Тридневният Празник на българското кино в Рим отново събира родни и международни звезди на седмото изкуство в „Каза дел чинема“ в прочутия парк „Боргезе“. Сред публиката през последните години идват и много италианци, за да видят най-новите игрални, документални и анимационни продукции. Събитието е организирано за първи път преди 17 години от Жана Яковлева от името на българо-италианската асоциация „Феникс“. В афиша тази година са включени „Диада“ на Яна Титова, „Христо завинаги“ и „Чапа среща Фелини“ на Георги Тошев, „Майка“ на Зорница София, „Ваймар експрес“ на Милена Фучеджиева, а финалът е с „Уроците на Блага“ на Стефан Командарев.
– Когато на престижния кинофестивал в Рим през 2023-а обявиха, че „Уроците на Блага“ взима голямата награда на журито, вие избухнахте в сълзи. Умеем ли да се радваме на успехите на другите, госпожо Яковлева?
– Може би през годините в Италия съм придобила различна чувствителност към всичко, свързано с България. Всеки успех на сънародник ме кара да плача – особено когато признанието е в изкуството. Колкото и патетично да звучи, го приемам като свой, докосва сърцето ми, кара ме да се гордея, дори когато се отнася за хора, които въобще не познавам, примерно в спорта или в науката. Прави ме малко по-удовлетворена, че светът говори за страната ми, за културата й. Вероятно защото съм сравнително далеч от България, оценявам стойностите в друг дискурс. Жалко, че не ни е заложено да сме щастливи от чуждия триумф с името на България.
– Егото ли е големият враг на артиста?
– Малко свободно боравим с тази квалификация. Но ако трябва да бъдем откровени, трябва да кажем, че времето на големите егоцентрици в българското кино и театър остана в миналото. Сега всеки от нас в една или друга степен се е затворил в себе си и допуска все по-малко хора. Свързано е и с нравите, сред които живеем. Не знам дали егоцентризмът помага или пречи, зависи от самия човек. Това е проблем на света, но в България егоцентризмът е от основните анти качества.
– Разкажете за приятелството си с Христо Живков, на когото е посветен документалния филм „Христо завинаги“.
– Кариерата му в Италия започна в началото на новия век, вече беше снимал главна роля в „Занаятът на оръжията“ на Ермано Олми. Бях с него и с Христо Шопов на премиерата на „Страстите Христови“ на Мел Гибсън в Рим. Незабравимо изживяване, неоспорими таланти. И двамата са много затворени, вглъбени в себе си, държат другите настрани от личния им свят. Христо Живков, трудно ми е да говоря за него в минало време, никога не се хвалеше, нито показваше, че е толкова високо оценен в Италия. Ходила съм с него на кастинги, понякога не успяваше да ги спечели, друг път го взимаха без проби. В България сякаш не си даваме сметка каква огромна следа и каква огромна тъга остави той в международното кино. Беше звезда, действително признат в Италия и Европа.
– Кога се видяхте за последен път?
– Преди да замине за САЩ. Седнахме в барче край Ватикана. Христо запали пура и се заговорихме за компромисите, които човек прави в живота – за това, че всъщност, колкото и да ни се иска, няма как да минем без тях. Тогава за първи път осъзнах, че той си тръгва от България и от Европа. Че пред него се отваря огромен хоризонт в Америка. Но докато споделяше за това, което очаква в Щатите, не се хвалеше, коментираше го като нещо нормално, като отрязък от пътя му, който трябва да извърви. Винаги е бил страшно нормален човек, с когото е неописуемо приятно да се общува. Христо носеше и излъчваше страхотна хармония, с лекота намаляваше нездравословното темпо на другите. Принципно съм припряна, забързана, задъхана, но с Христо определено укротявах топката. Той говореше с огромно спокойствие дори за най-неспокойните неща. Разбрах за болестта му чак когато си отиде. Даже и тогава остана верен на себе си, напусна ни дискретно и с достойнство.
– Правите чудесна роля в „Диада“ – на истеричната учителка по математика Михайлова, която мачка талантливата и объркана Дида така, както е смачкала емигриралата й в Америка майка. Подобни роли не са ли мъчителни?
