Спектакълът на Иван Абаджиев „Седмият ангел“, с който студентите на Лилия Абаджиева от колежа „Любен Гройс“ откриха през юли Малкия сезон в „Сфумато“, е само един от проектите на известната режисьорка, която притежава серия от български и международни награди за постановките си у нас и в чужбина. „Пиесата на Клаус Ман е изключително интересна – метафора за нацизма като престъпление срещу човечеството. Не се говори директно за Хитлер, има единствена реплика за любимата му картина „Островът на мъртвите“, коментира Лилия Абаджиева и уточнява, че възпитаниците й напоследък печелят всички конкурси за роли, на които се явяват. На 29 септември в Театро отсам канала публиката ще види нейната изключително мащабна драматизация и версия на „Божествена комедия“ по Данте Алигиери, хит в афиша на трупата в Шумен.
Тя повежда зрителите по стъпките на Данте и Вергилий, тръгнали през Ада, Чистилището и Рая, за да търсят отговори на вечните въпроси, свързани с моралните избори, степените на греха и добродетелта, идеята за божествената справедливост и смисъла на съществуването. Срещите на Данте с осъдените души и блажените се превръщат в образи на слабостта, страданието и надеждата, а фигурата на Беатриче сияе като символ на божествената любов и просветление. Сценографията на Васил Абаджиев и видеата на Иван Абаджиев още веднъж припомнят, че всяко добре измислено и осъществено зрелище успешно съчетава театъра и киното. В главните роли са Калин Врачански и Тончо Токмакчиев, а в състава са и студенти на Лилия Абаджиева. От есента тя взима трети актьорски клас в „Любен Гройс“.
– Защо посегнахте към една от най-сложните като структура и като послания творби в световната литература, госпожо Абаджиева?
– „Божествена комедия“ отдавна ме привлича като предизвикателство и възможност да бъде показан пътят на духа. Всички ние, колкото и да сме праведни – дори да живеем в отречение или в манастир, несъзнателно сме подвластни на земните грехове. Данте скрупульозно структурира Ада, тръгвайки от насладата, от прекаляването с телесните удоволствия, което в сегашната епоха не се смята за прегрешение, за да стигне до греха, най-тежкото насилие над Бога. Той често цитира не само свещените писания и известните дотогава философски възгледи за душата, но е и вдъхновен от поета Вергилий, неговия водач, учител и повелител. Вергилий и пророк, той предрича появата на Христос.
– Мислите ли, че тук и сега българинът има желание да се пречисти?
– На някакъв етап от живота човек опитва да направи корекции в етиката си. Още докато четяхме текста, Тончо Токмакчиев възкликна: „Всички сме за Ада“. Пречистването е личен процес. Не може да съдим никого. Но и не бива да отминаваме с мълчание тенденциите, примерно, към булимията за материалното. Алчността, разсипничеството и скъперничеството са от големите грехове според Данте. Ние се превръщаме в колекционери – къде си пътувал, на колко круизи си бил, на чий яхти си се качвал, дори колко книги си прочел… Човекът е ненаситен. Желанието за притежание е издигнато в култ, то никога не секва. Разделението е другият световен феномен, който замърсява духа. Българското общество е разделено във всичко, не само, когато трябва да реши кой да ни управлява. Загубихме чувството за мярка. Всеки има право да изрази мнението си, но почти никой не приема позицията на другия. Няма диалог. Във Фейсбук – отдавна зарязан от младите хора, се стига до крайно неприемливи дебати, ако това понятие въобще може да се употреби за епитетите и обидите, които се разменят в тази социална мрежа, приличаща понякога на публична клада. Под маската на анонимността всеки може да бъде опозорен, всеки е и съдник. Дискриминацията е във всичко, като се започне от възрастта… Това, разбира се, не е живият живот. Може би трябва да се направи антропологично изследване как и защо българинът във Фейсбук стана толкова първосигнален. Защо емоцията не те спира да помислиш, да не бъдеш груб. Агресията е огромна, започва да се пренася и в реалността.
– Може би защото сме безбожници.
– Да, не всеки се обръща към Бога. Ясно е, че вярата е ирационална. Трудно е да се каже в какъв момент осъзнаваме, че има божествена енергия, която е над всичко. Разбира се, научните тези и спорове са много, но самият Айнщайн казва, че не би направил нито едно от откритията си без намесата на Бога. Няма как Бах, Моцарт и Бетовен да са сътворили великите си произведения без Божията искра. Би следвало в училищните програми да присъства и вероучението. Но не знам дали вече не е твърде късно за него. Разрушихме нравите на нормално общуване. Да не говорим за налагането на кенсъл културата, еманация на всичко това, за което говорим.
– И понеже стана дума за грехове, какво ще кажете за скритата завист в арт гилдията?
