Стефан Вълдобрев е топ ченгето Максим Ръсин в новия сериал на Би Ти Ви „Алфа“. В най-близкото обкръжение на героя му са персонажите на Петър Антонов, Мария Силвестър и на четирима дебютанти в телевизионния екшън – Валентина Каролева, Георги Богданов, Виолина Доцева и Спартак Панталеев. Звездата в музиката, театъра и киното е очарован от младите си колеги. През последните години той подкрепя техни връстници – студенти, певици, певци, артисти. „Имам потребност, но тези неща не се правят, за да се афишират“, категоричен е Вълдобрев.
– Преди да влезете в ролята на топ следователя Максим Ръсин в „Алфа“, четохте ли кримки, гледахте ли сериали от жанра, господин Вълдобрев?
– Не. Направих го, едва след като приключихме със снимките. И видях, че сме в тренда. Максим Ръсин е професионалист със страхотен нюх, на когото не му се изплъзва нищо. Но в един момент изгубва контрол и се срива. Минава през тежки изпитания и го виждаме, вече когато му се дава втори шанс. Анти герой – не мачото, който ще разбие лошите, а човекът с обикновени слабости, който трябва да се справи със сериен убиец. Екипът на „Алфа“ е прекрасен. Историята е оригинална, веднага личи, че е автентична, в нея няма нищо привнесено от вече познати сюжети. Моето голямо откритие бяха и четиримата млади актьори, за които скоро ще се заговори.
– Вие също получавате втори шанс след тежка катастрофа, от чиито травми се възстановявате дълго и мъчително.
– Да, така е. Затова оттогава много внимавам в разчитането на знаците. Малко хора успяват да го направят.
– От кога не сте вадил пистолет пред камера?
– От първата ми поява в киното. Беше в американския екшън „Кървав спорт“ 4. С Линда Русева влязохме в някакъв бар, успях да кажа: „Стой, не мърдай“, и докато извадя пистолета, ме застреляха. Три реплики и това беше. Преди третия епизод на „Алфа“ запитах Кевин Хан, който е сред сценаристите, къде ми е пистолетът. И той ме успокои, че няма да ми липсва.
– Предполагам, че не заради слабост към оръжия като студент сте искали да се запишете доброволец в Ирак?
– Не. Просто беше невероятна еуфория. В София всичко вреше и кипеше, всичко се случваше на улицата – на тоя ъгъл подписка в подкрепа на някоя от партиите, на другия – подписи за митинг. Кошер. Вървиш и гледаш втрещен как се случва животът. Никаква идея нямам защо ми хрумна да се наредя на поредната опашка – беше в задния двор на младежкия дом „Лиляна Димитрова“, който сега се казва „Средец“. Пропуснах опашките за партиите, но идеята да бъда доброволец в Ирак ме привлече. Бях изгонен на секундата, след като обясних, че не съм ходил в казарма. И досега нямам обяснение за този спонтанен порив. Днес мога само да го иронизирам, но животът не може да тече без пориви.
– Особено когато решавате да откраднете пепелник от сладкарница „Прага“.
– Направих го в първия час на първия ден във ВИТИЗ – не си давах сметка дали е от огромен респект, дори страхопочитание към моите преподаватели, заклетите пушачи Крикор Азарян и Тодор Колев, или е пореден калпазънлък. Очаквах да бъда заведен при ректора и да стана най-бързо изключеният студент в историята на ВИТИЗ – на 20-ата минута от следването. Но исках на всяка цена да изпълня поставената ми задача – да намеря и да донеса пепелник. Тогава Коко ме похвали за първи път. Обърна се към всички, стисна ми ръката и каза: „Ето така трябва да се действа, когато трябва да се свърши нещо“.
– Вашата „Книга за песните“ има вече четири тиража. Коя от историите в нея впечатли най-силно Азарян?