– В този случай най-мъчителното беше, че трябваше да решавам формули на дъската пред учениците, а за мен математиката е като китайския език. Но важното във филма на Яна Титова, на която винаги ще съм благодарна, е друго – темата за социалния и емоционалния хаос, в който родителите изпускат това, което се случва с децата им. Едва ли имам право да говоря, защото нямам собствени деца. През годините в Рим общувах с много студенти по програмата „Еразъм“ и се чувствам съпричастна към някои от дилемите на поколенията. Не искам да обвинявам българските учители, но отношенията в училищата явно са се променили. Да не звуча ретро като някоя стара мома, но моето поколение имаше огромен респект дори към преподавателите на 27–28. Свободата на нравите, която днес дава демокрацията, не е най-доброто между нещата от живота. Трябва много да си зрял, за да я ползваш и продължиш по правилния начин. Дано младите хора да излязат от непукизма, да осъзнаят, че липсата на характер, на романтизъм не е бонус за тях, а страховитата реалност е на една крачка. С тийнейджърите, с които снимах 48 часа в Ямбол, установихме силен контакт – много са различни от това, което играят в „Диада“, но от друга страна са именно те.
– Срещали ли сте някого от колегите на Федерико Фелини, който също ще бъде почетен в „Празника на българското кино в Рим“?
– Израснала съм с неговите филми, заради тях заобичах киното. А понеже за Фелини пищната визия на актрисата никога не е била проблем, приятели ме задяваха, че тръгвам към Италия с надеждата да се разходя в масовката на някой от неговите бъдещи хитове. Той обаче си отиде, а животът ме срещна с хора от екипите му – с Антонела Ферари, която съхранява спомена за гения, с един от асистентите му, с негов оператор. В Дома на киното направихме малка изложба, посветена на великия режисьор. Фелини е Рим, Фелини е Италия.
– С Фелини се разминавате, но не и с друг знаков мъж на италианското кино – Виторио Гасман.
– Записах се на курс в школа във Флоренция, в чиято програма беше обявено, че Виторио Гасман ще има специални часове. Той обаче се появи един-единствен път. Видя името ми и започва да ме разпитва – коя съм и какви ги върша в Италия. На все още първоначалния ми в онзи момент италиански му обясних, че съм актриса, че идвам от актьорска фамилия и че съм в Италия, за да докажа на себе си какво мога сама, извън сянката на баща ми. Гръмки фрази, които бях научила в София. И тогава Виторио Гасман ми каза няколко неща, които няма да забравя до края на дните си. Обясни ми, че въпреки стабилното ми образование по Станиславски – той отлично знаеше как работят арт академиите в Източна Европа, никога няма да пробия на сцена в Италия. По-късно разбрах, че театърът тук е съвсем различен. „Какво толкова лошо има, че сте актьорска дъщеря?“, ме запита в прав текст той. През годините съжалявах и продължавам да съжалявам, че не намерих сили и време да се извиня на баща ми за така формулираната пред Гасман причина да напусна България. „Всичките ми деца тръгнаха по моите стъпки – тези от тях, които го можеха, продължиха. Другите се отказаха и се посветиха на различни занимания. Защо никой не реагира, когато децата на лекари ги наследяват?“, продължи Гасман. Споменът ми е много жив, макар че минаха три десетилетия. Не всеки ден срещаш личности като Виторио Гасман, които влияят на решенията по пътя ти.
– А наистина ли основният мотив да заминете за Италия е страхът, че ще останете в сянката на уважавания ви баща, забележителния актьор Юрий Яковлев?
– Имах проблем още при кандидатстването във ВИТИЗ. По наше време известната фамилия тежеше. Комплекс, който повечето деца на актьори развиваха. Не бях сигурна, че ролите, които получавам, са заради моите умения. Решението да замина беше взето емоционално в страшен период на политическа промяна. Бъдещето беше неясно и объркано. Първата вълна колеги вече бяха избягали – със самолета за Куба, който правеше спирка в Канада. Много от тях останаха там. Нито един от нас, които заминахме през 90-те години, не разбираше колко е сложно да се упражнява професията ни – особено в Европа.
