Бойко Илиев, който тази година празнува юбилей, наскоро постави в Ямбол пиесата „За кого се вдига завесата“ на Магда Борисова – за вечната сила и непреходната магия на изкуството. Той от половин век е посветил живота си на Талия и Мелпомена – от началото на 70-те, когато е сценичен работник във военната трупа, през края на 80-те, създавайки „Диалог“, първия частен театър в България, до днес, принуден от икономическата реалност да каже „Моята битка приключи“, но не и да свали знамето. Режисьор е на десетки комедии, драми, трагедии, мюзикъли, опери, оперети, автор е на драматизации на велики български и световни класики, а две от седемте му книги са много интересни мемоари със заглавията „Режисьорските тетрадки на един двадесетгодишен старец“ и „Режисьорските тетрадки на един тридесет и пет годишен старец“.
– Защо вашият „Нов театър-НДК“ затвори, господин Илиев?
-Десетгодишният договор изтече. Предадох го на НДК, за да продължи делото, но, за съжаление, поне засега, това не се случва.
–А защо държавните театри игнорират постиженията на частните?
-За да не ги легитимират. Няма регламент за частните театри, те пречат на държавните, тъй като им казват „Можем и без вас“. Частният театър уличава субсидирания, който олеква и започва да се защитава. Всичко, създадено през соца, беше уплътнено с още по-голяма сила – системата на фестивалите, подкрепяни от Министерството на културата и общините, работи безотказно. Когато една продукция отиде на фестивал, тя вече е „официална“ и никой не се интересува дали е сурогат или не. Започва да получава и награди. Аскерите и Икарите легитимират държавния театър, независимо какво бълва той. При експериментите няма зависимост от качеството. Елитарният театър, назоваван „европейски“, е като през социализма – тогава зрителите идваха под строй по профсъюзна линия, гледаха нещо, но не знаеха какво да гледат. Сега всички възможни фондове стимулират идеологията на неолиберализма. Толкова е широка ножицата към така наречените различни, че всякакви ценности се размиват. И понеже у нас няма културна политика, нито стратегия за нея, се отваряме към запада и либералната му идеология, без да мислим за националната идентичност, дух и език.
– Много ваши колеги твърдят, че именно това е модерното.
– А всъщност става дума за разпадащия се модел без стойности, който води човека до прага на самоунищожението.
– На другия полюс е халтурата, която ни залива отвсякъде.
– Когато вратите се отвориха след пандемията, на доста хора в гилдията им се услади, че могат да усвояват много пари по лесния начин. Жалко печалбарство. Но и зрителите го допускат, идват и купуват билети, за да се „позабавляват“. Да не говорим до каква низост се пропада чрез така наречения хумор, който няма нищо общо с изкуството. Това е вредният театър. Има го, както има и вредно кино. Но това е тенденцията не само у нас. Няма критерии.
– Гледате спектакли в цяла Европа, какво виждате там?
– Че всичко се срутва. Преди няколко години изведнъж се появиха нови правила: във всяка постановка да има поне двама афроамериканци и поне един хомосексуално зависим. След появата на протестни движения нещата малко се поуспокоиха, но всички виждаме какви филми награждават в Холивуд напоследък. Неолиберализмът влиза под похлупака на изкуството. Преди време на фестивала в Авиньон 400 души станаха и си тръгнаха след седемминутно стържене на виолончело, аз издържах до края, за да запиша това безумие. На следващата година белгийски нашумял хореограф показа еко спектакъл, в който танцьорите напълниха огромна каца с вода и влязоха в нея да се къпят. Това беше цялото послание – да използваме една и съща вода, за да пестим.
-Неслучайно вашите „традиционни“ спектакли са от най-гледаните на камерните сцени в Народния театър – „Осъдени души“ по Димитър Димов беше хит девет години, „Крадецът на праскови“ по Емилиян Станев остана евъргрийн десет години, а години по-късно „Колко е важно да бъдеш сериозен продължава осми сезон.
-Да, така е. През лятото си отиде прекрасният Кирил Кавадарков, живата история на Народния театър. Отиде си и никой не обърна внимание, въпреки че беше от малкото интелектуалци. Наскоро Антон Радичев излезе в болнични заради микроинсулт, така че сега на Емануела Шкодрева и Вяра Табакова в „Колко е важно да бъдеш сериозен“ партнират Христо Чешмеджиев и Йордан Петков.
-Какви хора са истинските артисти?