– За двамата криминално проявени мъже, които ме измъкнаха от катастрофиралия автомобил. Знаели са, че ще ги хванат, но не се поколебаха да ме закарат до входа на болницата в Бургас. Никога не разбрах какво е станало с тях. Надявам се добротата към мен да им е върната по някакъв начин и те да са поели отново по правилния път. Тази история впечатли адски много Коко Азарян. Когато му я разказах, беше изумен. Вписваше се в човешката му и режисьорска философия, които се базираха на противоречията в живота. Винаги на обратното – тогава е драматургия, тогава има какво да работиш. Коко казваше, че театърът не е, когато двама души седят на масата и си говорят. Театърът е, когато под масата им има цъкаща бомба, но те не знаят, а зрителят знае. Театърът не е в думите, а в действието. Ето на това ме научиха Азарян и Тодор. Както пише Алън Гинзбърг, човек не е съществително, а глагол.
– А кога Азарян започна да ви хвали?
– След епизода с пепелника ли? Чак в края на трети курс. Репетирахме „12-а нощ“ в Младежкия театър. Бяхме се събрали зад кулисите, в пространството, което се нарича „Чакащи актьори“. Коко правеше анализ, когато вмъкна следната фраза: „Стефан е много разсеян, но когато се вдигне завесата, умее да се събере и да фокусира всичко“. Факт е, че съм много разсеян. Професор Надежда Тихова, легендарната ни преподавателка по история на българския театър – понякога нарочно ме наричаше „моят любим студент Вълдодобрев“ – след време каза: „Помня ви много добре. Винаги седяхте на последния чин и чудесно имитирахте, че внимавате в материала, а всъщност в главата ви беше само музика“. Никой не ми давал по-добра формулировка – от първи клас до четвърти курс. Но няма да забравя още едни думи на Коко Азарян: „Сега правиш всичко – пишеш музика за песни, за спектакли, за филми, изпълняваш собствените си песни, играеш в театъра и киното. Но ще дойде момент, в който ще трябва да избереш само едно от тях“. Адски се стреснах, защото не бях готов – нито тогава, нито сега, за подобен избор. Но този момент със сигурност ще дойде. И тогава ще дойде и трудното.
– Планирате ли скорошна премиера на поредния албум с бранда „Обичайните заподозрени“?
– Не по-рано от края на април. За първи път представихме песните на публиката, преди да ги запишем, което си е голям лукс, защото в зависимост от реакциите мога да променям в движение. Беше през декември, когато всяка вечер някъде имахме концерт. После си дадох малко почивка, сега не гоня срокове. Така стана по-добре.
– От кога ви мъчи този перфекционизъм?
– Така ли изглежда отстрани?! Ужас! Имам късмет, че все попадам на хора, които знаят, че не го правя от глезотии и гевезелъци. Винаги го е имало, може би е резултат на възпитание, на навици от спорта, който те провокира да си отборен играч, да вкараш гол, да тичаш по-бързо. Няма как да не е така, нямаш право да не е така. Много рано започнах да пиша стихове – в шести клас, не съм спрял оттогава. Вероятно в Стара Загора наистина се усеща някакъв порив, не само заради клишето, че е градът на липите и на поетите. Учителката по литература беше истински впечатлена. Виж, на пианото бях много слаб. Когато имахме продукция, умирах от страх да не сбъркам някакъв пасаж и, естествено, се вдървявах. Неистов страх, сънувал съм го. И бърках. Затова никой не ми казваше, че съм добър.
– Какво остана у вас от времето на ученическата ви рок група в английската гимназия „Алея Аля“?
– Времето беше по ръба на готината претенция, ние бяхме ню уейв, по-нестандартни. Остана нещо много важно – така, както се вълнувах тогава, когато се събирахме да свирим, се вълнувам и досега преди репетиция, запис, концерт с „Обичайните заподозрени“. Все едно че сме ученическа група, все едно че сме тийнейджъри. И е прекрасно.