– Работата ни не е състезание. Всеки има качества и се стреми към изява на дарбите си. Няма място и нужда от сравнения. Деструктивно е да се вкараш в някаква надпревара, в която ограбваш себе си, тъй като не се концентрираш в същността. Опитвам се да го обясня на студентите, че никой не може да ти отнеме таланта. Но самият ти можеш да го унищожиш, ако се отдадеш на подобни емоции. Както казва Чехов, за всеки има място под слънцето. Няма нови и стари форми. Никога не съм била състезател. С кого и за какво? Наградите са от значение само за младите хора – клопка са, главозамайват те, но минават като морбили. Вероятно така съм устроена и възпитана, никога не съм завиждала за притежаваното от друг. Винаги съм приемала като дар всичко, което съм имала още от началото на пътя си.
– Но имахте и страхотни шансове.
– Така е. Още в трети курс започнах да работя по театрите. В четвърти курс Крикор Азарян ме поощри и покани за дипломен спектакъл на класа му. Изключителните ми преподаватели и ментори никога не ми създаваха комплекс, че съм единственото момиче сред режисьорите. Неведнъж съм чувала, че режисурата не е женска професия, но нито за миг не съм изпадала в драми, които да ме тласкат към вътрешни бездни. А и с някои от актьорите, с които започнахме в Академията, продължихме и в Народния театър. Когато направихме „Ромео и Жулиета“, Владо Карамазов и Захари Бахаров бяха в трети курс, Александър Сано във втори. Качих Юли Вергов на сцена, още преди изобщо да влезе в академична среда. В пети курс се дипломирах с „Хамлет“ в Сливен, а Златко Гулеков ме извика да поставя там „Страданията на младия Вертер“. Заведох Рачков, Силвестър Силвестров, Моньо Монев, Люси Иларионов… После я поставих и в „Зад канала“, като условието на Бина Харалампиева беше в кастинга да се включат и артистите от Малкия градски театър. Късмет е да работиш с актьори, с които израствате заедно. Бяхме съмишленици.
– Всичко това сега едва ли може да се случи.
– Тогава имаше директори режисьори, които се интересуваха какво се случва с младите артисти. Обръщайки се назад, осъзнавам, че грижите за следващите поколения са били сериозни. Сега е невъзможно режисьор студент да работи в Народния театър, водейки шестима актьори студенти. Днес реалностите са други. Някога никой не броеше репликите на другия, тъй като театърът е колективна работа. Днес това е като болест, въпреки че знаят по Станиславски, че няма малки и големи роли.
– Доколкото си спомням, Александър Морфов, който тогава ръководеше Народния театър, искаше да ви назначи.
– Да, но отказах. Не исках да се обвързвам с трупа. Изпитвах страх, мислех си, че щатната психика може да навреди на млад човек като мен. Въпреки че покрай нашите преподаватели Красимир Спасов и Борислав Чакринов израснахме в Народния театър. Беше страхотна привилегия да присъстваме на репетициите им. Но на тях не само носехме кафета. Който имаше сетива, долавяше различни нюанси в атмосферата. Тя беше чудесна, но имаше определени личности, които даваха да се разбере, че репетират само, защото са разпределени в съответните роли. Показваха, че са изморени, не криеха, че са подвластни на други слабости. Това, разбира се, не отменяше таланта им. Но когато видиш, че известен актьор идва на репетиция с водна чаша, в която няма чай, а друго питие, е крайно изненадващо и демотивиращо.
– Какво е най-важното, според вас, за професията на артиста?
– Да знаеш, че нищо не започва от теб. Че си част от последователност. Тя е дори в спомените ми за спектаклите на Леон Даниел и Вили Цанков, които съм гледала като дете в театъра, в разказите за постановките на Боян Дановски. Разбрах, че талантът не е постоянна величина. Всеки път започваш отначало, когато влизаш в нова роля или започваш да режисираш. Като при дебют. Дори вчера да си бил перфектен Хамлет, не означава, че днес ще бъдеш отличен съвременен герой. Себеусъвършенстването е непрестанно. Като студенти всички живеехме в мечтата, репетирахме като луди почти денонощно в Академията… По пътя мои връстници се отказаха. Младият човек е склонен да изпадне в депресия до степен, в която да отрича театъра и киното. Винаги съм се питала кое качество отвежда до върха актьорите-гладиатори като Наум Шопов, Йосиф Сърчаджиев, Ицхак Финци, Руси Чанев… Във времето осъзнах, че те пазят любопитството на първокурсника – играят като деца, опитват като деца. Не се страхуват да покажат, че се страхуват.
– Даваха ли ви съвети?
