„Тезеят в своя лабиринт. Дневникът на една П“ от Красимир Димовски със знака на „Хермес“ е сред шестте романа, номинирани за националната награда „13 века България“ 2025. Официалната церемония по връчването й е планирана за 19 май в Софийската градска художествена галерия. Писателят е безусловно явление в съвременната литература. След близо тридесетгодишно мълчание издаде „Момичето, което предсказваше миналото“ (2021) – с 13 „невръстни“ разказа, „Ловецът на русалки“ – три новели за любовта и яростта (2022) и „Тезеят в своя лабиринт“ (2024). Книгите му получиха отличията на Портал Култура и на Съюза на писателите, бяха удостоени с приза „Милош Зяпков“ и „Пловдив“. Красимир Димовски има номинация и от Европейския съюз. Неповторимият му стил се ражда в село Яврово между голямата планина Могила и малката Могилчица, магично място, което зарежда с енергия модерната проза на твореца, роден в Асеновград.
Кариерата му започва през 1981 г., когато публикува цикъл стихотворения в списание „Пламък“. За дебютните си разкази като студент получава два пъти приза „Академика“. Завършилият чешка филология Красимир Димовски, който през годините работи и като журналист, е автор и на стотици карикатури във всекидневната рубрика „Свирепо настроение“ на вестник „Марица“ от 1993 до 2012 година. Има и две самостоятелни изложби в Пловдив – в галерия „Ромфея“ и в Стария град.
– „Тезеят в своя лабиринт“ е финалът на своеобразната трилогия, с която се завърнахте в литературата с гръм, трясък и награди. Щеше ли да ги има тези три книги, ако не бяхте замълчали за 30 години, господин Димовски?
– „Убеден съм, че да си истински богат, означава да имаш голямо празно пространство“, казва Анди Уорхол. Трябваше ми време, за да проумея, че е истински шанс да го намериш. Ние живеем в претъпкани пространства, които гъмжат от ежедневия, от прочетено, от научено, от надежди, от страхове. И в тази пренаселеност да откриеш празнота, в която въображението ти стъпва като изтощен мореплавател на непознат пуст бряг, си е Колумбово усещане. Смесица от облекчение от познатото и напрежение от непознатото. Точно в този миг трябва да извадиш инструментите – четка, перо, длето… Понякога успяваш.
– За вас къде е това толкова важно пространство?
– Между Могила и Могилчица, като единствената реалност там е географската. Там заселих въображаемото малко човечество, с въображаемите събития, с въображаемото време… Припознаването беше взаимно. В началото бяха децата. Те разказаха живота на възрастните през своите метафорични видения и изначална философия – тя е в тях, тъй като скоро са дошли (родили са се) от небитието и още не са унифицирани от битието. Така се появиха 13-те невръстни разказа в „Момичето, което предсказваше миналото“. Последваха трите новели за любовта и яростта в „Ловецът на русалки“, където чешитите осмислят света. И романът „Тезеят в своя лабиринт“, където първичният герой е най-близо до възприятията на децата. И където малкото човечество среща голямото. Получи се своебразната трилогия. И засега това празно пространство е изпълнено. То просто се появи след едни трийсетина години. Тук няма някакъв скрит смисъл. След като има трийсетгодишна война и трийсетгодишна любов, защо да няма и трийсетгодишно мълчание?
– Ако не се лъжа, последната ви премиера преди големия антракт беше през ноември на 1989 година – на сборника с разкази „Райската градина“. Каква е връзката между родната действителност и нежеланието ви да издавате поезия или проза през следващите три десетилетия?
– „Райската градина“ излезе няколко дни след 10 ноември. Моята редакторка, голямата Весела Люцканова, за първата ми книга, „Ние, кавалеристите“, ме беше издирвала, милата, цяла година, тъй като бях пратил ръкопис без никакъв адрес или телефон. Та с нея едва ли можеше да изберем по-интересно време за представянето на „Райската градина“. Проклятието на Конфуций се сбъдна с пълна сила. Утехата е, че е велик шанс да живееш, когато светът се преобръща. Велик шанс е и да оцелееш. Тогава се озовах в прииждащите води на журналистиката, където гърми, трещи, и в тази всекидневна врява трябва да опазиш собствената си тишина, в която един ден да откриеш празното пространство на Уорхол. В този смисъл оцелях. Не знам точно как, но успях да оцелея. Много не успяха.
– Говорилнята ги погълна като змей.
– „Не говори, освен ако не можеш да подобриш тишината“, казва Борхес. А аз първо трябваше да я опазя, та като му дойде времето, както стана след трийсетина години, да се помъча да я подобря според силите си. Всъщност това превратно време, наречено преход, е залегнало в „Тезеят в своя лабиринт“, но по митологичен, сюрреалистичен начин, защото тогава сънят и денят си разменяха местата като при Дали.
– Затова ли в началото на 90-те избрахте карикатурата за всекидневно себеизразяване и илюстрация на отношението ви към случващото се около нас?