– Защо казвате, че зад мега хита ви „По-полека“ наднича стремеж към нормалност?
– В „По-полека“ е закодиран стремеж към духовност: против задъхаността и алчността на консуматорите, против ненаситното им препускане. След 2020 година всичко е различно – вече не можеш да си сигурен в нищо, нямаш стабилна почва под краката си, липсват ясно изявени граници и категоричност. По стара моя традиция всяка Нова година си купувам тефтери. И те винаги са пълни с хрумки, идеи, драсканици, ограждения, мисли, които по-късно превръщам в някакъв вид творчество. Но тези от 2021 и 2022 г. са чисто празни. Бели листа. В началото на 2023 – само една стрелка. Тогава започнахме снимките на „Алфа“. За щастие, сериалът и новият албум ме върнаха обратно. Отново има какво да записвам и страниците се изпълват една след друга – като метафора за възродените емоции и оптимизъм.
– И какво заглавие измислихте сега?
– Нещо човешко и простичко, не като от изкуствен интелект. Една от песните се казва „Вдъхновение“, може би това ще е заглавието на новия албум. Да не е помпозно, претенциозно, да е разбираемо за всички. Не деля хората. През последните години се срещам с толкова много зрители, читатели – и на концертите, и на представянето на книгата ми. Възхитен съм от тях. Преди доста време имах етап, в който се дистанцирах с леко естетска елитарност. Сега я елиминирах.
– Да очакваме ли рок опера от вас?
– Имам зелена улица от доцент Нина Найденова, директор на пловдивската опера, но до края на тази година няма да се справя. Либретото ще стъпи на моята песен „Лепило за брада“ – за децата, които започват да се съмняват в Дядо Коледа, а татковците искат да поддържат магията.
– В спектакъла на Народния театър „Частици жена“ сте архитект наркоман. Как се подготвихте за ролята?
– Вече съм натрупал много образи и изпитвам необходимост при следващия да предприема нещо съвсем различно. Нещо, което да ме качи, да ме предизвика. Реших, че не мога да изиграя Ларс просто така – каквото съм гледал по филми и Ютюб. Бях във Варна, когато случайно минах покрай католическата църква и видях информация за сбирка на анонимни наркозависими. Намерих човека, който провеждаше сбирката, и той ми разреши да я посетя. Отложих заминаването за София – да те приемат в подобно общество, не е лесно. Сядат в кръг, говорят, всеки разказва. В София присъствах на същата терапия в Католическата катедрала. И на двете места срещнах толкова смели хора и чух толкова силни думи и размисли, каквито никой писател не може да измисли. Безподобен сюжет с безподобен речник. Бях и потресен, и възхитен от силата на тези, които споделяха. Имаше и хазартно зависими – оказва се, че това е по-големият бич в момента.
– Трябва ли актьорът да се вживява до толкова висок драматизъм?
– Винаги съм си задавал въпроса дали е редно чак толкова да се навлиза в образ. Но нима е по-редно зрителят да разбере, че играеш представа – особено когато е на сантиметри от теб, както е на Камерната сцена в Народния. Там всеки вижда очите ти. Пак опираме до самоуважението актьорско. Може би вече мога и без толкова вживяване, но съм възпитан така, не мога да плюя на себе си. Времето винаги те проверява. Буквално след премиерата на „Частици жена“ скъсах мускул и отсъствах няколко месеца. В подобни мигове повече от всякога се изкушаваш да анализираш дали огромните усилия са имали смисъл. Но се връщаш и пак продължаваш по същия начин.
– А за вашия шеф готвач в „С гръб към залеза“ трябваше ли да овладеете някоя и друга рецепта?
