Йерней Лоренци, един от най-интересните режисьори в европейския арт, краде от библиотека в Любляна екземпляр от преведената на словенски „Физика на тъгата“ от Георги Господинов. Тиражът е изчерпан, а копието много му трябва – не обича да чете на компютър, тъй като вече е решил, че следващият му спектакъл ще е по романа на българския писател. В началото дори изпитва лек страх от Георги Господинов, удостоен за „Физика на тъгата“ и не само с повечето международни престижни награди. Но минути след първото им съвместно кафе в Любляна и двамата знаят, че имат идентична представа за човешкото. „Вече бях сигурен, че Йерней е мой брат по чувствителност, мой брат по тъга, мой брат по меланхолия“, разказа Георги Господинов на среща с медии в Народния театър, на която двамата с Лоренци се върнаха към началото. „Още когато гледах „Орфей“, знаех, че с Йерней сме на една страница. Радвам се, че някой намери кураж да постави тази крейзи, трудна, нелинеарна шантава книга“, добави писателят, чийто роман е елегия за изчезването и най-вече за тъгата, която няма мирис и тегло, но въпреки това се разпространява мълниеносно.
Когато Йерней Лоренци идва за втори път в София – неговият „Орфей“ е от най-мащабните заглавия в афиша на академичната трупа, той е наясно, че иска да направи постановка за емпатията като форма на съпротива. Това е голямото послание в романа. Никак не е лесно – във „Физика на тъгата“ времето не следва хронология, то е фрагментарно и циклично, съществува преди всичко в човешкото съзнание, а не като обективен поток. Минало, настояще и бъдеще текат едновременно, а настоящето е крехко и мимолетно. Книгата е изградена като лабиринт от спомени, в който личните се преплитат с фамилните хроники и колективната памет. Йерней Лоренци продължава Георги Господинов – да си спомняш, означава да съхраняваш. Тъгата не е слабост, а познание, с което кротко се противопоставяш на съвременността, обсебена от идеята за щастие на всяка цена.
„Още на първата репетиция се „отворихме“ и започнахме да споделяме. Не беше трудно, защото 14-те актьори и актриси бяха откровени и съм им дълбоко благодарен. Е, не беше и лесно, разбира се. Трябваше да укротим всичкото, да го осмислим. От наша страна инвестицията е много голяма и много честна. Всичко, което правим, е заради вас, зрителите. Е, разбира се, малко и за нас си, малко и за мен си – ако не усещам дълбоко театъра, ще се чувствам зле“, беше максимално искрен Лоренци.
За него в центъра на представлението трябва да бъде човекът, затворен в собствения си лабиринт от минало и бъдеще, от страхове и надежди, от самота и копнеж за близост. Митът за Минотавъра – с тяло на човек и глава на бик, който според древногръцката митология живее в сложен подземен лабиринт на остров Крит, е изследването за загубата на състрадание и способността да гледаме през очите на другия, за да приемем болката му като своя. „След края на света може би най-важното е да разтворим ръце и да прегърнем този до нас“, пише Георги Господинов. Той е категоричен: има единствен начин някой да разкаже историята си – първо да чуе твоята.
Точно това прави Лоренци. Той е страхотен разказвач, направо омайва артистите със случките от детството си. И те няма как да не разкажат своите. Защото, както казва Георги Господинов, времето се състои от лични истории, те създават голямата история. Затова ключовата фраза, която се появява и в спектакъла, е „Аз сме“. Според писателя всяко мълчание води до освободено пространство за фалшиви версии на миналото и настоящето. Той е убеден, че разказващият човек не е сам, че развива чувствителност и емпатия. Разказът за Господинов е „опитомяване на страха“, отлагане на края – като Шехерезада, която с всяка история печели още един ден живот. Господинов нарича „Физика на тъгата“ следобедна книга – за минутите, в които четеш, привидно нищо не се случва, докато се случва самият живот. „Веднъж бях щастлив. Траеше точно шест минути“. Никак не е малко, категоричен е и днес писателят – 15 години след първото издание.
