26-годишният актьор Борис Кръстев, който изпълнява ролята на акушер-гинеколога Атанас Дерменджиев в сериала „Вяра, надежда, любов“ по Би Ти Ви, почти веднага привлече вниманието на зрители и критика. До този момент той е имал епизодични изяви в „Столичани в повече“, „Пътят на честта“ и в „Мен не ме мислете“, но сегашната му роля е първата му главна и може да се смята за истински дебют в киното.
Борис е син на именити актьори. Баща му е Малин Кръстев, а майка му – Станка Калчева. Завършва НАТФИЗ в класа на проф. Здравко Митков и вече е носител на наградата „Аскеер“ за драматургия за пиесата си „Кулата“ в Театър 199.
– Борис, имате възлова роля в сериала „Вяра, надежда, любов“ на акушер-гинеколога Атанас Дерменджиев. Труден ли беше кастингът?
– Истината е, че не бях кастван само за тази роля, викнаха ме на пробни снимки за ролите на Атанас и на Геле (арогантната мутра от 90-те години, един от собствениците на нощен бар – б.а.). Когато прочетох част от сценария, без да знам точно как се развиват образите, си казах, че много би ми било интересно да изиграя Геле. Но сега, гледайки работата на Калоян Трифонов, си давам сметка, че нямах шанс. Той е прекрасен като Геле. Разбира се, много се зарадвах, когато ми казаха, че съм избран за ролята на Атанас Дерменджиев. А и харесвам екипа, който стои зад сериала.
– Героят ви Атанас не е положителен персонаж. По какво си приличате с него?
– Тънката ирония и цинизмът са нещата, които много харесвам в Атанас. Той има особено чувство за хумор. Не е просто някакво леке, което върши глупости. Аз също обожавам иронията, както и черния хумор. За мен обаче беше по-важно да разбера защо е станал гадняр. Какви са му проблемите, защо е бил потиснат. Никой не се ражда просто зъл. Самият Атанас не мисли за себе си, че е лош. Той все вярва, че прави нещата правилно спрямо своите разбирания за света.
– Четете ли коментари в социалните мрежи и как приемате негативните писания?
– В началото редовно ги следях. Имаше коментари от рода: „Намразих го от втората му реплика!“, „Този двойкар, той ли ще командва?!“. Но това е добре, защото зрителите не обсъждат актьорската ми игра и мен като човек, а ролята ми и сюжета. Това значи, че тези хора са инвестирали време в случващото се. Те не гледат на мен като на Борис Кръстев, а като на Атанас Дерменджиев, което значи, че образът е сполучлив и плътен.
– За да изиграете достоверно ролята на акушер-гинеколог, наложи ли ви се да ходите в родилни отделения, да гледате как се раждат бебета?
– Да. Имахме разговори с лекари, с акушер-гинеколози, с медицински сестри. Доста неща научих. За щастие, ролята ми малко ме освобождава от големия ангажимент, който други мои колеги като Ванеса Пеянкова, Антъни Пенев и Робърт Янакиев имат в сериала, тъй като те влизат в образите на най-добрите лекари в болницата. Моят герой, от друга страна, не е лош лекар, но просто не е толкова добър, колкото тях.
– В един от епизодите ви се наложи да израждате бебе, и то в необичайна среда – нощен клуб. Трудно ли ви беше да пресъздадете точно този момент?
– Снимахме епизода заедно с режисьора Станислав Тодоров-Роги. Слава богу, тогава до мен беше моята колежка Жаклин Даскалова. Тя е невероятен човек и партньор. Жаки доста по-добре от мен беше запомнила как се случват нещата при раждане, тъй като явно е била по-внимателна, когато ходихме на практика в болницата. В заведението, в което снимахме – клуб „Марсилия“, на терен нямахме консултант, истински лекар, който да ни помага, и в този момент Жаки ме спаси. Тя ми обясняваше кой инструмент как се хваща, какво точно да направя. Истината е, че бях доста притеснен, тъй като нямам голям опит в киното. Но ми се искаше всичко да се получи добре и благодаря на Жаки за това израждане, защото тя свърши по-голяма част от работата извън кадър.
– А любовните сцени притесняват ли ви? Имате и такива в сериала.
– Не се притеснявам от любовни сцени, с времето актьорът притръпва към тях. В театъра ми се е налагало да участвам в такива често и в един момент започваш да ги приемаш като част от работата ти и нищо повече. Разбира се, много е важно с партньора ти каква химия имате. Относно сцените ми с Жаки в сериала – с нея се работи леко. Тя е отличен професионалист и е удоволствие да си партнираме независимо от контекста на сцената.
