„Маските, които носим“ е романът, с който Л. В. Маринов дебютира в литературата. Българо-американският писател живее и работи във Филаделфия – той е доцент по анестезиология към университета „Роуън“. Роден е в София, но в разгара на младостта си напуска България, за да преследва мечтите отвъд океана. Автор е на повече от 40 научни публикации и е редактор на учебник по анестезиология в сърдечносъдовата хирургия. Когато не преподава на студенти и специализанти, се отдава на дебрите в писаното слово. Според критици „Маските, които носим“ е обещаващ старт в сложния жанр, обединяващ кримката с политическия трилър. Историята е издържана в традицията на най-добрите образци. Когато тялото на влиятелен мъж изчезва, единствената следа са отдавна погребаните тайни. Синът му – Владимир Нешев, успешен банкер от „Уолстрийт“, се прибира в България, за да изпрати баща си по последния му път. Завръщането в родния град поставя началото на серия от мрачни събития, изтъкани от политически игри, корупция и кървави престъпления, заличени от жестоката ръка на Държавна сигурност.
С помощта на дързък изследовател и състрадателен патолог Нешев ще се опита да събере парчетата от сенчестото минало на родителя си. Дали Старият континент няма да се окаже твърде малък за греховете на семейството му, но и за тези, които самият той трябва да изкупи? В завладяващите интриги, обединяващи власт, измами и възмездие маските, които носим, ще се окажат най-опасното оръжие. „Трилър, който пронизва, докато проследява несигурността и рисковете на личната трансформация“, коментира Филип Греъм, редактор и основател на списание Ninth Letter. „Съспенсът сваля маските на източноевропейския тоталитаризъм, които са сигнал за тревога за съвременния свят, люлеещ се на ръба на втора студена война“, казва Даниела Петрова.
– Защо избрахте да дебютирате в романистиката с трилър, господин Маринов?
– Тематиката, която ми се въртеше в главата, беше най-подходяща за трилър, а и исках да я поднеса в относително олекотена и достъпна форма. Тайните, тъмните дела от миналото, София, Държавна сигурност, престъпленията на „белите якички“ във финансовата сфера: всички тези елементи създават прекрасни условия да се изтъче литературна канава от съспенс, сложни интриги и политически игри. Освен това трилърите, ако са написани, както трябва, имат потенциал да надскочат жанра и да предоставят на читателя по-дълбок, общочовешки смисъл. За това се иска внимание към историческите, обществените и културните детайли, местоположението, героите и отношенията им – тоест прилагането на общоприети художествени ценности помага много и при тях.
– Литературата ли ще бъде вашата любовница, както казва Чехов, уточнявайки, че медицината остава неговата съпруга?
– Ненадминат е Чехов и е точен. Никой не би могъл да го опише по-добре.
– Колко от биографията ви е заложена в тази на главния герой Владимир Нешев?
– От нула до два процента. Някои от мислите в сюжета, свързани с емиграцията, почиват на лични изживявания. Всичко останало е плод на фантазията и наблюдението.
– Имаше ли конкретна причина, поради която се отправихте към Америка в ранната ви младост?
– Да, мислех си, че неокомунизмът няма да ме застигне и не ще ми подрязват крилата. А и от чисто любопитство. Много обичам Европа с историята й, изкуството и т.н., но като се откри възможността да отида в Америка, си казах: „Ако не сега, кога?“. Центрофугата на американския живот ме засмука веднага и останах.
– А застигна ли ви неокомунизмът в страната на неограничените възможности?
– Може би звучи високопарно да се говори за неокомунизъм, а и няма универсална дефиниция за него. Чак до подрязване на крила не се е стигало, но че има радикализация в американското общество – и вляво, и вдясно – има. Ситуацията в университетите ме ужаси. Ляворадикали или просто немислещи хора, които сляпо следват разни идеи, дочути и недоосъзнати, се вживяваха в ролята на идеологическа полиция. Започнаха да цензурират виждания в разрив с техните идеи, без самите те да имат задълбочени познания по история, политика, култура. По социалните мрежи очернят хора, изказали несъгласие или употребили неточна дума, маргинализират ги, уволняват ги. По факултетите започнаха да пишат тайни доноси. Студенти клепат преподаватели пред деканите или ректорите – били казали нещо накриво срещу расите или срещу джендърите, или, примерно, срещу мюсюлманите, което не им се харесало, почувствали се били „несигурни“. Свободата на речта се оказа потисната в страната, която се слави най-вече със свободата на словото – и то в заведенията за висше образование, където трябва да ври и кипи от свободно мислене, от обмен на идеи, разнищване на факти и просветление! Постоянно има натякване, едно фалшиво самобичуване за това колко лош е белият човек – особено мъжете. Как са прегазили и прецакали всичко и всички, как светът свършва, понеже сме го развалили, докарали сме глобалното затопляне… Малко е като да кажеш, че всички германци и днес са фашисти, тъй като по времето на Хитлер е имало фашисти. Но поне мога да ви гарантирам, че практикуващите лекари третираме пациентите с уважение и поравно, така че съвестта ни е чиста. Никога не съм видял лекар умишлено да накърни нечии права или да се държи с неуважение към пациентите, да ги дели на политическа или друга основа.