– За да опишеш нещо в разказ, новела, роман, то трябва да се поотдалечи, да поостане назад, да се превърне в минало. Тогава можеш да го видиш отвисоко, да съзреш докъде се простира то, как преливат цветовете му. Аз държа да го видя така – с погледа на птица. А за моментните неща може да реагираш с коментари във вестника. Карикатурата е сатиричен коментар, труден е, трябва и рисунка, и виц. И позиция. Да поддържаш рубрика не е лесно, а всекидневна – съвсем. По онова време със Сашо Секулов работехме в стаичка, която, за щастие, беше отделена с цели два етажа от основната редакция на вестник „Марица“ – бяхме самостоятелни, имахме две бюра и фотьойл, а на тази минитетарална сцена се разиграха събития, побрали всички цветове и тътени на бурята, наречена преход. Та тогава започнах като на шега „Свирепо настроение“ (по Радичков), а Сашо – „Под игото“. Докато и карикатурата, и коментарът станаха всекидневни. Седмична беше само рубриката „Момичето на уикенд“, но пък девойките, кандидатки за слава, минаваха през театралната ни стаичка всеки ден. (смее се). Та така, ето че вече виждам стаичката и събитията там с поглед на птица…
– Какво казваше Борис Димовски, вашият чичо, за таланта ви да рисувате и за дебютната ви самостоятелна изложба през 1997 година?
– Когато се събраха десетки карикатури, подбрах много малка част от тях, прерисувах ги в голям формат и направих първата изложба. Посрещна се с изключителен интерес. След няколко години направих още една. Сега, като се замисля, се чудя с какъв акъл съм се решил – отдавам го на лудото време и на факта, че никога не съм се възприемал сериозно като карикатурист. А и как бих посмял… Чичо, като един „разочарован романтик“, беше достатъчно строг, достатъчно пестелив на думи, за похвали – да не говорим. Струва ми се, че тогава се усмихна, нещо рядко за него, оставяйки ме да тълкувам това в твърде широк аспект. Още като дете бях чувал любимата му фраза „Над мен – звездното небе, в мен – моралният закон“, така че години наред съм си го представял как стои под звездното небе, а синкавият му силует пази онези загадъчни думи. Тази магичност остана чак докато пораснах и се зачетох в Кант.
– Да ви върна в детството – с какво беше различен въздухът в прочутото родопско село Яврово?
– На човека не му е дадено да избира нито родното си място, нито детството си. Бог предвидливо му е отнел тази възможност, предоставил я на съдбата. Утехата е, че все пак ни е оставил избор – да си спомняме или не за тях. Тоест да бъдат или не. Познавам някои хора, които не искат да си спомнят за родните места. Познавам и родни места, които не искат да си спомнят за някои хора. При мен детството не е само спомен и ще обясня защо. Всеки писател си има родина. И тя не е точно географско понятие, не е и задължително да съвпада с родното място. Познавам писатели, чиято родина е реката, познавам и други, чиято родина е небето. Или морето. Ако смея да се нарека писател, моята родина е детството. Въображенията, които изживях до 11-ата си година в родното място между Могила и Могилчица, са ядреното гориво, което движи писането ми и до днес. То разпалва вдъхновенията, прозренията, философията, преосмислянето на прочетеното, осмислянето на непрочетенето, менящите се цветове на страстта… Тогава много силно беше усещането ми за звездното небе над мен. Питат ме откъде идват планетите в „Тезеят в своя лабиринт“, а истината е, че като малък съвсем реално съм ги виждал в небето над Могила и Могилчица. И щастливо не познавах нито един астроном, който да ги отрече. Та ако детството е родина на човечеството, то аз имам честта малкото ми детство да е родина на малкото ми човечество.
– В Родопите ли срещнахте момичето, което предсказва миналото?
– Там, в планината, пада много гъста мъгла, изпълва полето долу като океан, който понякога се надига и залива дворовете на метър височина. Бях много малък, когато видях как чудно красиво момиче (поне в представата ми) нагази до коленете в мъглата като във вода. Вървеше, леко надигнало полата си, сякаш да не я омокри. Това видение завладя завинаги въображението ми, нямаше да е толкова силно дори и да я бях видял да ходи по вълните. Появи се още веднъж – в орехово дърво. Крадяхме орехи и докато бягахме от стопаните, я зърнах в клоните над мен. Не знам дали беше едно и също момиче, повече не я видях, не съм и разпитвал за нея, защото в детството приоритетите са други. Но този мигновен и приказен образ, появил се в мъглата и в ореховата светлина, често ме навестяваше през годините. Негови разновидности присъстват и в „Момичето, което предсказваше миналото“, и в „Ловецът на русалки“, и в „Тезеят в своя лабиринт“, където героят се влюбва в девойката с много имена, когато я съзира в клоните на ореха. Дори в един сюрреалистичен фабулен момент този образ води до сънопрозрението на Тезеят, че „Бог е момиче!“.
– А има ли първообраз Тезеят, който влиза в лабиринта, за да търси отговор на вечните въпроси за живота, за Бог, за любовта, за страданието?