-Георги Георгиев-Гец получи инсулт в Стара Загора, докато играеше в моя спектакъл „Ню Йорк, хотел Плаза“. Но изкара представлението до край. На поклона вече не можеше да стои на краката си, колегите му го държаха от двете страни, за да не падне. Излезе, поклони се за последно на публиката и умря. Може би това е съдбата на големия артист – да изгори на сцената. С уникалната Катя Паскалева снимахме заедно във филма на Дочо Боджаков „Памет“. През последните си години беше зависима от алкохола, но си остана изключителна актриса.
-Какво е за вас театърът?
-Свят на въображението, в който талантливи хора правят живота ни смислен и забравяме за предизвестения край. Духът на театъра е актьорът – с неговите душа, тяло и глас. В момента, в който мине през някаква техническа модерност, спектакълът е вкаран в друг тип изкуство. Дигитализацията унищожава духа на театъра, посланията на автора. Сега се върви по допирателната – търси се лесното, търсят се ефекти. Сред по-младите режисьори у нас има залитания към визуалните решения. Мода е в цял свят, нали сме в дигиталната ера. Наричам този вид театър „дизайнерски“. Дори сега, след като навлязоха високите технологии, започнах да се дистанцирам, защото вярвам, че театърът трябва да се съхрани в автентичния си вид. Като в Глоуб театър в Лондон. Там всичко е запазено от времето на Шекспир, няма нищо изкуствено – свещи, актьори и музиканти на дъсчен под.
-Вие как станахте актьор?
-На четвъртия път ме приеха във ВИТИЗ. През цялото това време бях сценичен работник във Военния театър – ставах в пет часа сутринта, за да мъкна декорите от склада на Руски паметник за съответните репетиции, после ги връщах и мъкнех другите за вечерните представления. Но режисьорите ми даваха ролички. Леон Даниел ми позволи да бъда младият д’Артанян в „Честна мускетарска“. Наум Шопов, който беше старият гасконец, ми правеше всякакви номера. Когато излизах на финала, за да стрелям по врага, ми се плезеше, докато е с гръб към салона, за да тества концентрацията ми.
-Лесно ли ви пусна Леон Даниел сред майсторите?
-Неее, пусна ме с цената на много мъки. Тъкмо се бях уволнил от казармата и все още бях болезнено чувствителен заради неприятна случка, а Леон изискваше всичко да е перфектно изпипано до най-дребния детайл. Накара ме десет пъти да вляза на сцената с френското знаме, все нещо не му харесваше. На единадесетия път се разплаках. Стефан Данаилов ме прегърна и каза: „Остави го, той си пада малко маниак. Ела да пием по една бира в барчето“. Сладур. А Леон имаше залитания и прищевки, държеше се малко тоталитарно, не беше много демократичен, не даваше свобода на актьора. Но пък постигаше невероятни неща.
-Заради личности като него ли поискахте да станете режисьор?
-Още във втори курс поставях откъси с колегите. Моята професорка Надежда Сейкова все ми казваше: „Завърши и една режисура“. Направих го в началото на 90-те при Гриша Островски. Тогава вече имах десетки режисьорски спектакли. Той е моят учител. Ерудит със страхотна култура.
-Над какво работите в момента?
-Бина Харалампиева търсеше баланс в репертоара на Малък градски театър „Зад канала“. Предложих й мистериозната комедия на Сам Бобрик „Учебник за убийство“, който има 40 пиеси и толкова сценарии за кино. Темата е агресията, която става все по-настъпателна и все по-опасна. Историята е за семейство, в което се стига до убийства, но не в руслото на елементарната психологическа кримка. Героите търсят справедливост в един несправедлив свят, в който абсурдните ни отношения стигат до самоунищожение. Има заиграване с Уди Алън, с Терминатора на Шварценегер.
-Не ви ли се играе?
-Блазни ме суетата, но не намирам точната пиеса. Артистът живее в мен. Понякога много се гневя срещу колеги, които пропиляват таланта си в халтури и опошляват изкуството ни.
-Някои от тях участват в големите скандали с източването на пари от провинциалните театри.
-Системата позволява дотирането на пари, а не на изкуство. Пълен абсурд. Затова много директори извън София се изкушават да канят известни актьори в пошли спектакли, само и само да вкарат зрители. Да си вземат левчето, да го умножават по това, което дава държавата, за да могат да платят заплатите на щатните си служители. Тъжна и жалка картина. Десетки пъти съм спорил с актьори. Идват и казват „Аз струвам толкова“. Не, ти струваш толкова, колкото даде зрителят. Ако той не дава, нищо не струваш, той те легитимира като ценност, не ти определяш цената си. Ако я прескочиш, влизаш в идеологизирането и пропагандата. Затова държавата трябва да се намесва и да подкрепя стойностното. Театралната ни система продължава да бъде тотално сбъркана. Но за щастие, залите бяха спасени. За разлика от салоните в киното.
