Личният живот на видния ни интелектуалец и създател на легендарното списание „Златорог“ Владимир Василев разкрива благородството и душевната щедрост на големия ни литературен критик. Той съумява да запази достойнството на съпругата си Цвета, която го напуска заради друг мъж. По-късно я приема обратно без обвинения и натякване. А когато тя е на смъртен одър, кани съперника си в дома им и оставя насаме бившите влюбени, за да се сбогуват.
Василев се запознава с любовта на своя живот Цвета Ленкова, когато той е на 35, а тя – 17-годишна гимназистка от кюстендилската гимназия. Безгрижна и палава, Цвета го очарова с веселия си характер и красивата си външност – големи тъмни очи и дълги коси, често сплетени на плитка или кок. По това време той е запасен офицер, мобилизиран по време на Първата световна война в щаба на армията в Кюстендил. Преди това завършва право, макар да следва първо славянска филология, и работи като съдия. Срещата му с Цвета става в дома й, където Владимир е поканен от баща й. Двамата с него водят дълги разговори за история, книги, политика. Любознателното момиче се впечатлява от Владимир, макар той да е твърде сериозен и не особено общителен. От архивите се знае, че Цвета първа му показва чувствата си – кани го с бележка върху лист от тетрадка на среща у нейната съученичка Зорка – дръзка постъпка за онези години. Датата е 12 февруари 1917 г. Няма и две години по-късно, на 26 октомври 1918 г., Василев пише на баща й писмо, в което й иска ръката. Бащата с радост приема да му я даде, защото го харесва и вярва, че той е чудесна партия за нея. Така те се сгодяват, а през август 1919 г. е сватбата им. По това време Владимир е вече демобилизиран и семейството идва в София. За любовта и хармонията помежду им говори снимка от 1920 г., на която те са притиснати един до друг, дясната му ръка е зад гърба й, а лявата докосва бедрото й. Цвета сияе и излъчва женственост, облечена в красив летен костюм на цветя. Единственото, което помрачава щастието им, е липсата на дете, за каквото и двамата мечтаят. В този период Василев основава култовото списание „Златорог“ (1920–1943), което години наред диктува тенденциите в българската литература.
То се превръща в арена на литературни спорове, открития, критики и с него се съобразяват всички значими автори между двете световни войни. Съредактори в него са проф. Боян Пенев, поетът Николай Лилиев, художникът, поет и литературен критик Сирак Скитник. През годините името на списанието се свързва с писатели от ранга на Ангел Каралийчев, Асен Разцветников, Богомил Райнов, Георги Райчев, Георги Стаматов, Елисавета Багряна, Емилиян Станев, Йордан Йовков, Светослав Минков и много други. В него публикуват едни от най-добрите си материали легендарните критици Георги Константинов и Георги Цанев. Има и статии, свързани с изобразителното изкуство на Иван Лазаров, Андрей Протич и т.н.
В началото кухнята на Василеви става редакция на „Злагорог“. Цвета, която също пише, е окрилена от творческата атмосфера в дома им. Точно тук тя среща младия, даровит и чаровен с къдравата си коса поет, преводач и дипломат Йордан Стратиев. Между тях прехвърчат искри на взаимно привличане. „Потънал всеотдайно в ръкописите на „Златорог“, заобиколен от съредакторите и от дръзки авангардистки автори,
Василев не забелязва взаимното привличане между Цвета и Йордан Стратиев. Скоро след това младият и красив сътрудник на списанието постъпва на работа в българското посолство в Букурещ и влюбената в него Цвета го последва“, разказва Георги Йорданов, министър на културата по време на социализма. Това се случва през 1926 г. Мълвата бързо се понася, а враговете му и клюкарите само това и чакат, за да сплетничат. Големият интелектуалец, който е и четири пъти директор на Народния театър, обаче запазва достойнството на съпругата си от обидни публикации в жълтия печат и не разрешава на никого да ругае неверницата, нито да сипе хули по адрес на Стратиев. По споразумение с Цвета той дори се съгласява да поеме вината за развода им, като бъде обвинен в грубост и нехайство към семейството. Така тя спокойно ще може да сключи втори брак. Междувременно обаче връзката й с Йордан започва да губи първоначалния си чар и Цвета осъзнава, че той съвсем не е любовта на живота й. Тя се връща в родния си Кюстендил и започва да пише на Владимир изпълнени с нежност и разкаяние писма: „Свърши се с мене. Свърши се с радостта. Никой не може да ми се радва тъй, както ти ми се радваше. Никой не може да ме обича тъй, както ти си ме обичал, Владко. Не съм се отчуждила, никога няма да се откажа от тебе. Аз
нямам вече сърце за другиго“.
В сдобряването на двамата помагат баща й и Николай Лилиев. Тъй като развод още няма, Цвета оттегля молбата си за развод пред църковния съд и се прибира при Владимир. Двамата остават заедно до смъртта на Цвета, която умира от рак през 1952 г. едва на 52 г.
През 1971 г. по повод биографичния роман за Багряна на Блага Димитрова и Йордан Василев Йордан Стратиев споделя за връзката си с Цвета. Спомня си как три десетилетия след букурещките събития съвсем неочаквано в една привечер Владимир Василев, вече старец, позвънил на вратата му. Не се били срещали от години. Помолил го да отиде в дома му, за да се видят с умиращата Цвета. Когато пристигнали там, самият Владимир деликатно останал в кухнята, за да не пречи на сбогуването му с Цвета.
Василев никога не губи достойнството си, дори и когато след идването на „народната власт“ списанието му е закрито, а той е арестуван и изключен от Съюза на българските писатели с мотива, че е „политик, организатор и проводник на литературната реакция у нас“. По това време той е на 61 години и е принуден да се изхранва като коректор, защото му е забранено да пише критически материали. През 1955 г. писатели се опитват да го реабилитират, но тогава Вълко Червенков заявява: „Докато такива като Владимир Василев не излязат с публична самокритика за пакостното дело, което в течение на десетилетия са вършили в нашата литература, те не могат да имат нашето доверие“. Василев обаче никога не си прави публична самокритика и избира лишенията пред това да се откаже от смисъла на живота си. Той умира в бедност в края на 1963 на 80 години. Разказват, че до края на живота си привечер, където и да се намирал, все се отбивал до гроба на Цвета.
