„Откакто свят светува, властта сочи себе си за произлизаща от свещени източници. Това обаче никак не е вярно. Властта може да бъде не по-малко варварска от безвластието. И когато това се случи, никаква дисциплина, ред и „деполитизации“ не могат да отменят, нито да абортират бременността на времето и онова, което ще се роди от него. И то ще бъде татуирано върху челото на тая окаяна страна“, казва Ани Илков след излизането на „Похищението на България. Политически памфлети 2002–2009“ през 2013 година. Книгата завършва със живописно-неспокойна картина – България като политическа кръчма, в която объркваме Панайот Хитов с Бай Ганьо, като вместо пищови, героят пъха мускали в пояса си.
В новия си спектакъл в Театрална работилница „Сфумато“ „Похищението на България“ Иван Добчев с типичната му антикомунистическа енергия анализира и доказва, че националната окаяност е непреодолима и непреборима.
„Това мое, трето поред, режисьорско паломничество в поетиката на Ани Илков издава някакво театрално-актьорско припознаване, интуитивно родство. Ани е поет с душата на Ботев. И той като него може да види там, на Балкана, как юнакът „лежи и пъшка, юнак с дълбока на гърди рана, юнак във младост и сила мъжка“. Но и той като него не се сдържа да гледа хладнокръвно как нашите пишман политици се гърчат и овъртолват всичко, до което се домогнат – и как „България се дави“, коментира Иван Добчев памфлетите на Ани Илков, в които авторът стреля по „шампански и хайверени социалисти“, благодарение на които „миналото постоянно изяжда своето бъдеще“. Неслучайно героите размахват пръти със снимки на вчерашни и днешни мъже от властта.
„Поетиката е по Ботевски ожесточена и екстатична. В нея ще ви облъхне въздуха на нашите политически вихрушки от така наречения Преход. Те ще ни завеят в онова „село оглупяло с изгнил улук“, където като тенци бродят гротескните карикатури на Антон Югов, Тодор Живков и техните наместници Георги Първанов и Сергей Станишев, борецът срещу фашизЪма Жельо Желев, бабаит-охранителят Бойко Борисов и неговия гуру, Бригадир (Бриго) Аспарухов, секретар на ДС, както и на появилия се сякаш от небитието Симеончо Кобургготски. Всред тях ще се яви и един нов луд Мунчо (Едвин Сугарев) със своята самотна гладна стачка и напускането на СДС, което се оказало пълно с ченгета“, разкрива още режисьорът опорни точки в своето пилигримство във вселената на Ани Илков. Той обаче е категоричен – независимо дали въпросните години са добри или лоши, те би трябвало да провокират любопитството и интереса на младите зрители, чиято културна и комуникационна среда е тотално различна.
Новият историзъм за новите поколения – това е „Похищението на България“. И още – от високата поезия към памфлетите, политическо зрелище, в което кънтят факти, събития и послания, писани преди години и звучащи депресиращо актуални. Алегории, метафори, асоциации, препратки – към Дебелянов и други трагически гении. Сънят и блянът като типични изяви на отчаянието в българския модел. Ирония и сарказъм: „Всички бедни хора да се обединят във вселенска партия и когато дойде краят на света, заедно да угасят светлината“.
Въпросите в постановката, естествено, са много, но сред основните е дали определени моменти от близката ни политическа история се повтарят като лошо зацикляне. Защото много от героите са същите и все така активни, а обществото преминава от криза в криза, сливащи се в морален и икономически упадък. „Малко богати управляват много бедни“, е от лайтмотивите под прожекторите. И Иван Добчев, и Ани Илков са недвусмислени в автоиронията – генерациите, които трябваше да организират интелектуалците за отпор срещу търговците в храма, се „издъниха“ необратимо, както казва самият режисьор. „Живяхме в тъмно и мрачно време. А сега България наистина е похитена, наистина се дави“, добавя Иван Добчев. Той е автор на концепцията и драматизацията. Черно-сивата сценография, приличаща може би на преизподня, е на Станислав Памукчиев и Ивайло Аврамов. Под прожекторите е полу съборена черква – метафора на разрухата, в която сакралният български дух е изпаднал. В центъра е яма, в която героите пропадат непрекъснато. Актьорите са в костюмите на Сузи Радичкова, а тревожно-потискащата партитура е на Асен Аврамов.
В ролите са Борис Кръстев, Станислав Ганчев, Димитър Василев, Елена Дечева, Елена Траянова, Виолина Доцева и Рафаел Бижев. Те са изцяло подчинени на патетиката и яростта в стила на своя учител и гуру Иван Добчев, но на моменти се огъват под прекомерната му социална тежест като елемент от националния апокалипсис.
Албена АТАНСОВА