Истинското име на Петко войвода е Петко Кирков, но в историята ни остава като Петко Киряков. Самият той така се е подписвал. Роден е на 6 декември 1844 в село Доганхисар и едва 17-годишен става хайдутин. Хваща гората, след като е твърдо решен да отмъсти на турците, които убиват неговия брат и братовчед му. Събира чета, която се превръща в сериозна заплаха за поробителите. Преди да се появи Петко войвода в Родопите, там действа славният Ангел войвода. На 8 ноември 1860 обаче той е убит с куршум от свои. Тогава Осман ага реже главата на българския герой, забива я на кол и се отправя към град Кешан, за да се похвали с „трофея“ си. В Одрин пък турчинът носи главата, за да я търкулне в краката на Вали паша. Настават всенародни тържества и турците искат всички да разберат, че страшният Ангел войвода вече е мъртъв.
Но радостта трае кратко, защото Петко Киряков е готов да се бори докрай за свободата и нищо не е в състояние да го спре. А първият убит от четата му е главният виновник за смъртта на брата на войводата – Мехмед Кеседжи.
Следват и други кървави схватки, в които, макар и малобройна, групата на Петко Киряков винаги побеждава. На 6 януари 1863 година обаче потеря от 130 турски заптии и башибозуци загражда четата край село Исьорен. Малката Петкова дружина се бие смело, но двама са убити, а самият войвода е тежко ранен в крака. Така Петко е заловен. Заради влошеното си състояние българинът е пратен в болница, а целта е здрав да бъде изправен пред съда. Веднага се разпространява вестта, че разбойникът е заловен, и всеки, който има оплаквания от него, да ги предостави в съда. Сведения за прегрешения няма, но това не пречи турците да пратят Петко в затвор. Войводата няма намерение да се предава и мисли как да избяга не само той, но и останалите 23-ма затворници. Всички се вслушват в неговите заповеди и се захващат да копаят тунел под зидовете на кауша. Уви, заговорът за бягство е разкрит, а наказанието е жестоко. Всички до един са заключени с вериги и преместени в Солунската крепост, известна като кървавата кула. Представяйки се за работници от Драма, хайдутите все пак успяват да избягат.
След като се спасяват, Петко войвода взима нови хора в четата си и се водят много битки, а славата на българина се носи из целия Балкански полуостров. Дори гръцкият революционен комитет го кани през 1864 година да слуша лекции във военната академия в Атина, тъй като се готви въстание на остров Крит.
За този период подробно разказва в книгата си „Капитан Петко войвода“ писателят Николай Хайтов. Той пише: „Тази покана се харесва на младия войвода. Това, че славата му е проникнала в Атина и там му възлагат своите надежди, не може да не подейства върху неговото честолюбие. От друга страна, старото му желание да учи може да се изпълни по този начин без никакви усилия. Това са истинските причини да изостави Петко родния си край, да изостави хайдутлука и да замине за Атина. През 1865 година революционният комитет за подготовката на Критското въстание използва Петко за специална мисия в Македония. Целта е да организира там въстание, за да бъде отвлечено вниманието на турците от това, което се случва на остров Крит. Българинът заминава и два месеца и половина обикаля от село на село, от град на град, но нищо не успява да постигне. След неуспеха решава да зареже „гръцките ласкателства“, както сам ги нарича в своите спомени и да замине за Италия“.
Васил Михайлов: Два пъти отказах да изиграя ролята на Петко войвода
Именно в Италия Петко Киряков се среща с един от най-славните борци за правда – Джузепе Гарибалди. От него войводата научава много неща за революционната стратегия и тактика. Под влиянието на Гарибалди българинът осъзнава, че старото хайдутство е като изолиран бунт, свързан само с личното отмъщение. Затова си поставя по-голяма цел – освобождаването на своя поробен народ.
По време на гостуването си при Джузепе Гарибалди Петко Киряков се включва в дружина от 22-ма души и участва в Критското въстание през 1866 година. Тогава му дават да ръководи малък самостоятелен отряд в планината Шилик и войводата напълно оправдава гласуваното му доверие. Именно тогава получава и прозвището „Капитан“.
По-късно отива в Александрия, Марсилия и Италия. Известно време се установява в Атина, откъдето разпространява възвание към сънародниците си за освобождение на целокупното си отечество.