– Пишете, че колкото по-дълго хората са репресирани, толкова повече се променя ДНК-то им.
– Представете си, че пред килията на затворник някой хвърля парче хляб и ключовете от килията и затворникът посяга към хляба, вместо да грабне ключовете и да се освободи от оковите. Така постъпват дълго мачканите, репресирани, унижавани жертви на тоталитарни и потиснически режими. Някои не се поддават, разбира се, но съм го срещал неведнъж. Не знам дали един живот е достатъчен, за да се освободят хората от подобни пораженчески импулси.
– Какво от българския модел се промени – тогава, през 90-те, и днес, според вашата гледна точка от другата страна на океана?
– Промяната в България е фундаментална. България днес е свободна държава, където, както и в Америка, гражданите имат право на глас, на протест, на свободна икономическа дейност. Друг въпрос е до колко оползотворяват тези права. Да, има трудности, неравенство, сурова политическа борба, но да не би в Америка да няма? Наивно е да се мисли, че това са уникално български проблеми. И корупцията, и поляризацията в обществото се ширят по света и са се случвали и в други епохи. На места са по-прикрити и в по-малък обем. България е силна в Европа и заедно с Европа и дано Европа да подсили стратегическата си независимост и мощ и да си отстоява мястото в света, което й се полага като люлка на просветлението, индустриалната революция, прогреса и някои от най-големите културни постижения на цивилизацията.
– Казвате, че през 1990 година в България не искат демокрация, а пари – мислите ли, че сега е по-различно?
– И в Америка виждам, че някои хора като че ли биха продали демокрацията за повече долари и слава. Видни интелектуалци в САЩ точно в това обвиняват Тръмп и кликата около него – че са готови да жертват установените норми на парламентарната демокрация, за да добият повече власт, политическа, а оттам и икономическа.
– Какви според вас са приликите и разликите в политическата истерия в България и Щатите?
– Българите са изпитали тоталитаризма и комунизма на гърба си през последното столетие, а американците не са. Затова имам някаква надежда, че България няма да се поддаде на популизма, на залитанията на политическото махало вляво или дясно, на фалшивите новини и съзнателните дезинформационни кампании. Като например, че еврото е лошо за България – пълна глупост! Не че желая на Америка да се поддаде на манипулациите на тъмни играчи отвътре и отвън, но просто се чудя дали си е научила уроците от миналото достатъчно добре, или е проспала последните 80 години в своята хегемония, изолирана между двата океана. Населението на Америка е 330 милиона, сред тях все пак има елит от професионалисти и знаещи хора, които дават отпор на политическото гаменство и недалновидност. На тях разчитам.
– Една от знаковите фрази в книгата е „В гласа му тегнеше песимизмът на един цял народ“. До каква степен продължавате да усещате този песимизъм въпреки проспериращата ви кариера в САЩ?
– Усещам го, като общувам с някои близки и приятели в България. Може би контрастът с американците се набива на очи, понеже те като цяло са едни такива синеоки оптимисти. На тях от деца им се втълпява, че стига да поискат и да се трудят, мечтите им ще се сбъднат.
– Кога славянско-балканската ви душа постигна хармония с американската мечта?
– Америка е голяма и дава простор на всички и на всичко в рамките на закона, стига веднъж да се закачат. Българският ми корен се оказа предимство, което ми помогна да надвия много трудни моменти. Излязох от България с типично български ценности: уважение към писмеността, към семейството, към науката и културата и със здрава доза реализъм. С отворен ум и интерес към света. Тези неща вече бяха изградени у мен и съм благодарен на родината си за това. Когато видях, че тези ценности помагат и в Америка, тогава дойде и усещането за хармония.
– Успявате ли да научите на още нещо студентите си освен на анестезиология или отчуждението вече е тотално?
– Уви, много малко време ни дават със студентите. В момента преподавам повече на специализанти. Имам лекции рано сутрин и после се учим в операционната, над пациенти. Изпитвам и на държавните изпити за специалност, има си независима комисия, в която участвам. Една седмица и половина отделям на тези изпити.
