Станимир Гъмов намери време това лято да отскочи няколко пъти до родната си Стара Загора, но се завърна в столицата, тъй като на „София съмър фест“ играе в хитовите постановки на театър „Мелпомена“ – „Жена ми се казва Борис“, „Баща ми се казва Мария“, „Баща ми се казва Мария на село“ и „Кучки“. Най-новото му представление, в което си партнира с Румен Угрински и Цецо от предаването „Семейни войни“, пък е озаглавено „От кръста надолу“. В него трима мъже се събират пред урологичен кабинет, което поражда куп смешни ситуации.
– Гъмов, на 29 август на „София съмър фест“ ще играете най-новата ви постановка „От кръста надолу“, в която си партнирате с Румен Угрински и Цецо от предаването „Семейни войни“. Какво се случва с трима мъже от кръста надолу?
– Предполагам, че след една определена възраст, не е кой знае колко по-различно от това, което се случва и при жените. С тази разлика, че мъжът, когато ходи на уролог, му е много трудно да го сподели. По нашите географски ширини така сме възпитани – на нас не може да ни има нещо. Ние сме мъже! Нищо не ни лови! И когато трима представители на така наречения силен пол попаднат пред урологичен кабинет, настават големи бъркотии. И то не за друго, а защото като те попитат: “Ти защо си тука?“, отговорът винаги е: “За нищо!“ Друг пък казва: “Видях, че има опашка и реших да разбера какво дават“. Само че неудобството идва, когато един по един започват да ги викат в кабинета и казват: “Моля, човекът с еректилната дисфункция да заповяда!“ Нали си представяте до какво води това, при условие, че само допреди минута същият човек се е представял като най-големия мъжкар и сваляч. Оказва се, че за мъжа това, което се случва от кръста надолу, е много неудобна тема.
– И с Румен Угрински, и с Цецо от „Семейни войни“ играете заедно и в други постановки. Как се напаснахте в този спектакъл?
– Чудесно. С Цецо сме завършили заедно ВИТИЗ, бяхме в един випуск. Сега ми хрумна една смешка, която може да използваме в представлението – че при Цецо от кръста надолу е много по-надолу, защото той самият ми е до кръста./Смее се/ С Угрински пък вече 30 години остаряваме заедно на сцената. Нямаме никакви проблеми в общуването и единият като каже А, другият казва Я. Чудесно ни е и много се забавляваме.
– Известен сте като голям хипохондрик!
– Факт!
– Самият вие ходили ли сте на уролог?
– Ходил съм и когато ми се наложи да вляза в кабинета, използваха един термин „туширане“. Като го чух, реших, че ще се борим. Ама то се оказа нещо съвсем различно. Именно по тази причина на плаката на нашето представление сме написали „По действителен случай“, защото много от нещата, за които говорим, са ни се случвали. Но ако ме питате защо съм ходил, аз и до днес продължавам да отбягвам темата. Познавате ме, знаете, че нямам проблем да говоря за всичко, но просто живеем на тези географски ширини и тези неща не ги обсъждаме.
– Вие коя история по действителен случай разказвате в постановката?
– Няма да издавам, но и на нас ни се случва това, което става пред един урологичен кабинет – отбягваме си погледите, държим чашката в ръка, поглеждаме си часовниците…Ако говорим, то е за всичко друго, само не и за това, заради, което сме там. Хората от публиката явно се припознават в нашите герои, защото се забавляват истински. Особено жените много се смеят, тъй като виждат и нашата гледна точка.
– Откъде идва тази ваша хипохондрия?
– Не знам. Имам много страхове – от тъмното, от неизвестното, от насекоми, от влечуги. И страховете ми се увеличават. Стават все повече! Но аз не гледам да ги превъзмогвам или да се лекувам от тях. Просто не се боря. А и това ни различава от животните! Човек трябва да има страхове.
