„Хеда Габлер“ на Тимофей Кулябин по пиесата на Хенрик Ибсен е поредният спектакъл в Народния театър през оптиката на постмодернизма. Към характерните за знаменития норвежки писател двойственост, двусмисленост и неопределеност се прибавят и инвенциите на руснака. Както се знае, оригиналната пиеса, която излиза през 1890 година с подзаглавие „Портрет на драматурга като млада жена“, е за хитрата, жестока и шармантна Хеда Габлер, обявявана от немалко анализатори за „женския Хамлет“. Трактовките през десетилетията са различни – тя е жена, която се бори с нормите, тя е жертва на мъжкия свят, тя е феминистко знаме, тя е злодей и демон. Във всички варианти обаче е еманципантка с болезнено съзнание.
При Кулябин Хеда е артист, който размахва пистолет, тъй като не може да открие нито себе си в любовта, нито мястото си в света, нито пътя към някакво просветление. Но затова пък се прокламира като критик на буржоазното лицемерие. Нито Ибсен, нито Кулябин търсят манипулативни асоциации с политическата или идеологическата своя съвременност. Но докато Ибсен структурира цялото действие в „Хеда Габлер“ около страстите на главната героиня – както и в „Куклен дом“, Кулябин подлага на анализ изкуството и по-точно вероятната му предизвестена смърт, ловко въвличайки зрителите в съавторство според собствените им интелектуални познания. Хеда Габлер – маниакална художничка, която си прави 365 снимки с пистолет, насочен към главата си, преди да си тегли куршума, е адски отегчена от съпруга си Ян. Той е изкуствовед и полу романтик, патриархално отгледан от лелите си. Скучаещата Хеда, която заплашва с дуло всеки от неразумно влюбените в нея мъже, е буца лед. Сложните й отношения са мотивирани от неприязън и сарказъм, от нея лъхат войнственост и смърт. Огледална е на фразата „Когато общество, изпаднало в цивилизационна безизходица, започва агресивна война, извършва самоубийство“.
Интригите се развиват на голямата сцена и на няколко близки локации – като галерия „Кредо бонум“ и хотел „Рила“. Зрителите наблюдават на огромни екрани случващото се в реално време. Актьорите се пренастройват без проблеми от жанр в жанр – за късмет на Кулябин водещите имена на академичната трупа, влезли в неговия отбор, са много опитни и пред камерите, и пред публика на живо. Таймингът е без грешка, но подобно технологизиране отнема емоцията по Ибсен до пълното й отсъствие – така, както става и в „Нора“ на Кулябин, където общуването е чрез есемеси. Този криворазбран на моменти свръх реализъм би съсипал динамиката и чувствата в зрелището, ако Деян Донков, Иван Юруков и Дарин Ангелов не бяха достатъчно рефлективни, реактивни и комбинативни артисти, владеещи пространството. Дозите чист драматизъм идват от Бойка Велкова, Ана Пападопулу и безмълвните, появяващи се за минути Вяра Табакова и Христо Чешмеджиев. В най-неизгодна позиция е Радина Кърджилова като Хеда Габлер – по режисьор е много гадна и малко джендър. Но тя печели в друг ракурс – дуетите й с Деян Донков са най-интересните и пълнокръвните в спектакъла. Няма съмнение, че бившите партньори в любовта умеят да бъдат отличен тандем в професията. От огромно значение за този споделен успех е и дарбата на Деян Донков да води, да направлява, да извежда и изважда най-доброто от всяка ситуация под прожекторите. Притежава страхотния нюх на хомо луденс.
Във версията на Кулябин градът също участва и влияе на обратите в сюжета – стриймингът показва София тук и сега. На нейния фон, който сякаш материализира отчуждението, големите въпроси звучат още по-болезнено: Колко струва творчеството днес? Кой е готов да се жертва в негово име? Дали в съсловието прекрачването и зачеркването на всекидневния морал се превръща в средство за оцеляване в асфалтовия лабиринт? Съвременният арт е бизнес за повечето персонажи в „Хеда Габлер“ на Кулябин, те го изследват и фантазират, за тях е начин на протест, на съществуване, на отрицание до гибел.
Идеята за тази „Хеда Габлер“ е на драматурга Роман Должански, с когото Кулябин работи отдавна. След като двамата правят „Нора“ в Народния театър, решават да продължат с авангардната интерпретация на Ибсен и в София да им се получи дилогия.
Майстори поставят класиката на академичната сцена
Кръстю Сарафов е пръв през 1917 година
Хенрик Ибсен, който превръща в норма на драматургията психоаналитичното и философско-екзистенциалното, е любим автор на българските режисьори още от началото на XIX век. Те харесват творбите му, в които силната личност е в конфликт със средата и обществото. Неговите 26 интелектуални драми дебатират смисъла и безсмислието на живота и смъртта, свободата на избора, човешката безпомощност пред безвремието и духовния аристократизъм.
През 1917 година в Народния театър „Хеда Габлер“ излиза за първи път – режисьор е Кръстьо Сарафов, декорът и костюмите са на Александър Миленков. В главната роля е красавицата Златина Недева. До нея са Стоян Бъчваров, Сава Огнянов, Мария Тороманова, Теодорина Стойчева, Коста Стоянов, Мара Аджарова.
През 1971-а е премиерата на „Хеда Габлер“, разчетена от Моис Бениеш и художниците Кирил Неделчев и Венера Наследникова, музиката е на Крум Табаков. Като Хеда Габлер се изявяват Иванка Димитрова и десет години по-младата от нея Жени Божинова. В състава са Стефан Димитров, Славчо Митев, Магда Колчакова, Николина Лекова, Стефка Кацарска, Андрей Чапразов, Любен Желязков, Бочо Василев, Кунка Баева, Радка Ялъмова. Според соц критици спектакълът е „политически гаф“.
През сезон 1994/1995 Красимир Спасов представи своя редакция на „Хеда Габлер“, в екипа му бяха сценографът Чайка Петрушева и композиторът Петър Радевски. Актьорите бяха наистина забележителни – Янина Кашева като Хеда, Петър Попйорданов като съпруга й Йорген, Ванча Дойчева, Антоний Генов, Владимир Пенев, Деса Красова.
Албена АТАНАСОВА