– На вас в живота налагало ли ви се е да се нуждаете от по-сериозна лекарска помощ?
– За щастие – не! Винаги съм изпитвал огромно уважение към лекарската професия. Имам много приятели лекари и такива, които сега учат медицина. Затова добре мога да си дам сметка какво е ежедневието им и отговорността, която носят. В моята фамилия също има лекари. Дядо ми по линия на баща ми е бил анестезиолог, а баба ми – медицинска сестра. Аз обаче се посветих на изкуството, тъй като не бях силен по химия и биология. Много повече залагах на литература, история и география.
– И двамата ви родители са актьори – баща ви е Малин Кръстев, а майка ви – Станка Калчева. Те обаче май не са искали много да станете актьор?
– Всеки родител желае най-доброто за децата си. Те, като актьори, добре знаят какви са рисковете, трудностите, дори унижението, което тази професия носи. Баща ми и майка ми искаха да намеря по-сигурна професия, която и финансово да е добре, и стресът да е по-малко.
– На 10 години изигравате първата си роля в театъра. Какво е усещането да дишате праха на сцената от толкова малък?
– Дишам праха на сцената от още по-малък, когато родителите ми играеха в Младежкия театър. Пораснах там. А когато стъпих за първи път на сцена в Малък градски театър „Зад канала“ в представлението „Апокалипсисът идва в 6 вечерта“, не съм съвсем сигурен, че на 10 години съм осъзнавал какво точно ми се случва. Тогава играех освен с баща ми с Илка Зафирова, със Светлана Янчева, с Владимир Пенев, с Пенко Господинов. Режисьор на спектакъла беше Маргарита Младенова. Това е и първата пиеса на Георги Господинов, за когото впоследствие разбрах каква уникална личност е. Но на 10 наистина не си давах сметка колко голямо нещо се случва около мен.
– В тези първи изяви имаше ли трудни моменти?
– Пазя спомен за един кошмар. Тогава за първи път разбрах какво е актьор да получи бяло петно и да забрави целия текст. За щастие, когато около теб има опитни колеги, те успяват да те извадят от тази ситуация. Но това си ми остана като страх оттогава. Да чукна на дърво, през годините по-късно никога повече не ми се случи.
– Какво дете бяхте?
– Затворено, но не депресирано. Просто не бях от онези шумни деца. Не крещях, не тичах, не бях буен и непослушен, но имах моя си богат вътрешен свят. Обичах да оставам сам, да си играя сам. Не защото ми липсваха приятели. Напротив, имах приятели. Но бях различен. Често ходех да си играя с божикравичките, с котки, с кучета… Никога не съм се стремял към показност. Майка ми даже често ме подсеща, че на снимките в детската градина и в училище все съм най-отзад, скрил се зад някой. Но това не е, защото ме е срам, а тъй като не го намирам за особено важно.
– Тежко бреме ли е да сте син на актьори като Малин Кръстев и Станка Калчева?
– Ако ми бяхте задали този въпрос преди две-три години, може би щях да ви кажа, че е тежко, че минусите са много повече от плюсовете, което е истината, но спирам да гледам на родителите ми като на сянка. В крайна сметка това не може да ме определя като актьор. Никой не е виновен къде се е родил, какъв път е избрал, кои са родителите му. Аз за нищо на света не бих сменил моите. Мисля, че те са ми дали много хубава основа за тази професия и винаги са ме подкрепяли. Често се шегувам, че и „Оскар“ да взема, пак ще пишат, че съм син на Малин Кръстев. Но това вече не ме притеснява толкова. В крайна сметка хората имат правото да мислят и да говорят за мен каквото искат. Вече ми е по-важно аз как присъствам, колко достойно стоя. За моите 26 години името ми малко по малко тук-таме се чува заради постижения, които са изцяло мои.
– За тези постижения ще говорим след малко. Но преди това ми кажете кой е по-големият ви критик – майка ви или баща ви?
– Мисля, че и двамата са ми поравно критици. Не мога да преценя кой е по-големият. Когато имат какво да ми кажат, го правят. Дори не знам дали критика е най-точната дума. И от двамата съм научил много полезни неща. Все пак съм бил в актьорската школа на баща ми четири години, преди да вляза в НАТФИЗ.
– В НАТФИЗ имаше ли го онова омаловажаване на таланта ви само защото сте син на актьори?
– Разбира се. Това се простира и извън пределите на академията и без съмнение ще продължава да се говори. Не е нещо, върху което имам контрол. Ако някога ме е наранявало, вече не се занимавам с него. Надраснах го, така да се каже, а и обикновено тези, които говорят, нямат смелостта да го правят пред теб.
