Тези дни случайно ми попадна автобиографичната книга на Филип Димитров „В памет на отминалото поколение“. Бях истински впечатлена от откровения разказ за фамилията му, в която има прелюбопитни представители. Самият автор уточнява, че четивото е предназначено за по-млади хора и за да запълни пропуските в познанията им, авторът се връща назад в историята, очертавайки картина на времето. За личности и случки, които са неизвестни на тийнейджърите, препоръчва да направят справка в Google. Разказът е освен увлекателен, с много асоциативни препратки към днешното време и фино прекарана морална линия. „В памет на отминалото поколение“ може да се конкурира с творби на утвърдени писатели. Дори е по-добра от някои от тях.
Всеки има лична оценка за Филип Димитров, който бе премиер в началото на 90-те години и според някои има своите спорни решения. Той обаче е сред малцината, които се отказаха от депутатското си място, тъй като по собствените му думи възможността му „да влияе на процесите не е чак толкова голяма“. Предпочете да се занимава с преподавателска дейност, от 2015 до 2024 година бе конституционен съдия.
В книгата си бившият премиер не се занимава с политика. Не назидава, не размахва пръст. Разказва за времето, в което са живели предишни поколения, за порядките преди 1944 година и след това. Прави го интелигентно, демонстрирайки широка култура, писателска дарба, дори чувство за тънка ирония.
Колко от днешните политици могат да напишат подобна книга? Колко от тях въобще четат книги? Едва ли са много, защото поведението и изказът им говорят за спорна образованост, възпитание и интелектуален потенциал. В зората на демокрацията в политиката се включиха хора без никакъв опит, но сред тях имаше ярки личности, които впечатляваха с далеч по-голяма почтеност и ораторски дарби. Народното събрание бе пъстро ветрило от хора – Петър Дертлиев, Анжел Вагенщайн, Йосиф Петров, Йордан Радичков, Валери Петров, Гиньо Ганев, Стефан Данаилов, Стефан Продев. Все хора образовани, доказани в своята работа, емоционални, мислещи за общи цели и идеи. Изказваха се метафорично, запазваха уважение към опонентите, вярваха в каузите си, дори да бяха грешни.
Какво се случи, че днес във властта са все личности, в много случаи случайно попаднали в нея. Голяма част от тях забъркани в корупционни скандали, преследващи меркантилни цели, демагози и популисти. Не че цялата държава не страда от липса на професионализъм и откровена некадърност. Но когато и тези, които определят живота ти, са извадка от лошата част на обществото, нещата няма как да тръгнат към по-светли дни. Нищо не може да помогне – нито приемането на еврото, нито следването на евроатлантическата посока, нито антикорупционните мерки, нито празните обещания.
Част от днешните народни представители са срам за всеки почтен човек. Те превръщат политиката в презряно занимание. А най-лошото е, че никой не им вярва. Скандалите, в които се забъркват, се преследват един след друг и дори вече не правят впечатление на никого. Започнаха да се възприемат за нормалност.
Заслужава си да се напише книга „В памет на отминалите политици“, макар че някои от тях са все още живи. Тъжно ще бъде сравнението с днешните управници, но е важно да се направи. За да се стреснем и доколкото зависи от нас, да не допускаме във властта нищожници. Можем да го направим, като мислим, когато гласуваме, и не се примиряваме пред лицемерни политици.
Тогава няма да се чувстваме обречени.
Кристина Патрашкова