Стефан Диомов е сред най-известните родни композитори и музикални педагози. Вече над 50 години се занимава с музика и е ръководител на групите „Тоника“, „Тоника СВ“, „Магистрали“, „Горещ пясък“, „Фамилия Тоника“, „Петте сезона“. Негова заслуга е откритието на забележителни гласове на родната сцена. Написал е десетки незабравими хитове и има повече от 3250 концерта със своите групи. През 90-те години изиграва решаваща роля за възраждането на конкурса „Бургас и морето“. Заедно с това Стефан Диомов е и страстен пътешественик, има вече девет фотоизложби и няколко научни филма.
– Господин Диомов, на 16 февруари ще навършите 79 години. Как се чувствате?
– Всяка година на този ден се превръщам в „телефонист“, защото ми се обаждат много хора и се старая на всички да обърна внимание. Радвам се, че имам толкова много приятели! Чувствам се добре, когато хората ми се усмихват и ми пожелават здраве, от което много се нуждая. Малко съм изморен, което е нормално – 79 не са никак малко години. Но все още съм преизпълнен с желание да пиша песни и да правя концерти. Дори в момента творя върху белия лист.
– Миналата година „Тоника“ записаха две ваши нови песни, направихте и детски албум. Наистина не спирате да работите.
– Изморявам се, а и съм раним човек – всичко, което правя, минава през сърцето ми. Много време отделям за всеки детайл, защото това, което правя, достига до много хора и трябва да бъде изпипано. Но ако искате вярвайте, почивам си, докато работя. За мен почивката е страхотна скука, на която трудно се издържа. Обикновено през почивните дни най-активно работя, защото се чувствам най-свободен и зареден с енергия, далеч от срещите с много хора и от организацията на различни събития. Последният ми концерт беше с над 60 души на сцената. За мен е важно да виждам, че хората пеят с нас, споделят празника. В такива моменти имам усещането, че всички се прегръщаме.
– Значи не мислите да се оттеглите и да се пенсионирате?
– Не, забранил съм си да се пенсионирам. Доколкото мога, ще работя. Всичко има предел, но никога не бих спрял от мързел. Работя, гледам напред, усмихвам се. Да ми каже някой: „Стой си вкъщи, ти си пенсионер“ – ужасно е това! Просто хора като мен не бива да се пенсионират.
– Музикалният театър подготвя мюзикъл „Един неразделен клас“. Кога ще можем да го гледаме?
– Това е само работно заглавие, не се знае още какъв точно ще бъде сценарият. Не мога да кажа много, спектакълът все още е далече-далече от реалността.
– А какви са плановете ви за тази година?
– В момента работя по нови песни на „Тоника“. Ангажиран съм с няколко концерта, имаме покани от различни градове в страната с „Тоника“ и „Петте сезона“. Заминавам и за чужбина, много далече отивам. Ще направя снимки и дай Боже всичко да е наред, ще ги изложа в десета поред фотоизложба в Морската градина на Бургас. Ще запазя в тайна къде отивам, но обичам екзотични места, които човек трябва да види с очите си. Бил съм вече в 80 държави, видял съм почти всички велики пейзажи на света. Направил съм и няколко научни филма, с които споделям преживяното с другите. Много е егоистично човек да види такива красоти и да остави насладата само за себе си. Искам всички заедно да се порадваме на величието на тази световни гледки – великите водопади Ниагара, Виктория и Игуасу, както и на Гранд Каньон (САЩ), Тадж Махал (Индия), фиордите в Норвегия, Великата китайска стена и други обекти. Видял съм приказни пейзажи, които сънувам, събуждат ме понякога и много старателно се опитвам да ги запечатам в снимки и филми.
– Кои са местата, за които мечтаете?