– Готвя отдавна. Поредният порив. Започна, когато видях кулинарна книга на витрина – седеше някак самотно. Купих я и започнах експерименти. Събирах приятели, за да дегустират – винаги трябва да има публика. Някои неща започнаха да ми се получават чудесно – особено италианските манджи. На Гергьовден съм много добър на агнето с картофи и домати. На Никулден – с шарана. Взимам всички възможни рецепти, смесвам ги и ползвам есенцията, за да стане възможно най-перфектното. „С гръб към залеза“ започва с мой монолог за торта „Павлова“ – не само че никога не я бях правил, но и никога не я бях опитвал. За една от репетициите приготвих торта „Павлова“ и после репетиция нямаше. Имаше ядене и хвалби.
– Ще режисирате ли скоро пълнометражен филм?
– Майтап вместо отговор: Клинт Истууд дебютира в киното като режисьор на 63. Имам време. Може би след като приключа с приказката и полета в рокендрола. Сега е велико. Наслаждавам му се.
Тодор Колев го кани да режисира последния му филм
Продукцията, в която големият актьор трябва да изиграе коронната си роля, е по разказ на Петко Бочаров
Тодор Колев, който в тандем с Крикор Азарян, преподава на класа на Стефан Вълдобрев на актьорско майсторство, винаги подкрепя талантливия си ученик. Той го насърчава и когато Вълдобрев отива да специализира кино режисура в Академията на Прага. Кани го да режисира юбилея му в НДК под мотото „100 години Тодор Колев“. Малко след успеха на изключително добре измисленото от двамата зрелище, Тодор Колев звъни на Вълдобрев, тъй като е попаднал на много интересен разказ.
„Казваше се „Панчо“ – на Петко Бочаров. За гларус от третата възраст, който продължава да си пада по туристките. Не щеш ли, завърта голяма любов с майката на германския канцлер. Страхотна история – точно като за Тодор. Усещаше, че може да бъде коронната му роля. Покани за продуценти Весето Казакова и Мина Милева, беше работил с тях и ги харесваше. Направихме всички стъпки по правилата, но скоростта в киното е различна от тази на човешкия живот. Намерихме и немски копродуцент – на София филм фест спечелихме наградата, която се дава за развитие на проект. Беше един от редките моменти на избухване в неочаквана радост – имаше купон, бях го ударил на танци, когато чух името си.
Но до началото на снимките имаше много време, а то е неумолимо. Тодор си отиде, светла му памет“, връща спомените Вълдобрев. И тъй като всичко е готово за старт на продукцията, Весела Казакова и Мина Милева му предлагат да се огледа за актьор, който да стане Панчо. Но Стефан отказва – не може да си представи, че друг ще бъде Панчо, не може да се преодолее в тъгата си по Тодор Колев.
Вълдобрев има особени сетива за екранното повествование. Неговият режисьорски дебют в документалното кино – „Манчестър Юнайтед от Свищов“, печели овации и награди. Всъщност това е филм, правен на мускули. „Кандидатствах на 100 места – нула стотинки. Никого не виня. И тогава Станимир Трифонов, беше шеф на студия „Време“, ми каза: „Ето ти чисто нови камери, имаш монтажна, давам ти автомобил. Само си намери екип – оператор, монтажист, звукар – и действай“. Киното никога не може да ме отегчи, но ми липсва бързината. Докато за три дни можем да запишем песен – музиката е най-бързото изкуство като общуване“, коментира той.
Но успява да се доближи до световноизвестния режисьор Вим Вендерс, благодарение, естествено, на София Филм Фест и на таблата – терапия за героите в единствения български кино хит, стигнал до краткия списък с номинациите за „Оскар“: „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ на Стефан Командарев. „Преди прожекцията играхме с Вим Вендерс – завършихме наравно, едно на едно. Щеше да ме бие като нищо, добре че бързаше да гледа филма. Мислех си, че таблата е наша игра, запазена територия, но се оказа, че и той я умее. Беше изумително – човек, от когото се учиш и се възхищаваш, да ти позволи да сте заедно. Изключителни времена бяха. Фестивалният дух носеше празничност, усмивки, еуфория на случването“, разказва Вълдобрев.
