и нямам чак толкова голяма необходимост. Опитът вече е друг. Хеле пък, като минеш 80. Без да класифицираш и категоризираш – просто не ти е интересно. Познато преживяване, минал си през него, гледан филм. Не те вълнува. Нищо лошо, нищо лично, но е така.
– А какво ви е интересно?
– Напоследък нямам време за четене. До главата ми стоят три-четири книги, но не съм ги довършил. Може би ми е напрегнато за очите. Нито пък гледам филми. Нямам нужда да се възбуждам от чуждо творчество. Не ми трябва. Това, което е в мен, е важно. Налетият акъл си стои, само е нужно да използваш натрупаното. Там е смисълът. Гениите затова са гении – изразяват себе си, нищо повече. Докато ние, по-дребните, невинаги умеем да го правим. Затова някои от нас постоянно тичат нагоре-надолу, за да се възбуждат. Номерът е да си възбуден по рождение.
– И това да личи в творенията. Спомням си, че Татяна Лолова винаги говореше с огромно възхищение и емоция за скулптурите ви.
– Таня беше голяма работа. Много интелигентна. Режисьорите някак не успяха да използват таланта й в пълния му блясък. В „О, щастливи дни“ беше невероятна. Другите нации се гордеят с имена като нея.
– Никъде по света няма пенсионирани артисти. Само тук.
– И това е много странно. От всеки човек, по всяко време, на всяка възраст можеш да направиш пиеса с величината и философията на „Хамлет“. Всеки е божие творение. Един път се случва Създателят да те посочи и да се появиш във времето и пространството. Ето това е важно за изкуството, а не да търсиш някакви епохални теми. И най-обикновеният човек може да бъде във фокуса, не е нужно да е Александър Велики. С какво той да е по-значителен? Глупости, нищо подобно.
– До какви други истини стигнахте чрез вашето изкуство?
– Май до никакви. Мисля, мисля и осъзнавам, че признанието, което най-точно ще ме охарактеризира, е „Знам, че нищо не знам“. Все повече не зная. В действителност нищо не съм разбрал. Имам стотици скулптури. Три пъти по толкова да създам, пак няма да разбера защо имам нужда да го правя. Постоянно трябва да измисляш. Да търсиш различни и нови форми, докато се опитваш да обясниш какво е истина. Обречени сме на незнанието за истината. Не ни е дадено – по поръчка отгоре. Вечно се мъчим да разберем защо сме тук. Това е големият въпрос на изкуството. Затова то не може да умре. Затова все се опитваш да надзърнеш под патрахила на онзи горе. Номерът е как. Не защо, кога, с какво, а как.
– Защо, според вас, българските художници трудно пробиват по света?
– Ще ви кажа какво почувствах на биеналето във Венеция през 2012 година, на което показах лилавата биволица. Беше разположена централно, имаше я в справочника. Бяхме с Греди Асса и Хубен Черкелов. Не ни обръщаха кой знае какво внимание. Това е истината. Защо ли? Защото, когато преди няколко десетилетия му беше времето, рекламата на българските художници в Европа не се случи. Никой не завъртя имената ни, а и кой ще ти каже: „Ще стана аз, за да седнеш ти“. Не ни канят, това са фактите. А и ние почти нямаме принос в развитието на международното изкуство. За някакви си 100 години не става. Имаме талантливи и страхотни автори. Но всички работят под влиянието на някой си, осъзнато или не. Мунк рисува „Викът“ преди век и повече, а е адски актуален. Нямаме подобна картина.
В Благоевград скриват негови скулптури след визита на Тодор Живков
Във фигурите от композицията „Движение“ няма нищо героично, обясняват местните „експерти“
Соченият като формалист Павел Койчев е някъде към 50-те, когато бюрото в Съюза на българските художници за първи път му възлага проект – декоративна пластика за пространството пред гарата в Благоевград. Да е тематично свързана с движението. Тодор Живков ще води дипломатическия корпус на обиколка и местната власт се подготвя за височайшата визита.
„Изиграх го балама и направих композицията „Движение“, изразявайки най-естествените човешки състояния, свързани с гара – крачещ пътник с тояга и бохча, мъж и жена, които чакат влака, спяща на пейка. Това е целият ни живот, това са основните моменти на човешкото ни пътуване – вървиш, спираш, отдъхваш. Винаги съм искал изкуството ми да бъде демократично – в натура, истинско, по улиците, по гарите, по кръчмите. Но изкуство не се обяснява“, коментира големият творец пред „Филтър“. А в Благоевград махат скулптурите му още на сутринта след посещението на Тодор Живков и посланиците. Прибират ги в складове край село Покровник. През 1992 година Светлин Русев предлага да бъдат поставени в София. „По-късно те се завърнаха в своя дом – и до днес можете да ги видите на площада в Благоевград. Мен въобще трудно ме приемат. Въпреки че никога не съм се стремял да провокирам. Не обичам провокациите, не ми харесват, не са нарочни. Та когато от СБХ ми подхвърлиха поръчката, станаха пишман.“
Албена Атанасова