Началото на седемдесетте години на миналия век. Тодор Живков е на власт, социалистическата идеология у нас властва във всички сфери на живота. На когресите на БКП се отчитат забележителни успехи в икономиката, селското стопанство и изкуството. По сцените и екраните шества положителният герой, който е трудолюбив, скромен, морален и принципен. Всичко, създадено на Запад, е обявено за упадъчно. В чужбина може да пътуваш само ако те изпратят в командировка, децата мечтаят за дънки и маратонки. С тях най-често се сдобиват наследниците на дипломатите или на шофьорите на тирове.
Българската кинематоргария е във възход. Управляващите следват принципа на Ленин, че от всички изкуства най-важно е киното. Бюджетите са достатъчни, за да се снимат по 20 продукции годишно, повечето от тях, разбира се, следват единствено правилната партийна линия.
5 октомври 1972 година. На екрана премиерно е показан най-новият филм на режисьора Методи Андонов по сценарий на Николай Хайтов „Козият рог“. Действието се развива през XVII век, а главният герой е овчарят Караиван (Антон Горчев), чиято жена е изнасилена от турците. Съкрушеният мъж води малката си дъщеря Мария в планината и започва да я възпитава като мъж, за да отмъсти на насилниците. И тя ги убива един след друг. Докато не срещне млад мъж, а любовта пламне в сърцето й. Отмъщението е забравено. Баща й убива младежа, за да върне дъщеря си към мисията ѝ. Мария обаче прави друг избор.
Блестящият филм се превръща в сензация веднага след първата прожекция. Зрителите са абсолютно покорени от невероятното превъплъщение на младата актриса Катя Паскалева, която изпълнява ролята на Мария. Тя почти няма реплики, но въздействието е неповторимо. Дързостта й е също впечатляваща – тя е първата, която се съблича на екрана в българското кино.
„Козият рог“ превръща Катя Паскалева в абсолютна звезда. Следва шеметна кариера, през която изиграва впечатляващи роли във „Вилна зона“, „Матриархат“, „Звезди в косите, сълзи в очите“, „Спирка за непознати“, „Бедният Лука.“ На сцената се изявява в театър „София“.
Актриса с неповторимо излъчване, свенлива, крайно чувствителна, страняща от светската суета и невероятно талантлива. Отказва да изживее живота си по предварително написан сценарий. Никога не престава да пита коя е, какъв е смисълът, постигнала ли е нещо. Често е самотна. Безкрайната й ранимост я тласка към злоупотреба с алкохола. През последните години се оттегля от сцената и екрана, твърди, че не открива дълбочина в „новото“ изкуство.
Отива си след тежко заболяване през 2002 година, едва на 56. На 18 септември тази година тя щеше да навърши 80.
Катя Паскалева пред Кристина Патрашкова:
Ако се съгласиш
да те употребят,
няма на кого
да се сърдиш
Аз съм неприлично непознаваща себе си, неприлично свенлива, неприлично без самочувствие
Това интервю с Катя Паскалева направих през 1999 г., само три години преди голямата актриса да си отиде от този свят. Трудно криеше разочарованието си от бездарието, войнстващата амбициозност и предателствата. В онзи период се бе изолирала и рядко се появяваше на публични места.
Говореше бавно, почти тихо и едва се усмихваше. Не се оплакваше, но признаваше, че напоследък все по-често мисли за преходността на живота. Правеше дълги паузи. Призна, че постоянно чува гласа на покойната си майка, която й казва: „Кате, не се предавай!“ След продължително мълчание добави: „Това е единственото, което ме крепи.“
Интервюто с Катя Паскалева бе публикувано във в. „Монитор“ и то е едно от последните в живота й.
– Г-жо Паскалева, напоследък не се снимате. Не ви е мъчно за киното?