Капитан Петко нито за миг не изоставя революционната дейност и през 1869 година начело на чета се връща в Тракия. Тя води успешни сражения срещу османците. През 1872 година одринският валия изпраща срещу нея Арап Хасан, който скоро е пленен от Петковите четници. Животът му е пощаден срещу освобождаването на всички задържани по затворите с обвинение, че са помагачи и приятели на четата. Пашата в Одрин само ден след това освобождава всички от местния затвор, а на 30 юли 1872 година каймакаминът на Фере Мустафа Сусам в свое писмо до Петко войвода го признава за „самоуправен владетел“ и му плаща „налог“ 6000 златни турски лири. Това всъщност е капитулацията на одринския валия.
Петковата чета временно преустановява дейността си след Априлското въстание, защото войводата не желае да предизвиква още зверства срещу християнското население след неуспешния бунт. Организираният в 1869 година отряд се включва в Руско-турската освободителна война (1877–1878). До края на годината четата има личен състав от 300 души и активно действа в тила на турската армия, обезоръжава цели войскови части и пази населението от изстъпленията на „мажирите“ (дезертьори и бегълци). За по-малко от шест месеца бунтовниците водят девет битки с турските полицейски и военни части и установяват превъзходството си над тях.
След Освобождението мъките му не свършват
Заподозрян е, че готви покушение срещу Стамболов, и е пратен в затвора, където го измъчват жестоко. През юни 1879 година, при новата българска власт, четата е разпусната, а нейният войвода е награден от генерал Скобелев. Той е приет и от самия руски император Александър II, който го произвежда в чин капитан от руската армия и го награждава с Георгиевски кръст и с голямо имение в Киевска губерния. По-късно войводата продава имението, за да уреди живота си в България.
През 1892 г. Петко Киряков обаче е заподозрян, че готви покушение срещу министър-председателя Стефан Стамболов. Затова е арестуван и изтезаван лично от варненския градоначалник в подземията на Римската кула. Наклеветен е от управителя на Варна Спас Турчев – бивш разбойник, когото Петко войвода преди години е заловил. Турчев търси лично отмъщение и буквално съсипва достойния българин – месеци наред героят лежи в тъмница и е измъчван от свои сънародници.
Но с това перипетиите му не приключват. При обиск в дома му Спас Турчев заграбва спестяванията на войводата – 110 акции на стойност 44 000 златни лева и ценни книжа за 16 000 златни лева, придобити от продажба на имението, с което Петко Киряков иска да подсигури старините си. След падането на Стамболов героят се завръща в дома си във Варна, но на 7 февруари 1900 година заради разклатеното си след мъченията и униженията здраве големият родолюбец и борец за свобода умира. Отива си от този свят от рак на стомаха. Погребват го в старите варненски гробища. Едва през 1937 година преместват тленните му останки в централните варненски гробища.
До последния си час Петко не се отказва от борбата за правда. Публично негодува срещу неизгоден заем с виенски банкери, взет от тогавашния министър-председател д-р Васил Радославов. Решението на премиера предизвика гнева на консервативната опозиция, към която принадлежи и Петко Киряков. В знак на протест той лично забива черно знаме на покрива на къщата си, а на него пише: „Погребаха България“.
Неслучайно Антон Страшимиров го нарича „смел и благороден Гъливер, който има нещастието да надживее своята борческа епоха, за да попадне в царството на коварните джуджета“.
Властта пък при всеки удобен случай не пропуска да унизи героя. Народняците, които изтръгват държавното кормило от ръцете на Стамболов, не правят изключение. Те не закъсняват да нанесат удар върху бившия войвода и на 26 ноември 1897 година в Народното събрание се внася законопроект за отпускане държавни пенсии на „ония, които като членове на някоя въоръжена организационна чета са взели участие в сражения, имеющи за цел освобождението на България до преминаването на руските войски през Дунава 11 юни 1877 година“.
В законопроекта на министъра на финансите четата на Капитан Петко фигурира, но при разискванията на Народното събрание политическите противници на бившия войвода, воглаве с варненския депутат Апостол Савов, успяват да зачеркнат името му от списъка на заслужилите войводи, поборници за свободата на България. Предложението за отпускане на пенсия на Капитан Петко войвода остава без последствие.
Така си отива от този свят големият герой – унизен и ограбен. Свидетели обаче твърдят, че в ковчега Петко Киряков бил усмихнат. Сякаш в последната минута от своя живот чува новина, която го развеселява. Каква е била тя – никой не знае.