– Получих грамота за принос към развитието на българската култура ден, преди да получа дипломата си от Академията. После се случи така, че Рашко Младенов ме покани да работя с най-големите комедианти в златната епоха на Сатиричния театър, на който тогава той беше директор. Най-младите в „Ревизор“ бяха Янина Кашева, Николай Урумов и Стефан Данаилов. Преди репетициите сънувах кошмари. Кошмарът не е сюжет, а твоето чувство в него, както казва Борхес.
– Със сигурност имате невероятни спомени с титаните.
– Незабравими. Константин Коцев, който беше Осип, слугата на Хлестаков, на една репетиция ми се стори изтощен. Но когато му зададох въпроса: „Коцев, искаш ли да дам почивка?“, реагира бурно: „Кой, аз ли да искам?“ и се хвърли да прави лицеви опори. На премиерата беше с 40 градуса температура, но не позволи на никого да се усъмни, че ще играе. Пак преди премиерата Стоянка Мутафова разказа как Таня Масалитинова я запитала дали е вярно, че ще ги събличам голи в „Ревизор“. „Ама какво говорите?!“, възкликнах аз. А тя ми поясни: „Абе, да знаеш, че още мога да нося рокля с деколте и без ръкави!“. Тогава беше над 75. Една сутрин, вече след премиерата, Рашко Младенов ми звънна, за да ми каже, че Стояна е болна и вечерното представление ще падне. Минути по-късно се обади втори път. Стояна се разпоредила аз да вляза в ролята й, нямало как зрителите да бъдат върнати заради нея. Сложих си тапата в устата – така се прави, за да постигнеш идеален правоговор, и започнах да минавам текста. Представлението трябваше да бъде спасено, беше продадено и последното място. Това беше част от етиката им. После Стефан Данаилов ме похвали: „Ма, ти си била много артистична.“ Още помня как се наложи Димитър Манчев да влезе в болница, вече не беше добре. Но това не му попречи една вечер да избяга с калцуните и с абокат в ръката преди „В очакване на Годо“. Принудил сина си да го вземе и да го докара. Когато разбрах, хукнах веднага към Сатирата. „Манчев, какво правиш?“, се опитах да го вразумя. „Лили, така са ме учили – представление заради мен не може да падне.“ Никой не успя да го разубеди. А беше и лебедовата му песен.
– Лесно ли постигнахте хармония с Ицхак Финци в „Записки от подземието“ в Малък градски театър „Зад канала“?
– Крикор Азарян, на когото бях асистент в НАТФИЗ, дойде да гледа моята „Чайка“ в „Сълза и смях“, каза ми, че е доволен и добави: „Разбрах, че ще работиш с Ицко. Да знаеш, че зад големия талант стои много силен характер. А това може да те убие“. Беше помислил, че нямам достатъчно сила, за да бъда партньор на Ицко, един от най-великите, до които съм се докосвала. Самият Ицко в началото се стресна от Достоевски. Четеше текста на леля си, за да анализира ефекта върху публиката. Моноспектакълът е тежка работа. Ако не ти е ден, няма за кого да се хванеш. Но Ицко е толкова сетивен и отворен, че се стигна до истинска творческа среща между нас. Без нея нищо не се получава. Големите затова са големи – не те подценяват. Преди всяко представление казваше: „Лили, ела само да го минем“, а го играеше на 1000.
Качва Йосиф Сърчаджиев на сцената след инсулта
В „Краят на дните“ актьорът бърка думите след инсулта, но сам изкачва стръмните стълба на Театър „199“
Лилия Абаджиева разказва любопитна история от богатата на светли личности и паметни събития своя кариера. „Йосиф Сърчаджиев не закъсня нито веднъж за репетициите на „Краят на играта“. Въпреки наскоро прекарания инсулт, геройски слизаше и се качваше по стръмните стълбите на служебния вход в Театър „199“. Никак не му беше лесно, защото имаше сериозни проблеми с тялото си. И не само – бъркаше думи, но не можеше да го контролира.“
Двамата с Илка Зафирова са възхитителни в постановката „Краят на играта“, в която Бекет изследва страховете на човека, който не намира отговорите и пред собствената си безнадеждност отчаяно се опитва да съчини нова утопия, която да му даде причина да продължи. „Бекет е много труден за работа в школата, в която ние сме възпитани. Неговият театър е на абсурда, следва други закони в драматургията. Хвърлени сме в нищото, героят няма предварителна биография. На Йоско и на Илка партнираха Валентин Танев и Николай Урумов – с огромен респект, въпреки че бяха от друга генерация“, връща лентата Лилия Абаджиева.
И до днес изпитва топла обич към Илка Зафирова, която неотдавна се отдръпна от светлината на прожекторите. „Илка е и хипар, и интелектуалец, и мъдрец. Човек, който непрестанно чете и се интересува.“ В един от последните им разговори голямата актриса признава на режисьорката, че съжалява, че не всичките й колеги са споделяли пълната й отдаденост на сцената и екрана.
Албена Атанасова