– Много. Унизително ми е обаче някакви треторазредни режисьори, които хабер си нямат от богатството на актьорските таланти, да ми правят пробни снимки. Преди време ми се обадиха за участие във френския филм „Версенжеторикс“. Поканиха ме хора, с които съм работила дълги години, но въпреки това поискаха снимки, за да види режисьорът как изглеждам и дали въобще мога нещо да правя. Естествено, че отказах. Унизително е.
– Какво е най-важното за вас, за да запазите достойнството си като актриса?
– Слава Богу, че досега успях да се опазя от халтурата. Имам още заряд в себе си и ако дойде мигът, имам какво още да кажа.
– Оправдавате ли колегите, които се впускат в халтурата, за да си изкарват все пак хляба?
– Това си е тяхна работа.
– В какво се заблуждавахте?
– В много нещо. Важното е, че не се срамувам от нищо, което съм направила. Никога не съм играла, за да служа на някого, не съм била лицемерна, не съм получавала някаква изгода. Била съм наивна чак до глупост.
– Защо и днес интелектуалците продължават да бъдат употребявани?
– Ако човекът на изкуството се съгласи да бъде употребен, няма защо да се сърди, че това му се е случило.
– Кое е най-голямото лицемерие днес?
– Когато някой ми каже: Аз съм честен.
– Как реагирате на лъжите?
– Ако се разгневя, откровено казвам, че ме лъжат. Друг път отминавам с пренебрежение. Лъжата има толкова мното лица.
– Какво би трябвало да се случи в страната ни, за да сме по-добре?
– Господ така ни е скроил, чи никага няма да престанем да сме във война помежду си. Настъпването на мир е скука. Говоря за човешките взаимоотношения. Явно конфликтите ни движат. Ако не съществуват, няма да има жажда за мир. Ето, сещам се за неотдавнашните зловещи земетресения в Турция и Гърция. Когато настъпи трагедията, съседите забравиха, че са в конфликт и започнаха да си помагат. Едва когато се случи катаклизъм, се сещат, че може да стане по-добре. Тогава забравяш, че мразиш и започваш да обичаш. Така е и в драматургията. В рая е скучно – бели облачета, ангелчета, птички пеят. И какво от това? Става ти досадно и ти се отива в ада.
– Защо едва когато се случи трагедия може да предотвратиш страшните конфликти?
– Това не зависи от нас. Ако има пълна хармония между хората, те си омръзват и започват да търсят нещо друго. Не случайно най-успешните театрални трупи не издържат повече от 7 години. Стават като брачна двойка.
– Вие не се появявате почти никъде. Съзнателно ли се криете?
– На светски прояви не ми е интересно. Знам кой какво ще каже и как ще си уреди нещата. Купоните не са нунжни, защото нямам какво да уреждам. Каквито сметки имам, ще си ги уредя със себе си.
– Какво трябва да направите, за да настане хармония в душата ви?
– Хармония в душата ми никога няма да настъпи. Аз съм неприлично непознаваща себе си, неприлично свенлива, неприлично без самочувствие. Това е най-неприличното, защото според много хора имам основание за висока себеоценка.
– Защо не се гордеете с постигнатото?
– Може би защото не съм глупава. Не смятам, че съм постигнала нещо.
– Каква е представата ви за един реализирал се човек?
– Според мен няма такъв.
– Какво днес ви разстройва?
– Войнстващата простащина. Скоро бях в Перник, където моя близка е в болница. На излизане от сградата видях наредени таксита. Един от шофьорите с квадратна физиономия дъвчеше баничка и целият беше посипан с люспи. Попитах го дали ще ме закара до гарата, а той ми отговори: „Колегата че те джитне.“ През целия път докато пристигна в София, тази фраза бръмчеше в главата ми. След това в купето във влака всички се оплакваха колко е страшно в държавата. Не мога да разбера защо тези здрави прави хора плачат, че никой не им прави добро. Самата аз, ако не работя, се разболявам.
– Заложено ли е в българина все някой да му оправи нещата?
– Да. Държавата щеше да си стъпи на краката, ако не беше това мислене. Може би хората не могат да свикнат, че трябва сами да си вършат работата.