– Между Могила и Могилчица, много преди да ги заселя с малкото човечество, живееше подобен мъж, сам, отшелнически, в обрасла с повет и бръшлян къщичка. Беше набит, як, за физическата му сила се носеха легенди. Затова и децата се отнасяхме към него със страхопочитание – хем гледахме да не го срещнем по улиците, хем, победени от любопитството, понякога му гостувахме. Той имаше една опърпана книжка, разлистваше я пред нас, но не можеше да чете. Но затова пък умееше да разказва. Вече не помня за какво точно ни говореше, но сме го слушали захласнати. Понякога оставахме до късно и бабите идваха да ни прибират, а на връщане и добродушно го кълняха. Не им допадаше много този мъж, не знам защо. И тук споменът свършва. Тезеят е измислен герой, тръгнал от този блед образ. Всъщност тръгнах да го доизмислям, но постепенно той сам се досъздаде. И вече ми е много близък този странен, загадъчен мъж, неук, но с остър ум и безпределно въображение.
– И този ваш герой произнася знакови истини. Една от тях е: „Не можеш да спасиш този, който не иска да бъде спасен. Аз да не съм Христос, че да спасявам насила!“.
– В общочовешки план въпросът за спасението е многозначен. В романа Тезеят е потресен, когато, рискувайки живота си, за да спаси любимата, разбира, че тя не иска да бъде спасена. И още веднъж – когато проумява, че трябва да се спасява Спасителят. Спасението се оказва много по-заплетено от самия лабиринт, в който той влиза, за да спасява.
– А днес защо не можем да се спасим заедно?
– Това, че винаги чакаме някой отвън да ни спаси, си е чист нашенски синдром. Историческа обремененост може би. Все някой ден ще узреем за идеята, че трябва да се спасим сами, и то заедно, но темповете на съзряване у нас са такива, че се опасявам да не ни изпревари краят на света.
– Много актуално звучи и новоизкованата в романа дума „дозло“.
– Думата, която Тезеят е чул от баща си, се състои от добро и зло. И тяхната едновременност, тяхната подмяна и смяна на местата го ужасява. Този неологизъм е характерен за съвремието ни. Ужасяващата подмяна на доброто със злото е в световен мащаб, не само на Балканите, а и отвъд океана – дотам, че народите вече се съмняват кое точно е добро и кое зло. Подмяната е по-страшна от самото зло. Защото размива границите. В съвременния свят, подчинен на думите, които извират от всякакви платформи в непознати досега количества, дозлото се превръща в заплаха, не по-малка от ядрена война или от необуздан изкуствен интелект.
– Мислите ли, че изкуственият интелект е заплаха, включително и за литературата?
– Необузданият изкуствен интелект е заплаха. Както впрочем и необузданият естествен интелект. Но по-тревожно е нещо друго: ще преглътнем, когато усъвършенстваният ИИ започне да пише като Маркес и да рисува като Пикасо, макар това да доведе до оценъчна бъркотия и прочие несгоди. Бедата обаче ще настъпи, когато ИИ създаде едно свое ново Макондо или нов портрет на нова Дора Маар. Когато спре да подражава и да произвежда според заложените параметри и започне да твори. Което пък означава, че вече ще чувства, ще страда, ще се влюбва, ще има въображение и спомени. Тогава ще се изравни с нас. И окончателно ще ни изпревари, ако се очовечи преди нас. Затова няма да се уморя да повтарям, че човечеството спешно се нуждае от очовечаване.
– Над какво работите в момента?
– Довършвам сборник с разкази и новели. Някои от тях не бяха включени в първите две книги по съвет на моя редактор – издателя Стойо Вартоломеев, тъй като не се връзваха тематично. Обещал съм и детска книжка на малката ми дъщеря, но трябва да избързам, тъй като тя вече завършва четвърти клас. Когато беше на шест, ми казваше: „Спри мига и си почини!“. Ако един ден прочете „Фауст“, ще остане разочарована – мрази да я имитират (смее се).
Расте сред магическия реализъм в Яврово
Родопското село е наситено със спомените за чичо му Борис Димовски и Николай Хайтов
В родопското село Яврово, което сякаш е наситено с магически реализъм, Красимир Димовски расте край забележителни таланти – там са родени чичо му Борис Димовски и Николай Хайтов. „За съжителството с големия писател и големия художник ще ви кажа простичко – като дете имах привилегията да ги приема в тяхната обикновеност. Да им купя хляб. Или да заспя в скута на татко, докато с чичо Кольо си говорят до загасващия огън на двора. Благодарен съм на хората, които създадоха тези спомени, предопределяйки така, вероятно, нататъшния мой път“.
Бащата на Красимир Димовски също е колоритна личност. „Татко беше изключителен зъболекар, негови пациенти още го благославят. Но мечтаеше да се занимава с изкуство. Имаше силни таланти – пишеше разкази, пазя негови публикации, правеше и изящни скулптори от зъболекарски восък. Благодарен съм на сестра ми, че ги поръча от бронз, за да се запазят. Татко много искаше да напише една повест, беше я озаглавил „Заливът Елфина“. За нашите войски в Гърция, за любов по време на Втората световна война. Сам той е бил пратен там като съвсем млад офицер. Та в този смисъл имам дълг към него. Ще видим, засега трупам бележки и сили“, разказва писателят пред „Филтър“.