Поколения са израснали с прекрасните илюстрации на талантливия Вадим Лазаркевич към книги с приказки на големите ни разказвачи като Ран Босилек, Ангел Каралийчев, Светослав Минков, Дора Габе, Елин Пелин, Чичо Стоян, Веса Паспалеева, Леда Милева, Емилиян Станев и др. Любимите герои като Патиланци и Пинокио, Косе-Босе, Кума Лиса, Кумчо Вълчо, котарака Мър-мър, работната Мецана оживяват в съзнанието на малките читатели благодарение на неговите живи и въздействащи рисунки. Читателите го помнят и с илюстрациите на списание „Светулка“, както и на книгите на Андерсен, Киплинг, Карло Колоди, Лев Толстой, Джек Лондон, Хенрик Сенкевич. Почеркът му е разпознаваем, а книгите, илюстрирани от него, са търсени и днес.
„Ако някой се заеме да проследи историческото развитие на илюстрацията за деца у нас, ще види, че нейното начало се слага от руснака Лазаркевич, който по политически причини избира България за своя втора родина“, казва гениалният Илия Бешков за него.
Навремето синът на Лазаркевич, който също се казва Вадим и е художник, разказва, че до 20-те години на миналия век у нас са се разпространявали детски книжки с рисунки на чужди художници. „След като баща ми – белогвардейски емигрант, пристига в България, започва да рисува илюстрации по произведения на свои приятели. От творческото съдружие печели българската публика.“
Заради популярността си самият художник обаче страда от завистта на колегите си. Някои от тях му създават пречки да работи в Художествената академия, а когато стига до пенсия, от СБХ му я отказват, тъй като не внасял всеки месец 12 процента от своите хонорари. „Той не получаваше редовно хонорари и нямаше откъде да ги даде – живееше скромно“, казва синът му. Освен това Лазаркевич е следен непрестанно и семейството му е определяно като „неблагонадеждно“.
Чест гост в дома му е „любител“ на изкуството му, който информира спецслужбите за отрицателното отношение на фамилията към новата власт и СССР. „Човечето пак дойде“, казвал Лазаркевич на съпругата си Ирина. Големият художник не доживява почести и слава, но печели искрената обич на поколения деца и техните родители, които израстват с рисунките му.
За съдбата на баща му се знае малко извън кратките биографични анотации в справочниците. „Историята на гражданската война в Русия е и история на моето семейство“, казва Лазаркевич-син. Тя е доста тъжна, защото разделя завинаги едно семейство и го откъсва от корените му. Баща му е роден е на 28 февруари 1895 г. в Белая Церков – Украйна, в семейството на потомствени дворяни от литовски произход – Вадим Константинович Лазаркевич е генерал от руската армия и автор на много учебници по артилерия, които се използвали дори през Втората световна война. Съпругата му Екатерина Петровна завършва Музикалната консерватория в Киев и двамата имат 3 деца – Вадим, Алексей и Милица, които се раждат в различните гарнизони, където служи по това време баща им. Освен че е музикантка, Екатерина много обича да рисува цветя, птици и домашни животни и Вадим твърди, че е наследил дарбата от майка си.
Като малък той прекарва няколко лета из потайните кътчета на необятните Черниговски гори, където придружава баща си и войниците му. Там се захласва от птичите песни и се радва на срещи с горските обитатели, а вечер го омагьосват чудните народни приказки, които войниците разказват край лагерните огньове. Вадим с часове рисува сцени от приказките и животните в гората. „Оттогава обикнах за цял живот гората и нейните обитатели – животните и птиците, бръмбарите и мравките… От тези незабравими летни дни остана в сърцето ми безгранична обич към приказките, които илюстрирам с най-голяма любов!“
По силата на семейните традиции обаче той първо е даден във военно училище – завършва втори Михайловски кадетски корпус в Петербург. Скоро родителите му виждат, че рисуването го влече много повече, и решават, че е по-добре да развива таланта си в тази посока. Затова той следва две години в Императорската художествена академия в Петербург, след което е мобилизиран и изпратен на фронта, където воюват също баща му и брат му Алексей. От 1915 до 1917 г. е поручик и командир на батарея. Тримата се срещат в Новочеркаск и решават да избягат далеч от настъпващата Червена армия. Прощават се с Екатерина и Милица и потеглят с кораб по Черно море, далеч от болшевиките. През декември 1920 г. стигат до България, като семейството никога повече не се събира. Екатерина и Милица остават в Новочеркаск, а после се местят в Ленинград.
Когато пристигат в България, Вадим Константинович е на 50 години, Вадим-младши на 20, а Алексей на 25. В Несебър тримата се препитават, като рисуват табелки за магазини, боядисват лодки и файтони. Вадим и Алексей тръгват към София, за да търсят по-солидно препитание, но баща им, пленен от морското градче, остава завинаги в него. Там той оборудва свое фотографско ателие и става един от най-търсените фотографи. Освен това участва в археологически разкопки и прави снимки на архитектурните забележителности в града. През 1937 г. пътува до София, но това си остава единственото му посещение, тъй като столицата не му харесва и той се връща в Несебър.
В София Вадим Лазаркевич има късмет да започне работа в издателство „Хемус“ като илюстратор на списания и книги за деца и възрастни.
Първата творба, която илюстрира, е негърска приказка за списание „Светулка“, чиито редактори по това време са Елин Пелин и Александър Спасов. Работи и към списания „Детска радост“ и „Детски живот“.
Творческата му кариера започва след спечелен конкурс на издателство „Паскалев“ и съдбата го среща с най-добрите ни детски писатели. Издадени са над 500 илюстрирани от Лазаркевич книги.
Забележително е творческото му сътрудничество с Ран Босилек – всички книги на писателя са илюстрирани от Лазаркевич и са се превърнали в класически образци за хубава детска книга. Вадим е всеотдаен към читателите си и творците и се раздава до краен предел. Работи по цели нощи, докато постигне желания образ. „Понякога една книга се раждаше така: баща ми разказваше сюжета на писателя, защото го виждаше населен с обичаните от него животни. Докато авторът пишеше, рисунките се появяваха една след друга, в няколко варианта, като че ли той получаваше вдъхновение свише“, разказва синът му.
Бащата на илюстрацията за деца в България, който рисува за много списания и учебници, си отива от този свят през 1963 на 68 години.
Мария ПЕТКОВА