– Кои са най-тъжните истини, до които сте стигнали?
– Пазя се да обобщавам и бягам от философията. В тежки моменти се хващам единствено за себе си. Иначе за мен не е характерна борбеността. Повече обичам да се самоизследвам, да се самовглеждам. Това много ми пречи в професията. Когато някой ме обиди, но мога моментално да реагирам. Първо се опитвам да разбера неговите мотиви, да го премеря. Забелязала съм, че подобно поведение внушава респект.
– Одобрявате ли налагащата се тенденция в българския театър актьорите да играят голи?
– Разголването ме дразни, когато е вулгарно и е предназначено за войници. Макар че и те станаха по-интелигентни. В „Козият рог“ например голотата не беше самоцелна, а драматургична ситуация. Това беше първият български скандал – гола жена на екрана.
Аз обичам голото човешко тяло, защото в него има откровеност. Стига да не се разсъблечеш само за голотата. Трябва да имаш нужда да се разголиш, защото не можеш да понясяш дрехите – т.е. да махнеш натрупванията, които пречат не само на тялото, но и на ума и на душата. Това са другите дрехи.
– Какво ви е любопитно да направите на сцената сега?
– Навлизайки във възрастта, доста след „попрището жизнено в средата“, все още не знам коя съм. Скоро си говорих с режисьорката Юлия Огнянова. И тя ми каза: „Кате, имаш толкова силно излъчване. Спри с тези превъплъщения. Намери себе си.“ Но как да стане като не знам коя от жените в себе си съм. Иначе се радвам, че съм спонтанна и все още не съм станала рационално контролища се.
– От каксво се страхувате?
– От липсата на партньорство в живота и в изкуството. Когато го няма на сцената, се парализирам и губя самочувствието си. Искам да избягам. Говоря за лошите очи.
– Не се ли разпаднаха интелектуалните общности от едно време?
– Те винаги са се разпадали и не само в България. Враждите между хората на изкуството не ме интересуват, дори когато става дума за гениални актьори, които се щипели по ушите.
– Коя е следващата ви изява?
– Все още я подготвям. Преди време се опитах да направя моноспектакъл. И си дадох сметка, че не мога сама на сцената, без общуване. Нужен ми е друг човек. Това не означава, че самотата ми е чужда, но на сцената е различно. Там трябва да виждам очи срещу мен.
– Кой е въпросът, който ви тормози?
– На последния си рожден ден Коко Азарян разказа за един човек от Пловдив. Той бил обущар, по цял ден стоял наведен и чукал обувките с чукчето. Вечер изпивал по две ракии, тръгвал по улиците и цяла нощ питал: Кой съм аз? Този въпрос ме терзае и мен.
– Опитвате ли да избягате от действителността?
– Напоследък спрях да гледам телевизия и да слушам радио и пак започнах да чета. Зарових се отново в Чехов и попаднах на едно негово изречение: Новото е това, което е талантливо.
– Какво най-много ви измъчва?
– Повечето от младите хора преди да знаят как се рисува гърнето, смятат, че знаят как рисува Рене Магрит. Този тип възпитание не го приемам. Преднамерената странност у младите, желанието да правят нещо, което е нопонятно и особено, ме отегчава. Просто ми е прозрачно. В театъра например понятието авангард, според мен, е старомодно. Този век е натрупал толкова авангард, че е крайно време човек отново да се обърне към себе си. И ако може, от душата си да извади някакво движение.
– За какво най-често си мислите напоследък?
-За смъртта на майка ми. Не предполагах, че тя толкова ще ме срути. Държах се мъжки. От ден на ден обаче ми става все по-тежко. Като пипна някакъв предмет, той е свързан с нейните пръсти. Затова напоследък мисля все по-често за преходността на живота. И все ми се струва, че майка ми се обажда постоянно отгоре и ми казва: Кате, не се предавай! Това е единственото, което ме крепи.
Кристина Патрашкова