Сатиричният театър заслужава похвала за стратегията, с която демонстрира респект към българската класика и прави реверанс към собственото си минало. След като Николай Урумов режисира „Когато розите танцуват“ на Валери Петров няколко десетилетия след Гриша Островски, сега Никола Стоянов представя своята версия на „Кошници“, чийто автор е неподражаемият разказвач Йордан Радичков. И двете пиеси са в репертоара на трупата в годините на нейния абсолютен възход.
Неслучайно в актуалния плакат на „Кошници“ се вижда и Георги Калоянчев като Стоилко в спектакъла на Младен Киселов от 80-те години, като тогава асистент негов асистент е синът на писателя Димитър Радичков. И двете пиеси не успяват да се задържат достатъчно дълго в афиша, но не защото нямат зрители, а поради остротата на авторовите послания, неприемливи за тогавашните идеологически цензори. И Валери Петров, и Йордан Радичков нямат близки отношения с властта, нито са от любимците на Тодор Живков. Но и двете постановки остават толкова категорично и знаково в хрониките на Сатирата и в съзнанието на зрителите, че беше въпрос на програмиране да излязат съвременни интерпретации на „Когато розите танцуват“ и „Кошници“.
Никола Стоянов, когото масовата публика познава като Тино от „Революция Z“ и като футболния ас Динко Дерменджиев в „Гунди – легенда за любовта“, проявява истинска смелост. Той дръзко се впуска в Радичковото пътешествие без сюжет, без завръзка и развръзка, преливащо от асоциации, препратки, метафори, митология, каламбури, иронии и всевъзможни словесни щедрости. И макар че не всички актьори са равностойни в безспорно сложните превъплъщения – както се знае, при Радичков колкото повече четеш и анализираш, толкова повече потъваш, ансамбълът се получава. Основната причина за успеха, разбира се, е изключителният текст на феноменалния разказвач на истории, рисуващи, но не разкриващи докрай що за хора сме българите, как го разбираме този живот, какво е светът за нас и ние за него. Група чешити седят на брега – съзерцават, споделят, спорят, но реката на живота, която може да ги отнесе към нови хоризонти, не се вижда нито за миг. Нищо не правят, но понякога имат чувството, че нещо или някой ги дебне и наблюдава. „Съгледваш ли, съгледваш“, питат се един друг Йоната с гъската (Георги Спасов) и роднината на Йоната (Михаил Сървански). Сред мъжете е и безмълвният странник Тахо (Светлозар Начев), който е сякаш между тукашното и отвъдното – няма как да се мине без балканския мистицизъм на Радичков. Разговорите между участниците в безкрайната философска лакърдия никак не са обикновени, те са изпълнени ту с тъга и смирение, ту с желание за опълчване срещу отреденото, ту с поетичност и копнежи за нещо разтърсващо.
„Животът плете кошницата от едната страна, съдбата я разплита от другата“, показват те, че не са вчерашни. „Всеки плете своята кошница, всеки плете прилежно и сам като копринен бръмбар в пашкула си“, откровени са нашенците, които се затаяват пред времето, безмилостно разплитащо „с един замах“. Особено саркастичен е Радичков, когато пътуващият из странство Бай Гаврилов /Николай Луканов/ обяснява на другите, че всеки път се връща в България, защото не може да живее без „простите неща“.
На камерната сцена се откроява колоритната мургава кошничарка – Албена Михова, за която няма тайни в комедията. Много е смешна, но това никак не й пречи да изрича фрази от сорта на „Всеки човек, който си откъсне косъм от мечката, никога няма да изпитва страх“. Циганката е една от най-сполучливите роли на Стоянка Мутафова през 80-те.
Кирил Бояджиев е добър като вечно анализиращия Давидко, който стига до заключението, че „Страданието е човешката кошница“. Сотир Мелев е Куче влачи със знаменитата реплика „Тъй ще се търкаляме ние през тоя живот като жироскопи!“.
Художничката Свила Величкова ситуира Радичковите зевзеци сред дюни, по които се катерят, падат, стават с танцови стъпки, докато звучи музиката на Асен Аврамов. Но Радичков не назидава, не размахва пръст, не търси поуки, не прави изводи. „С текстовете си той е искал да сподели много неща, но всъщност е споделил много повече. Животът няма нужда да бъде разбран, той трябва да се преживее“, коментира Никола Стоянов.