– Явно носите огромна носталгия към началото на кариерата ви в България.
– Артистът е дете, което приема живота през плач и смях. Да, онези години ми липсват страшно много – колегите, спектаклите, отношенията. Бургаският театър е част от сърцето ми, част от душата ми. Там разбрах, че театърът е храм. Благоговеех през актьорищата, от които научих толкова много. Любо Даковски, който си отиде рано, ми даде едни от най-хубавите ми роли. Самата аз смятах, че като най-млада винаги трябва да съм главната героиня. Почти никога не я получавах – съвсем заслужено отиваше при други. Тогава не си давах сметка, че по-ефектните, макар и не чак толкова централни персонажи, могат да се превърнат в мое амплоа. Виж, в Пътуващия театър, за който се носеше слух, че е създаден с личната благословия на Тодор Живков, влязох в кожата на жени, които не бях аз – примерно Албена на Йовков. Изиграх я над 100 пъти. Разпределяха ме в пиеси на Молиер, в представления, в които не съм и предполагала, че мога да бъда. Всеки понеделник бяхме в София.
– Какво казваше баща ви, хвалеше ли ви?
– Не. Само ме погалваше по главата. Дори да имаше някаква забележка, я правеше по-късно във времето. Наши приятели, седели с него в салона, докато аз съм била на сцената, ми разказваха, че адски много се е притеснявал.
– Защо, та вие излизате пред публиката в „Сълза и смях“ още на 6 години?
– О, на тази възраст нямах никакви задръжки. Бях концентрирана да съм в центъра на действието, та дори да обърна гръб на Любо Киселички, на когото партнирах – после татко ми се скара, че не се прави така. Бях Сибил в „Идеален ден за лов на рибка бананка“ от „Очите ми зелени, устата ми хубава“. Едва ли разбирах философията на Селинджър за рибките, които така преяждат с банани, че не могат да изплуват от пещерата. Вече по-късно се научих да не мисля за публиката, а да се потопя в пиесата. Може би защото наистина съм израснала зад кулисите. А и тогава ме режисираше Павел Павлов, невероятен ерудит. Не бива да забравяме тези хора, дали са толкова много на театъра.
– С кои от италианските актьори сте си партнирали незабравимо?
– Моите срещи с италианското кино започнаха в София. Партнирах на самия Пиерфранческо Фавино в „Генерал дела Ровере“. Тогава той все още не беше световна знаменитост, но като изключителен професионалист остана на терен, когато камерата снимаше само мен. Операторите му казаха, че не е необходимо да се ангажира, но той отговори: „Тя трябва да ме вижда и да ме чува, за да ни се получи максимално правилно“. Подобно отношение към неизвестен колега, при това чужденец, не се забравя. Имах чудна случка с Ецио Греджо, един от най-известните комици на Италия, води техните „Господари на ефира“. Греджо снима пародии на кино класики. Участвах в една от тях – на „Гладиатор“, от филма на Греджо „Бокс офис 3Д“, в който пародираше още блокбастъри като „Хари Потър“. Не спирах да се смея. Колкото и да се мъчех да остана сериозна, на два пъти се наложи да напусна снимачната площадка, което беше адски непрофесионално.
– Снимали ли сте заедно със Стефан Данаилов в някой от италианските му кинопроекти?
– Не. Но докато той снимаше в един от тях, ни гостува в Ла Дисполи, градче на морето, на 20 минути с влака от Рим. Имаше два почивни дни и беше решил да поразпусне. Точно тогава вървеше сериалът „Дело по съвест“. В какъвто и ресторант да влизахме – по-лъскав или по-обикновен, навсякъде го разпознаваха. Хората идваха, искаха му автографи, той им се усмихваше, говореше им на български и те го разбираха. За да си голям актьор, трябва да си голям човек. И въпреки че Стефан Данаилов не говореше никакъв западен език, беше истински космополит. Той се чувстваше добре в Италия, сигурна съм, че се е чувствал добре и навсякъде другаде по света. Защото носеше нещо отгоре – или както казват италианците, една скорост в повече. Това беше той. Но като всеки от нас имаше своите фобии. Тъмнината не му беше любима – оставяше нощната лампа запалена. Вече и аз заспивам на работещ телевизор.