– Сега играете на една сцена с баща ви в представлението „2084. REX. Последният цар на света“ на Пловдивския театър. Какво изживяване е това за вас?
– На първо място, удоволствие. Когато си толкова близък с някого в живота, нещата на сцената се получават по по-добър начин. Много е важно да имаш доверие в партньора, а аз на него му имам изцяло. А и той има доверие в мен. Нямаше го онзи момент на покровителстване, на водене, аз да вървя след него. С напредването на репетициите всъщност спираш да гледаш на него като на баща, а като на героя му – царя на царете и човека, с когото си партнираш. Личните отношения просто изчезват.
– В спектакъла обаче имате много личен момент. Той ви казва: „Ако имах син, бих искал да бъде като теб!“, а вие отговаряте: „Ако имах баща, бих желал да е като вас!“. Емоционални ли са тези думи за вас?
– Не знам как точно да ви отговоря на този въпрос. Преживява се.
– Казвали ли сте си подобни думи в живота?
– Не мисля, че е имало нужда. Има неща, които се усещат. Те не се изговарят. Нямам нужда баща ми да ми каже: „Радвам се, че точно ти си мой син!“, за да знам, че се радва.
– Носител сте на „Аскеер“ за драматургия за пиесата „Кулата“ в театър 199. Любовта ви към писането кога дойде?
– Още на 15–16-годишна възраст започнах да пиша стихове и различни сюжети, които никога не са виждали бял свят и не са публикувани никъде. Не мога да кажа, че е било някаква любов или страст. Просто имаш нуждата да кажеш нещо и това е средството, което избираш. Някои го правят чрез музика, други чрез театър или кино. Когато написах „Кулата“, бях само на 20 години. Чувствах се объркан. Бях в преходен период, в който не си вече дете, но не си и точно възрастен. Задаваш си въпроси, опитваш се да си отговаряш на тях. Пиесата сама започна да се пише в главата ми. И „Кулата“ всъщност задава тези въпроси. Това е първият ми и до момента последен мой драматургичен текст. Тази пиеса я писах за себе си, а не да се играе по театри. Така че любовта към писането е по-скоро вид себеизразяване и е до голяма степен разговор със самия мен.
– А ще продължите ли да пишете нови драматургични текстове?
– Има някои неща, които съм написал, но те се нуждаят от оправяне. Дали обаче някога ще излязат на бял свят, не знам. Не се опитвам да гоня срокове.
– Като видите пиесата ви на сцена, какво си казвате? Доволен ли сте от себе си?
– Има разлика между това да я видиш на лист и да я видиш на сцена. Понякога огромна. За щастие, съм доволен и от двете. Ако не бях доволен от онова, което беше на листа, никога нямаше да се стигне до сцена. Колкото до това какво си казвам… избягвам да си говоря сам.
– А това, че ви дадоха „Аскеер“ за драматургия, повиши ли самочувствието ви?
– Това е оценка на гилдията и на публиката. Моята оценка гледам да е по-скромна. Нищо добро не е излязло от това някой да си казва: „Ооо, аз съм гениален!“. Докато се ражда един текст, се случва и да триеш, и да пишеш наново и да си казваш: „Борисе, ти идиот ли си?!“. Дори в пиесата „Кулата“, като се върнах две години по-късно към текста, забелязах неща, които не ми харесват. Ако сега го препрочета наново, вероятно ще коригирам и друго. Това е част от развитието на един човек.
– Какво се случва в личния ви свят? Имате ли си приятелка?
– Пазя личния си живот в тайна. Никога не съм обичал да разкривам какво точно ми се случва в любовен аспект. Вярвам, че тези неща са лични и не бива да бъдат публични. И се стремя да останат такива.
– Добре, ще ви попитам по друг начин – щастлив ли сте в личния си свят?
– Да вярвам, че съм. В момента съм много зает. Освен че снимам в сериала „Вяра, надежда, любов“, репетирам с режисьора Крис Шарков пиесата „Бариерата“ на Павел Вежинов, която трябва да има премиера на 31 март. В постановката си партнирам с Мария Сотирова, която също играе в сериала, участват още Иван Юруков и Климентина Фърцова. Когато на човек ежедневието му е толкова интензивно и постоянно пътува от град на град, няма много време да се замисли дали е щастлив.
– А кои са любимите ви занимания извън театъра, киното и писането?
– Обожавам нови преживявания. Като приключат снимките на сериала, ми се иска да попътувам, да яздя кон, обичам да се виждам с приятелите ми извън актьорските среди. За радост, запазих прекрасни отношения с тези от училище, които нямат нищо общо с театъра и киното. Живеят в различен свят и това е нещото, което много ме приземява.
Антон СТЕФАНОВ