Романът е превеждан на повече от 20 езика, има престижни международни отличия. Късометражният анимационен филм на Теодор Ушев „Физика на тъгата“ печели множество статуетки и влиза в краткия списък за Оскарите през 2020 г.
На срещата в Народния театър Валентин Ганев, един от 14-те актьори във „Физика на тъгата“, коментира така работата на Лоренци: „В японския театър Но изкуството на актьора се измерва с капките пот – колкото са по-малко, толкова по-добър е той, толкова по-добър е спектакълът, толкова по-добър е режисьорът. Никой не отделя и капка пот в „Орфей“ и „Физика на тъгата“. Толкова естественост и лекота има между нас и Йерней Лоренци“.
Една от водещите теми в разговора с модератор Мира Тодорова беше дали невъзможността да си представим бъдещето води до потъване в миналото и дали има опасност носталгията да се превърне в отказ от настоящето.
Писателят: Миналото ни държи човеци
Никой не би искал да направи нещо, което няма да бъде одобрено от любимия му дядо
„Йерней предаде есенцията на книгата, вълненията. Това е най-близкото представяне на мой текст. Не е в буквата на романа, заради което в началото бях леко ревнив. Но Йерней ми казваше: „Спокойно, ще стане“. И стана. На първото въртене тихо си плачехме в публиката. Осъзнах, че чудото се е случило, а можеше и да ни отмине. За нас двамата осмеляването е да излезеш на сцената и в цялата си крехкост да разкажеш това, което не си разказвал дотогава. Спектакълът не е направен от един човек, произведен е от „аз сме“. От прекрасните актьори, които дадоха своите истории за спектакъла“, коментира Георги Господинов в Народния театър. И разказа как се ражда романът му, в който една от водещите теми е, че в живота има само детство и смърт – и нищо по средата.
„Когато започнах да пиша „Физика на тъгата“, тръгнах от първия ми спомен – едно момче, което явно съм аз, през 1976 година стои в стая в приземен етаж, чийто прозорец е на нивото на тротоара. Стои с лице към улицата, с гръб към тъмното в стаята. И се чувства изоставено – това е историята на моето поколение. Ние бяхме деца, които прекарват голяма част от годината сами в стаята или при баба и дядо на село. Ако има нещо митологично в нашето детство, то е усещането, че сме изоставени – родителите ни работят някъде, а най-близките ни хора са бабите и дядовци. Много особено е, много българско е. Нашите идваха в събота на обед да ни виждат – тогава се работеше пет дни и половина в седмицата, и си тръгваха в неделя на обед. Беше непрекъснато и циклично изоставяне. Още помня как с брат ми махаме с ръка след колата, докато тя се отдалечава. Личната тъга на дете от 70-те години и тъгата на Минотавъра са едно и също. Митът е история, която от повтаряне се е превърнала в мит.“
Георги Господинов присъства на почти всички репетиции за бъдещия спектакъл. „Докато ги гледах, си дадох сметка, че миналото ни държи човеци. Това, че имаш история зад теб, някак си ти пречи да прекрачиш някакви граници на човешкото. Не би направил нещо, което не би искал любимият ти дядо да види. Не би направил нещо, което не би искал дъщеря ти да види. Има го в представлението. Някой ни гледа. Едно дете ни гледа. И това е достатъчен морален закон. Понякога това дете сме ние, разбира се. Може би спектакълът прави това – непрекъснато събужда това дете. Пита го: Ей, тук ли си още, спиш ли? Днес е страшно важно да има вълнение. Когато убиваш Минотавъра, убиваш човек, а не звяр. Страшно важно е да не съдиш. Да разбереш. Когато чуете например историята на Валентин Ганев за майка му, няма как да го нараните. Ако сме нормални човешки същества, разбира се. Еднакво важно е да разказваме и да слушаме. Тогава между нас вече има нещо, има я нишката на Ариадна. А тя не позволява да се появи някой, който да каже „Мрази този, той е идиот“. Чул ли съм неговата история, никой не може да ме накара да го мразя. И аз съм бил обект на много хейт. Може би заради това разказвам истории от първо лице, за да кажа: Абе, не съм чак толкова лош, не им вярвайте.