Днес в чест на Капитан Петко войвода има издигнати над 22 паметника в цяла България – в Кърджали, Крумовград, Ивайловград, Чепеларе, Варна, на Бунарджика в Пловдив, Стара Загора, Асеновград, в Морската градина в Бургас… За най-внушителен се смята този в Хасково.
По случай 160-годишнината от рождението на войводата на 2 декември 2004 година на хълма Джаниколо в Рим бе открит друг негов паметник, дело на професор Валентин Старчев. Поставен е редом до този на Джузепе Гарибалди.
Мислите на един герой
Всичко е в човека. Ето, няма турчин да ни натиска. А що се хванахме гуша за гуша, родни братя? Сдавихме се като кучета за кокала. Защо? От лакомия. От надпревара кой от кого повече да има. Ей това е, което разваля света.
****
Правото, както пише в Корана, е в калъча. Който държи калъча в ръцете си, той е прав.
****
Човек трябва да върши според силите си и човещината си това, което трябва. А какво ще излезе – това вече е друго. Важното е да си начисто със съвестта си и със себе си.
Има два брака, негови наследници живеят в Гърция
За първата му жена се знае малко, втората, Рада Кравкова, е от рода на капитан Георги Мамарчев. Докато за славните битки на Капитан Петко войвода се знае доста, то част от личния му живот е обвит в мистерия. Неяснотите са главно около неговия първи брак. Историците спорят дори за името на съпругата му, но в книгата на Николай Хайтов за българския герой тя се казва Аспасия. Знае се, че е от Гърция, а през 2017 година се появява сензационна новина – Петко Киряков е имал не само син, но и дъщеря от нея. Това разкрива Зоя Начева от Държавния архив в Смолян. Наследницата на войводата се казвала Стелиани. Предполага се, че майка й Аспасия е слугинчето в дома на Калън Тома в гръцкото село Марония, предупредило Петко и четата, че в храната има отрова. Сред множеството биографи на войводата единствено Константин Божков споменава, че освен син Георги Киряков има и дъщеря.
Зоя Начева и съпругът й стигат до своето откритие, след като случайно срещат правнука на Аспасия – Стериос. Те се запознават в стария град на Ксанти, след като Стериос ги пита дали знаят кой е Капитан Петко войвода. Обяснява, че е негов правнук. Наследници на дъщеря му Стилиани пък посещават страната ни през 70-те години на миналия век. Дори подаряват нейна снимка на Тракийската организация в Хасково, която обаче не е публикувана.
Според Начева в Марония и до днес се пази споменът за Капитан Петко войвода. Местните там твърдят, че първата му жена се е казвала Мария, според други Елени. Някои дори посочват църквата, в която двамата се венчали. За съжаление, няма запазени регистри от тези години и е трудно да се докаже дали е имало такъв брак. В центъра на селото обаче е построена чешма, известна като Петковата.
Внуци твърдят, че Аспасия е починала скоро след раждането на Стелиани и момичето е отгледано от леля си Урания в гръцкото село Кимерия, близо до Ксанти. Там също има чешма, наречена на Петко войвода.
От преките наследници на Петко Киряков само правнукът Стериос, живеещ в Гърция, дава интервю за Би Ти Ви през 2016 година. Той е бивш пожарникар, знае само няколко думи на български, но помни нашите песни, които е пяла майка му. Праправнукът Йоргос пък е завършил висше военно училище.
Стериос казва пред телевизионната камера: „Две родини има Петко войвода – България и Гърция. Той нощем е обикалял, когато намирал някой богат, взимал пари и ги раздавал на бедните. И един път, разказвала ми е майка ми, там, на моста в Кимерия, са го видели вечерта и са го питали дали е виждал Петко войвода. А той казал: „Точно преди малко мина и избяга“, а всъщност бил той самият. След това видял, че го търсят, за да го убият, и избягал, отишъл в България“.
За втората съпруга на Петко войвода – Рада Кравкова, се знае повече. Тя е от Казанлък и е от рода на капитан Георги Мамарчев. Сестра е на книжовника и общественик Иван Кравков. Петко и Рада се срещат, когато той се установява във Варна. Двамата сключват брак, но нямат деца. Според историци съпругата на войводата е забременявала четири пъти. За съжаление обаче, губи наследниците си. Рада е до своя любим до последния му земен час. Днес тленните останки на двамата са положени в семейната им гробница във Варна.
Антон СТЕФАНОВ
