Световноизвестният режисьор Деклан Донелан започва през май репетиции в Народния театър. Както вече се знае, майсторът на добре разказаните познати сюжети е избрал „Медея“. В ролята на многострадалната участница в събитията около кражбата на Златното руно и съпруга първо на аргонавта Язон, после на атинския цар Егей ще влезе Радина Кърджилова. На голямата сцена ще гледаме Валентин Ганев, Велислав Павлов, Вяра Табакова, Стелиан Радев, Явор Вълканов, в хора участват Анна Пападопулу, Радена Вълканова, Жорета Николова. Силен е интересът и към сценографията, чийто автор по традиция е Ник Ормерод, творческият и бизнес партньор на Донелан в основаната от тях през 1981 г. компания „Чийк бай Джаул“, на която са артистични директори до днес.
Спектаклите на тандема са по вечните текстове от културата на цивилизацията ни, но, естествено, са за днешните хора със съвременната им истерика. „Шекспир, Софокъл, Калдерон… Класиката просъществува във вековете и неизменно говори за настоящето: отпреди 400 години или от днес. Не спираме да я поставяме, защото тя продължава да споделя проникновения за живота. Изследва нашите самозаблуди и нашето величие, нашите отношения и нашите системи, като ни помага да открием какво е нужно, за да бъдем себе си“, казва Деклан Донелан, чиито фаворити сред авторите са още Расин, Корней, Лесинг, Островски.
Донелан и Ормерод правят театър, съсредоточен върху изкуството на актьора. Неслучайно спектаклите им са отличавани многократно с престижни международни награди, сред които са руската „Златна маска“ и английската „Лорънс Оливие“. Двамата са носители на Ордена на Британската империя, а Деклан Донелан получава „Златен лъв“ за цялостно творчество от кинофестивала във Венеция. В книгата си „Актьорът и мишената“, издадена за първи път през 1999 година и оттогава преведена на 15 езика, той пише: „Когато правим театър, разказваме истории. Всеки път те са различни – древният мит се променя в поредната версия. Мъдрият актьор знае, че трябва да остави историята да говори сама и да не се опитва да я контролира. Той е воден от съзнанието за мишената с непрестанно изменяща се природа“. Според Донелан въпросът не е толкова в таланта, колкото в страха и в така наречения блокаж, при който актьорът губи почвата под краката си. А това се случва, когато той не вижда мишената – онзи обект извън него, с който разменя енергии. Затова за Донелан най-важно е образът да е предизвикателство, а не изграждане на характер, защото това води до „ужасяващи примери, до неразбрани и объркани персонажи“.
„Драмата няма значение – само ситуацията, която затруднява. Всичко се ражда на репетиция, като целта е да се освободи енергията. Идеите винаги идват от играта на актьора. Важното е как текстът да остане жив за публиката“, казва Деклан Донелан пред професор Николай Йорданов и театроведа Ангелина Георгиева за онлайн „Театрални диалози“ на фондация „Хомо луденс“, където режисьорът участва заедно с Ник Ормерод. Сред категоричните сентенции, които звучат във видеото, са: „Вниманието е свещено – не можем да си напечатаме внимание така, както си печатаме пари“, „Говоренето в театъра ме изнервя, защото създава впечатлението, че някой е по-умен от другия“, „Мразя превръщането на театъра в стока“. Донелан обаче не вярва в прогреса на вида ни, тъй като човекът не се променя. За режисьора новият бог е ефикасността, а тя има и тъмна страна. Той обявява логиката за особено опасна – стане ли неконтролируема, може да унищожава.
Донелан и Ормерод идват за първи път в България през 1987 година. Тогава гостуват в София и Пловдив с „Дванайсета нощ“ – дебютът им отвъд Желязната завеса, която ще се срути само две години по-късно. През ноември 1994 показват „Както ви харесва“. На „Варненско лято“ и в Театър „София“ през 2008 година двамата представят „Андромаха“ на Расин с артисти от „Буф дю нор“, трупата на Питър Брук в Париж. Мъжете – в офицерски мундири, жените в семпли рокли от 40-те години на XX век. Драмата на Андромаха, вдовицата на героя Хектор, убит пред портите на Троя от другия титан на древността – Ахил, директно прелива в трагедиите от Втората световна война. На сцената са само осем стола, които поемат екшъна. През 2023 г. театралите гледат в София премиерната продукция на „Чек бай Джаул“ „Животът е сън“ на Калдерон де ла Барка: за революцията, любовта и убийството, за свободната воля и мистериозността на живота. Над всичко е въпросът за битието като фантазия или реалност. Сред основните теми на Донелан е моралът във всяка култура, анализиран от него през отношенията между поколенията и най-вече през дълга на децата към родината и родителите.
Режисьорът: Чехов ни учи да гледаме с правилен поглед
Лошо сниманото представление е нова форма на фашизъм без ботуши
Деклан Донелан, който е роден в Манчестър, но расте в лондонския район Илинг, завършва католическото училище „Свети Бенедикт“ и университет в Кеймбридж. Световна популярност му носят спектаклите в Кралския национален театър и Кралския шекспиров театър. Работи в цял свят. В Москва режисира „Зимна приказка“, „Дванайсета нощ“, „Борис Годунов“, „Три сестри“. Поставя балетите „Ромео и Жулиета“ и „Хамлет“ в Болшой театър – първият театрал, допуснат там след 1938 година. Чехов е сред кумирите му.
„Въпреки че Чехов страстно обича човечеството, неговата любов никога не допуска сантименталности. Като лекар работи много и често безкористно, вижда как хората се раждат и умират, вижда бедност и страдание. Но знае, че да рисува само прелестни картини или да опростява сложни индивидуалности, би означавало да недооценява реалния живот. Той предпазва героите в пиесите си от самозаблудите. Чехов ни учи да гледаме един на друг с правилен и проницателен поглед, в който свети чистата любов, неопетнена от сантименталност“.
Донелан е категоричен – обществата имат постоянна необходимост от представления, независимо дали са сапунени опери или древногръцки трагедии, защото всеки иска да играе или да наблюдава играта на другите, да превръща мечтите в представление. През 2012 година той и Ник Ормерод дебютират в игралното кино с филма „Бел Ами“, на който са сърежисьори. В него участват актьорите Ума Търман, Кристин Скот Томас, Кристина Ричи и Робърт Патисън.
Деклан Донелан обаче има двойнствено отношение към записването на спектакли за стрийминг платформи. В разговора за „Хомо луденс“ казва, че представлението трябва да е снимано така, че на зрителя да му се прииска да е вътре в него, да се чувства като „дете пред заключената спалня на родителите си – иначе е нова форма на фашизъм без ботуши“.