А за хипохондрията наистина не знам откъде се е появила. Видя ли човек да кърви или да се дави например, пръв се хвърлям да помагам. Спасявал съм човек и от удавяне. Но когато става въпрос за мен – веднага почвам да цивря. Нямам обяснение какво се случва с мен, но изпитвам страх. Преди много години, както си стоях вкъщи, бях решил, че получавам инфаркт. Лягам и набирам 112, но не натискам слушалката. После си казвам: “Аз като набера 112 и те дойдат, кой ще им отвори?“. Станах, отключих вратата и пак си легнах. Събудих се осем часа по-късно. Добре, че не съм набрал „Бърза помощ“ през нощта без да искам.
– Ама това си плаче за моноспектакъл, озаглавен „Аз, хипохондрикът!“
– О, като нищо! Мога да изброя стотици такива ситуации. Давате ми страхотна идея и защо да не стане!
– Някога мислели ли сте си, че умирате?
– То може би именно от страха, че ще умра, идва цялата тази работа. А сигурно ще си отида от този свят от нещо страшно нелепо, примерно ще се ударя в абсорбатора в кухнята, докато разбърквам супата и никакъв героизъм няма да има.
– Сънувате ли кошмари?
– О-о-о, да! Сънувам, че закъснявам за представление. За мен това е страшно, защото много мразя да закъснявам. Но най-гадният ми кошмар е, че съм на сцената и не знам какво да правя. Нито съм репетирал текст, нищо! А искат от мен да играя Хамлет! Аз не знам какво правя там, изтъпанил съм се като бастун, а те настояват да влизам в образ. От такъв сън съм се събуждал потен!
– Предстои ви да играете в постановката „Вражалец“ и то в зала 1 на НДК. На тази голяма сцена ще бъде ли представлението по-различно?
– Да, на 13 март 2027 година ще играем „Вражалец“ в зала 1 на НДК. Театър „Мелпомена“ по този начин ще отбележи 20 години от премиерата на спектакъла. Интересното е, че в представлението ще влязат всички актьори, които са участвали в него в различните периоди. Зрителите ще видят един персонаж, изпълнен от няколко актьори и със сигурност ще се получи много интересно и ще е грандиозно. През годините във „Вражалец“ са играли Димитър Рачков, Асен Блатечки, Деси Бакърджиева, Христо и Светлана Бонин, Албена Павлова, Невена Бозукова- Неве, Петьо Петков-Шайбата. Единственият, който играе от старта до сега е Любо Нейков и той е в ролята на попа.
– Режисьорите ви дават главно комедийни роли, но на вас лично играе ли ви се драматичен образ?
– Играе ми се. До неотдавна играех в „Полет над кукувиче гнездо“, имам и други драматични роли. Дори в постановката „От кръста надолу“ смятам, че образите ни са такива, независимо че публиката много се смее. Обичам да се разнообразявам и съм сигурен, че ми предстои някоя силно драматична роля.
– Не мислите ли, че киното ви е длъжник?
– Киното да ми е длъжник? Не! Последните години снимах три филма с режисьора Ивайло Пенчев, но се оказа, че киното не е много моето поприще. Аз съм по-нетърпелив и обичам нещата да зависят от мен. Във филмите се правят много дубли и това страшно ме изморява и ме изнервя. Така че не смятам, че киното ми е длъжник. Ако си го пожелая, ще ми се случи. Но аз самият съм го отбягвал и не ми е било приоритет.
– Само преди броени седмици поставихте телевизионен рекорд – за пети път участвахте в „Черешката на тортата“. Откъде е тази ваша любов към кулинарията?
– Обичам да готвя наистина. Това много ме успокоява. Преди ме свързваха повече с бурни компании, но през последните 6-7 години няма как да ме свързват с тях. Мина това време. Все повече обичам да съм си вкъщи, да си готвя бавничко. Смятам, че едно ястие, за да стане вкусно, трябва да не бързаш. Както се казва „да го отчуваш“.
– В предаването дори се предложихте на шеф Манчев и пожелахте да ви вземе за помощник!