-Как, според вас, стои темата за цензурата – преди и сега?
-Винаги я има. Ако я няма, всичко върви или към комерс, или към идеологията, проповядвана от актуалната власт. Театроведите Владимир Каракашев, Севелина Гьорова, Юлиан Вучков, Васил Стефанов бяха учебници, ерудити, ограничавани от режима. Сега унищожаването на художествените съвети в театрите е изключителна грешка. Не може да се управлява еднолично. Дразня се, когато театърът през 70-те и 80-те се анализира едностранчиво. Тогава въобще не се говореше за пари, а за идеи и фантазии. Да, държавата и партията спускаха пари за театър, но не само за пропаганда. Имаше отношение. Колко спектакли са ми спирани, но не се изкарвам герой или дисидент. Неолиберализмът на западния свят днес е много по-голяма и по-брутална идеология, която ни вкарва в чуждо русло и квоти.
Поставя забранените „Любовни булеварди“ в двор
Държавна сигурност спира продажбата на билети за представления на „Диалог“
Битките на Бойко Илиев със статуквото започват, още когато отива по разпределение в Шумен. Първите му режисьорски проекти са „Случка в зоопарка“ на Едуард Олби на камерната сцена и „Апетит за череши“ на Агнешка Ошецка в кафе театъра.
“Продължих в Пазарджик, където създадох клуб театър „Диалог“ в тогавашната сладкарница „Гергана“. Поставих скандалната пиеса на Стефан Цанев „Любовни булеварди“, но, тъй като беше нежелана, я изнесох в двора – девет представления под дървото, където навремето местната власт е бесела комунистите. Вече бяха свалили „Любовни булеварди“ в Младежкия театър след девет пред премиери. Комитетът за култура беше резнал две от сцените в оригинала. Върнах ги без разрешението на Стефан Цанев, който беше заминал за Китай. Но на десетото ни представление в Пазарджик едва на 33 почина прекрасният актьор Николай Колев, бащата на Елен Колева – от рядка тропическа болест, отиде си за седмица. Имаше трудна съдба, миличкият, не се вписваше в правилата. С неговата смърт умря и постановката“.
После започват митарствата на режисьора, за да наложи марката „Диалог“ в София. „Обикалях всички общини, за да намеря зала. Приеха ме във Военния клуб със съответните връзки. На 31 май 1989 година беше премиерата на „Убийството на Гонзаго“ от Недялко Йорданов. Той дойде и ми връчи кръста – буквално и метафорично. Продавахме билети в градинката на „Кристал“, но Държавна сигурност, която гонеше Екогласност, забрани и нас. На 4 ноември показахме първото представление на „Това е абсурд“ на Иван Кулеков – тотална картина на живота ни. С джаз трио „Денев“, в което участваше и рано отишлият си от този свят брат на Любо Денев. Беше много революционен за онзи момент спектакъл. Десетте човека от художествения съвет се изказаха ласкаво след премиерата. Полковникът, шеф на Военния клуб, обясни, че не разбира от театър и ни заповяда да се изнесем и повече никога да не се връщаме. Дори ни позволи да ползваме служебния автобус. Така започнаха гастролите ни из България – малко площадно, малко Брехт. Следващият шеф на Военния клуб беше бизнесмен. „Нямате проблем, играйте колкото искате, но срещу 1000 лева на вечер“, уточни той. Нямахме и по десет и отидохме в арт клуба на Софийския университет, където вече бях работил. В деня на грандиозния син митинг на Орлов мост играхме „Подли, отчаяни, ненужни“. С трима зрители. Всички бяха на улицата. Между 31 май и 4 ноември постоянно ме викаха в Градския комитет на БКП, в ЦК на БКП, в Комитета за култура и приятелски ме съветваха да се откажа. Успях да регистрирам „Диалог“ чак през януари на 1990-а. Но и до днес самостоятелен Закон за театъра няма, проблемите се решават от този за развитие и закрила на културата, обединил всички изкуства“, връща режисьорът лентата пред „Филтър“.
Бойко Илиев, който обикновено нарича нещата с истинските им имена, не се страхува, че заради своята откровеност понякога остава малко в страни. „Направих над 50 драматизации на повечето от великаните в нашата литература, между които е и четирилогията на Димитър Талев – „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“. Посветих живота си на каузата да извадя на сцената класиката ни. Хората не я познават. Много е важно в европейското многообразие да влезем с националната си култура. Но трудно ме допускат. В Народния театър ми се казва, че програмата за сезони напред е изпълнена с европейски режисьори и заглавия“, коментира той.
Албена Атанасова