Ползвам тези редове ежеседмично, за да си осигурим среща с необятния свят на визуалните изкуства и тяхното място в културния живот в страната ни. За изложби, творби и автори, които правят понякога мрачноватото ни, сякаш белязано от безпътица ежедневие, по-смислено, красиво и вдъхновяващо. Тази седмица обаче искам да се шмугнем по страниците на няколко книги, които макар и да не са посветени на темата за изкуството, в тях става дума за много изкуство. Те са „Милиони стъпки към Бога“, „Сплав човешка“ и „Ноти от мелодията на живота“, дело на журналиста Ваньо Стоилов. Дългогодишен и настоящ кореспондент на един от най-старите ежедневници у нас, „24 часа“, който през своя десетилетен професионален път отстоява смисъла на професията. Прави го тихо, самоотвержено с изключителен усет за любопитното, но и за истина. Истина, която все повече ни липсва. Сам той отбелязва: „Професионалната ми история е дълга, дано не е скучна!“. Колебанието за скука обаче няма как да не ни напусне, след като разтворим трите му книги, които ни разкриват не само метода на автора да търси истината, но и най-същностното – чувствителността му към важните неща в белязаното ни от дребнотемия живеене.
По повод своята 40-годишна журналистическа кариера Ваньо Стоилов издаде първата си книга – „Милиони стъпала към Бога“. В нея, както той посочва, се говори за „овехтели хора“, от каквито, мисля си, че в днешното объркано време имаме огромна необходимост“. Това е книга, в която са побрани 35 истории, с които журналистът се сблъсква по пътя си, като най-ранната от тях е от 1986 г. Истории за ръкотворни и неръкотворни паметници човешки. Истории за изкуство. Сред тях е и тази за паметника на един съветски войник, който условно авторът кръщава „Альоша 2“. На разклона за старозагорското село Горно Ботево по пътя за Нова Загора преди години е имало композиция на войници. След 1990 г. паметникът е определен като ненужен и е захвърлен в гробището за паметници в Азотно-торовия завод. Тогава един млад човек, строител от село Сладък кладенец, който дошъл от разрушените цехове на завода да си събира тухли, за да си строи къща, харесва паметника. Той гледа на него като на строителен матирал. Все пак това е прекрасен солиден камък, който тежи осем тона и половина. Наема камион и кран, плаща 1050 лв. и го отнася в Сладък кладенец. Тогавашният кмет на селото му направил забележка да махне паметника от общинската земя пред имота му и да го вкара в двора си. Така и до ден днешен „Альоша 2“ посреща гостите му. А той – паметникът, е дело не на кого да е, а на един от първите български скулптори – големия Андрей Николов, чийто лъв, част от композицията на Паметника на незнайния войн в София, ежедневно посреща гостите на града за селфи с тях.
Неочаквано като тема се яви и втората книга на Ваньо Стоилов през 2022 г. „Сплав човешка“. 392 страници, по който се разгръщат разкази за изправените един срещу друг българи – отпреди и след девети септември 1944 г. Според автора „тази книга е замислена като повик за единение и помирение в българската нация, тъй като разделението, което съществува при нея, е твърде голямо и твърде отдавна. Моята теория, пък и други я споделят, че в България се води необявена гражданска война още от 1918 година, от войнишкото въстание насам, с много жертви и българи срещу българи – хора от една народност, от една вяра, от един етнос си причиняват възможно най-големите беди“. Една от най-мрачните истории, с които се сблъскваме по страниците на книгата, е тази за зверската смърт от 1943 г. край антоновското село Ястребино на 18 души, сред които и шест деца. На 9 април 1945 година, преди вече 80 години, са прочетени смъртните присъди на извършителите. И още същата вечер при село Паничино са изпълнени част от тях. Запечатана е и историята на подпоручик Константин Йорданов, който е осъден на смърт и е разстрелян по обвинение за смъртта на шестте ястребинчета. Разказ със множество гледни точки към събитията тогава. Събития, които провокират не само десетки български художници да създадат свои творби в годините след това, но и провеждането и с пропагандна цел на регулярна обща художествена изложба в Търговище, „Ястребино“, през годините до рухването на комунистическия строй у нас през 1989 г. Днес всички тези творби, показвани в изложбите тогава, стотици картини и скулптори, припомнят за случилото се през 1943 г. Сякаш опазват знанието, но и чувствителността на художници у нас към зверствата на българина над българина. За жалост, голяма част от тези творби днес са или в неизвестност или остават прикрити във фондохранилищата на българските художествени музеи, все още очакващи помирението ни, не забравата, с близкото ни минало.
Последната книга на Ваньо Стоилов, като успокоение, ни среща с имената на десетки българи, които днес продължават да ни уверяват, че изкуството, било то на музиката, киното, картината, спорта, литературата имат своето място в живота ни, колкото и понякога да сме черногледи. „Ноти от мелодията на живота“ ни дава възможност през личните срещи на журналиста да се докоснем до 41 човека, сред които Иво Папазов- Ибряма, Емил Димитров, Маргарита Димитрова и много други, дори борци, лекоатлети, баскетболисти, боксьори. А като апотеоз на всичко това книгата завършва с историята на Върбинка Димитрова – родена в омуртагското село Илийно без ръце и крака, но превърнала се в посланик на силата на човешкия дух.
Да, Ваньо Стоилов, продължава да работи и твори днес. И съвсем логично очакваме следващия му вълнуващ разказ, в който всякога има място за обичане, място за истината през чувствителността на репортерстващия поглед, търсещ всякога изкуството около нас, което така често ни убягва.
Пламен В. Петров