– Какво е модерно да се чете в САЩ?
– Дотолкова, доколкото още се чете, а не се гледа само Нетфликс: творби за отношенията между хората, психологически книги, включително психологически трилъри, книги за успеха, наръчници по всякакви теми. И биографии на известни хора – филмови и спортни звезди. Американците много обичат истории за хора, които се издигат от нищото и постигат американската мечта.
– Остава ли ви време да следите съвременните автори на България?
– Мъча се, доколкото мога. Георги Господинов, Капка Касабова, Виктория Бешлийска, Теодора Димова – да спомена само няколко имена. Имам цял небостъргач от книги на нощното шкафче и една трета от тях са български. Успехите на българската литература надминават мащаба на страната ни и с тях можем наистина да се гордеем.
– Какви са вашите приятели във Филаделфия, има ли българи между тях?
– Имам доста приятели българи, но са главно в Ню Йорк. Във Филаделфия ме отведе работата и там общувам с по-малко българи. Има международно присъствие в обкръжението ми – французи, италианци, евреи, украинци и т.н. освен американците.
– Ако решите да напишете книга, чието действие се развива в Америка, за кого и за какво би била тя?
– В сферата на трилърите ще е за провалите на ЦРУ и на американските политици и как това съсипва животи. Водене на войни, които можеше да бъдат избегнати, неразбиране и оттам незачитане на други култури, на други виждания. А в по-художествен план ще е за американската медицина, която претендира да е върхът на сладоледа, но лекарите плащат сурова цена за успеха в това поприще.
– Възможно ли е човек да дели живота си между България и САЩ?
– Абсолютно. Все повече българи го правят. Връщат се или споделят времето между двете държави. Особено ако професията им не изисква ежедневно присъствие. Това е хубавата страна на глобализма.
Цивилни ченгета го атакуват в навечерието на демокрацията
Разпитват го посред нощ защо носи книга на английски, подозират го, че зове за бунтове срещу властта
Държавна сигурност присъства пряко и индиректно в „Маските, които носим“. Самият Л. В. Маринов има челен сблъсък със службите в България малко преди 10 ноември. „Случката е някъде от края на септември 1989 година. Бях на купон в центъра с приятел и към 3–4 часа сутринта си тръгнахме. Пред блока изскочиха двама цивилни от бяла „Лада“ без маркировки и се представиха безапелационно – с фамилно име и някакви офицерски чинове. Естествено, не мога да знам дали са били точно от Държавна сигурност, но може да се предположи. Ние бяхме на по 18, стъписахме се. По случайност носех дебел роман на английски – „Кладата на суетата“ от Том Улф“, връща лентата писателят пред „Филтър“.
Ченгетата започват да разглеждат томчето и да разпитват, а той усеща как му призлява. „Каква е тая книга, защо е на чужд език? Ти нямаш ли на български да четеш?“, са „умните“ въпроси на офицерите.
„Оправдах се, колкото можах – обясних, че е свързано с училищна работа. А те отново заразпитваха: „Нали не е телефонният указател? Нали?“. Естествено, че не беше, ама че въпрос. После си помислих, че може да са се опасявали някой от „Екогласност“ да не зарибява хора по указателя. „Екогласност“ вече беше започнала дейността си. Вероятно са искали да осуетят митинг или шествие, каквото малко по-късно се състоя на 3 ноември“, спомня си Л. В. Маринов.
Приключенията му продължават в началото на 90-те години, вече по пътя към американската мечта. „През 1991 трябваше да се явя на изпита M CAT, за да мога да кандидатствам медицина в САЩ. Записах се за изпита във филиал на университета „Мериленд“ в Мюнхен. Отидох в Мюнхен и в деня преди изпита се озовах пред огромна американска военна база, откъдето ме прогониха моментално. Казаха ми, че филиалът е вътре и няма как българин да бъде допуснат на територията на базата. Върнах се в хотела опечален, обадих се по телефона да се оплача, но не намерих на кого. Звъннах и в американското консулство и зачаках обратна връзка. Вече виждах как и немалката такса за изпита, и пътуването до Мюнхен са били за нищо. Към края на работния ден се обади американец: „Аз съм директорът на филиала. Разбрахме какво се е случило и се извиняваме, че никой не се е сетил да разясни, че хора от Източния блок не се допускат на територията на базата. Но тъй като вие сте в правото си и изрядно сте се записали за изпита, вместо вас да вкарваме вътре, ще изкараме всички останали кандидати извън територията на базата, за да може и вие, наред с тях, да се явите на изпита.“ На следващия ден изпитът се състоя в общежитие извън базата. Мисля, че коментар не е нужен.“
Албена АТАНСОВА