– Каква е следваща ви роля?
– На Мая Гондова – мастита изкуствоведка. Характерен и екстравагантен образ. Работното заглавие на филма е „Звезда Абрамович“ – за артефактите, ковида и ние, въпреки всичко. Историята е за момиче, което се е посветило на първата си изложба, но идва пандемията. Режисьор е Камен Стоянов.
Съпругата на Борис Христов пускаше плочите му всеки ден в 16 часа
Франка живееше с неговия глас, казва актрисата, чиято баба е пяла на една сцена с Шаляпин
Жана Яковлева разказа за „Филтър“ любопитна история за Франка де Рензис, съпругата на Борис Христов. Всеки божи ден точно в 16 часа, като по часовник, дамата е пускала плочи с ариите на великия български бас. „Първо чувахме типичния звук, който издаваше игличката, поставена върху винила. После се разнасяше божественото изпълнение – ария от опера или църковнославянско песнопение. Франка беше много самотна жена, до последно живееше с гласа на мъжа си. В подобни моменти си я представях седнала, малка и свита, на креслото пред стария грамофон. Въобще не се съмнявах, че в това много подобно на транс нейно душевно състояние осъществяваше духовна връзка с Борис Христов.“ В тези следобеди всички в къщата на Борис Христов, която той завещава на България, притихват, омагьосани от феноменалното му изкуство.
Жана Яковлева пък е фамилно свързана не само с театъра, а и с операта. Дядо й, Юрий Дмитриевич Яковлев, е руски благородник от Одеса, който напуска родината си след Октомврийската революция. През 1921 година успява да се спаси с последната група дворяни. Целта му е Франция, но минавайки през България, среща Жана Сладкарова, красавица от заможен разградски род и талантлива певица, партнирала на великия Шаляпин. Аристократът се влюбва в звездата на класиката. Заедно с брат й Ангел Сладкаров създават Оперетата в България и Кооперативния театър. Ангел Сладкаров след години специализира в Берлин първо оперно пеене, а после и сценично изкуство при легендарния Макс Райнхард.
Юрий Яковлев става главен режисьор на Народния театър. Отива си едва на 50 от инфаркт. Юрий, бащата на Жана, тогава е на 8 години. Майка му, Жана Сладкарова, напуска сцената, защото трудно преживява мъката по мъжа си и по по-големия им син, който също умира.
Юрий Яковлев има над 100 роли на сцената и екрана, но става масово популярен като Робеспиер Гълъбов в „Баш майстора“. Когато Жана обявява, че логично ще кандидатства във ВИТИЗ, той безусловно я подкрепя. Но майка й, Наталия Василева-Яковлева, една от най-красивите балерини на Музикалния театър и уважаван педагог в хореографията, е против. Наясно е, че възпитаната в духа на най-добрите буржоазни традиции Жана ще се сблъска с проблеми в съсловието, в което синята кръв е екзотика. И има пълно право – дъщеря й не успява да преглътне нравите на прехода. В началото на 90-те с няколко колежки, режисирани от Веселин Ранков, предприемат донякъде отчаян ход – правят кабаретния спектакъл „Жените в живота на един мъж“, надявайки се, че ще постигнат успех в Италия. Но, уви, нищо подобно не им се случва. След дълги перипетии Жана Яковлева се завръща в родното кино – снима в „Столичани в повече“, „Четвърта власт“, „Връзки“, „Пътят на честта“, „Слънчево“, „Чалга“, „Вездесъщият“, „Диада“. Докато си говорят със Стоянка Мутафова по време на „Столичаните“, тя й разказва, че в Америка е общувала с леля й, знаменитата певица Надя Ножарова, първата съпруга на Ангел Сладкаров, станала графиня Де Наваро, световна знаменитост и филантроп.
Албена АТАНАСОВА