– Миналата година се запътих към Гренландия – всички мои приятели цъкаха с език и ми се чудеха на акъла. Но се разболях, постъпих в болница и се наложи да отменя пътуването. Много са красивите места по света, а днес вече не е толкова трудно да бъдат посетени. В България също имаме прекрасни пейзажи.
– Сега как сте със здравето?
– Чувствам се добре, миналото лято бях с бастун, но сега вече съм го „уволнил“. Надявам се и занапред да е така. Екскурзиите са моят начин да се отделя от баналността на живота, но винаги се връщам към белия лист и пианото.
– Бих искала да ви върна към първия ви акордеон. Купен от майка ви, нали така?
– Да, по втория начин, защото навремето нямаше толкова много инструменти на пазара и тя успя да го купи чрез близки. Бях в 7-и клас и първата вечер едва ли не спах с него.
– Но баща ви не е приемал страстта ви към музиката.
– Никак. Той беше честен земеделец и смяташе, музиката е вятър работа, но го опровергах. Дано ме гледа отгоре и да казва: „Браво, Стефчо, ти успя“. Дай Боже да съм заслужил неговата усмивка. Но майка ми, роднините ми много се радваха на първите ми успехи. Имам и прекрасни приятели. Още като дете бях в приятелска компания, с която копнеехме да слушаме западна музика – тя тогава беше трудно достъпна. Елвис Пресли, Нат Кинг Кол, Франк Синатра, Пол Анка, Джани Моранди, Адриано Челентано и много други. Като че ли любовта към тази музика и тези изпълнители ме направиха музикант. Но пък човек не може да се научи да пише песни, да рисува или да пише поезия. Раждаш се с тази дарба и ако положиш доста труд, резултатите са успешни.
– Музиката ви среща с много хора, но кои са най-забележителните срещи за вас?
– Освен западна обожавах и българската музика – Мария Нейкова, Паша Христова. Приятел съм с Богдана Карадочева, Стефан Димитров, Мими Иванова. Имам толкова приятели от музикалните среди, че няма да ни стигне мястото да ги изброим. Успял съм да разделя пошлото от стойностното и се мъча да правя стойностни неща. Макар че качествената музика в момента не е на почит у нас. Друга музика вилнее, за съжаление, но не се оплаквам – имам препълнени салони и публиката пее моите песни.
– Следите ли активно новата музика, модерните песни?
– Някои са хубави, но по-голямата част са доста елементарни и първични, ниско художествени. Имаме и добри автори, така че нещата не са изгубени. Стойностната песен ще остане, не може да бъде убита от пошлостта. Ето, нашите песни се пеят вече 30–40 години и пожелавам на младите да правят такива песни, които да живеят и след тях.
– През януари се навършиха 10 години, откакто Гого ни напусна. Какъв беше той във вашите очи?
– Огън човек! Помня го с неговата страст да прави песни. Истински песенник. Когато прекалявахме с баладите, казваше, че иска да правим песни, които да веселят хората. Търсеше диалога с публиката. Ваня Костова, лека й пръст, също е мое откритие, както и Тони Димитрова. Написах първата песен и на Орлин Горанов. Открил съм доста млади таланти и продължавам да ги търся.
– Музикалните предавания не са ли добър трамплин?
– Там не пеят български песни. Пожелавам им успех, но трудно ще постигнат такъв, докато не намерят своя сценичен образ и репертоар, за да ги разпознава публиката така, както разпознава Лили Иванова и Васил Найденов. Победата в едно риалити не значи нищо, тя е момента слава. Голямата слава идва, когато намериш своя образ и песни.
– Налагало ли ви се е да взимате трудни решения в работата?
– Много често съм изправен пред дилема, но ми помага моята вътрешна цензура. Хората като мен трябва да внимават какво пишат, как се държат, как понасят славата.
– Бихте ли направили още една книга след „Белите и черни клавиши на моя живот“?
– Не знам. Аз искам да пиша песни, да правя концерти и да радвам хората. Това е моето призвание.
Ивет САВОВА