– Той е достатъчно отворен за такива неща. Така че нищо чудно! Като гледам какво се случва в България, как младите хора не искат да работят, шеф Манчев може да опре и до мен! Наскоро се чухме по телефона и на майтап му казах: “Хайде и да ме поканиш за шести път в „Черешката на тортата“. Той много се смя.
– Мина година от снимките на първия сезон на „Трейтърс“, в който участвахте. Научихте ли нещо ново за предателството за това време?
– Ако говорим за живота, абе майка му стара, постоянно ме изненадват разни хора. Появяват се от време на време нови предатели. И виждаш как хората около теб стават все по-малко. В крайна сметка се оказва, че дълги години си вярвал на някои, които са предатели. В един момент обаче те се доказват като такива и осъзнаваш, че са тумори, с които си живял. Но гледам да не ги броя. Просто махам с ръка и продължавам. С времето разбрах, че когато един човек не ти липсва и не се сещаш за него, значи просто не е твоят човек.
– Владо Николов, който беше участник в първия сезон на „Трейтърс“ вече е в политиката, стана депутат. Вие сте близки приятели. Останахте ли си такива и след като той отиде в Народното събрание?
– О, да. Чуваме се по телефона често, но не говорим за политика.
– Вас не ли ви е блазнило някога да влезете в политиката?
– Не! А и аз за някои неща съм доста краен и няма да ми позволят да действам както си знам.
– Какво очаквате от втория сезон на „Трейтърс“?
– Очаквам да се случи нещо много интересно. Дочух за някои участници и смятам, че ще има любопитни развръзки. Със сигурност и ние ще се припознаем в тях.
– Очаквате ли да се появи нов Бачорски?
– Очаквам както нов Бачорски, така и нов Владо Николов, и нов Гъмов…
– Една година по-късно простихте ли окончателно предателството на Невена Бозукова-Неве, която не ви защити в предаването и благодарение на това си тръгнахте?
– Разбира се. Всичко е забравено. Приятели сме си, играем постоянно заедно в различни постановки. По-близки сме, откогато и да било.
– Сестра ви от много време живее в Маями, Америка. Не сте ли мислили да заминете и вие за САЩ един ден?
– Не! Не съм мислил да ходя където и да е, дори и в братска Румъния. Винаги съм вярвал, че тук нещата ще ми се случат. Но просто трябва да изтърпиш някои несгоди. Сега гледат много бързат да станат звезди. Ама не се става така! Трябва да си извървиш пътя. Не може да си майстор, без да си чиракувал. Дори, когато не съм имал работа и съм минавал през трудни периоди, не съм се отчайвал. Вярвам в късмета си и съдбата и моментът си идва.
– Америка въобще ли не е била вариант за вас?
– Никога. Ходих няколко пъти, хареса ми, но не съм искал да оставам. А и там какво щях да постигна? На един кастинг сигурно се явяват хиляди хора Но дори и да ме вземат, с тоя моя акцент какво ще играя – руснак, чех, поляк…
– Знам, че не обичате да говорите за личния си живот, но трябва да направим едно уточнение. Медиите неотдавна писаха, че сте сгоден, а в „Черешката на тортата“ казахте, че сте сам. Има ли жена до вас?
– Има жена до мен и съм щастлив! Но нищо повече няма да ви кажа.
– В интервю, което правихме преди време за нашия вестник казахте, че синът ви работи като бръснар. Продължава ли да се занимава с това?
– Да, продължава и много се радвам и се гордея с него. Поощрявам го, защото виждам, че работата му харесва. Има си клиентела. Няма време дори да ме подстриже. Но това е добре.
– Как изкарвате лятото?
– Прекрасно. Сестра ми с племенниците ми и зет ми се прибраха както всяко лято от Америка и бяхме заедно в родния ни град Стара Загора. Ходихме няколко пъти и до морето.
– Какво ви предстои?
– Ще загатна леко, че подготвяме музикален спектакъл. Няма да е мюзикъл, но ще има много музика, както и продължение на постановката „Баща ми се казва Мария“. Така че много интересни неща предстоят.
Антон СТЕФАНОВ