Разрушаването на стената между сцената и публиката най-много харесва на Георги Господинов в спектакъла на Йерней Лоренци. „Да си говорим директно. Не влиза в канона на романовото писане, вероятно не влиза съвсем и в канона на театъра. Но това отваряне на врати е много важно.“
Режисьорът: Не съди
Величаенето и демонизирането са сред четиримата конници на Апокалипсиса
Йерней Лоренци вече има усещането, че отдавна познава Георги Господинов, въпреки че не са се срещали никога до онова първо общо кафе в Любляна. Познава го през книгите му, от тяхната „материя“. Сега покрай постановката на „Физика на тъгата“ за първи път му се отваря представата за това какво означава „буквално“ и какво означава да предаде духа на някаква материя.
„Когато прочетох романа, осъзнах, че той говори на мен, читателя, като на равен. Четенето е занимание самотно, но театърът не е. Затова ме интересуваше как да разкодирам пространството автор-читател-публика. От сцената към зрителите. От актьорите, които присъстват като себе си, към залата. Бих искал зрителите да забравят, че са в театъра – границата между тях и артистите да изчезне и всички да преживяват заедно. Защото този Минотавър някак влезе директно в мен – в сърцето и в ума ми. Митът е свята история, която носи символ, носи архетип, разкрива нещо, което въздейства върху повече хора и върху обществото. Митът предизвиква вътрешни енергии, вътрешни възли. Те ни влекат, притискат ни. Големите митологични истории носят тази сила, но с времето я губят, защото силният концентрат в тях изчезва поради липса на гравитация. Затова силно ме заинтригува колко много пространство е дал Георги в историята зад Минотавъра – пространство за конкретни хора с конкретни истории, които биха могли да се издигнат до равнището на мита. Това, което Георги прави с Минотавъра, е феноменално. Аз не съм бил заключван като дете. Никой за нищо не ме е спирал. Но като малък имах усещането, че съм затворен в самия себе си. Същото усещане като на малкия Георги. Това са и моите първи спомени. После само чаках и чаках да порасна, защото вярвах, че възрастните знаят всичко и не ги е страх от нищо. Най-голямото ми разочарование настъпи, когато разбрах, че не е така, че е още по-лошо. Затова усещам Минотавъра на Георги дълбоко в мен – още оттогава, когато бях дебеличкият Йерней, до днес, когато също съм малко дебел.“
За Лоренци е много важно как се работи с времето – в книгата и в представлението. „Романът не е линеарен, не е затворен в конкретен жанр. През цялото време романът артикулира, че животът минава, че животът е многообразен. Че сме живи същества, че някакви процеси се извършват у нас. Но ние не знаем откъде идват мислите, какво се случва в главите ни. Лабиринтът е вътре в нас. Георги прескача от първо в трето лице. Това не е литературна форма, а показва как преживява себе си, как мисли себе си.“
Йерней Лоренци не крие, че докато текат репетициите и той навлиза все по-детайлно във „Физика на тъгата“, у него се отключва особен вид емпатия. „Да, тя е между хората или от тях към животните, към природата. Но има емпатия към различните времена, към различните периоди. Георги отключи у мен емпатията към нашето време. Твърди се, че живеем едва ли не в най-тежкото време. Катастрофизмът е главното течение. Краят на света е зад ъгъла. Но през романа, през връщането на Георги към себе си, към предците, той проявява емпатия към миналото. А най-ценното в книгите му е, че той не съди никого. Нито величае, нито демонизира, което за мен е едно и също. Величаенето и демонизирането са два от четирите конника на Апокалипсиса. Георги търси начин да отвори затворения канал на емпатията. Вероятно самото съзнание за това е много голяма крачка.“
За Лоренци смисълът на всичко, което прави, е общуването. За него най-важна е човечността. „Срещата между хората – няма значение какво работят и колко успешни са те. Харесва ми всеки да се чувства какъвто е. Не обичам някой да ми казва какъв трябва да бъда. Различията са чудесни. Общото, което ни свързва като братя и сестри, е тъгата. Тя е общото, което ни прави „заедно“.
Албена Атанасова