Нов Бай Ганьо сипе остроумия на сцената – в драматизацията и под режисурата на Валентин Танев в плевенския театър. Едноименният спектакъл по безсмъртната творба на великия сатирик и интелектуалец Алеко Константинов вече е хит, въпреки че премиерата му беше съвсем наскоро. Валентин Танев, който е артист и в мозъка на костите си, сякаш е изчислил, че многострадалната ни държава за пореден път се превръща в арена, на която Бай Ганьо може да се развихри с най-бруталните черти от характера си.
– Вие се оказвате истински визионер, господин Танев, извеждайки пред публиката Алековия герой в точното време и в точния контекст.
– В момента политическата ситуация в България е силно изострена. Да не говорим за социалните проблеми. Чрез Бай Ганьо искам да кажа всичко, каквото мисля за действителността, в която живеем и която ме вълнува. Докато се ровех в произведенията на Алеко, открих, че няма никаква разлика между неговото и нашето време – с корупцията, с купуването на гласове и търговията с определени етнически групи, с тарикатлъка на депутатите. Всичко, което виждаме тук и сега, вече е правено – със същите техники и „нелоялни практики“ при изборите. Просто не е за вярване колко актуално звучат проявите на героя, репликите му, реакциите му. Колко идентични са ситуациите в обществения живот от края на XIX век и днес. Нормално ли е? Или е неизменна част от народопсихологията ни. Едва ли ще има промяна в близко бъдеще.
– Как реагира публиката?
– Съвършено точно. Още на генералната репетиция, на която дойдоха над 300 души. Като актьор много добре знам, че на всеки от нас му е необходима публика, за да се концентрира, да тества реакциите. Не съм изменил на Алеко – запазих всички епизоди, в които се изявява нравът на Бай Ганьо, който го сближава с много от българите, които днес живеят и работят в чужбина. Наблюдавал съм ги при пътуванията си по света, а сега анализирам и изострям, оставайки верен на автора. Стремях се да бъда максимално откровен. А във вечерта на първата премиера на метри от служебния вход на театъра в Плевен беше планиран контрапротест. Започнаха да монтират озвучителни системи и ние не знаехме дали няма да се чуват в залата. От полицията ме успокоиха, че можем да съвместим двете „мероприятия“ – драматургията и площадния начин на изразяване. Но бях категоричен, че е невъзможно да играем и че ще спра представлението, ако шумът навън стане извънреден.
– Какъв е профилът на актуалния политик, който подсказвате във вашата драматизация?
– Не съм пожалил никого. Тези, на които евентуално разчитаме да ни извадят от блатото, могат да ни забият още по-дълбоко. Не залагам на нито един от тях. Трябва да бъдем нащрек. Та дори да са интелигентни, елегантни, възпитани, с дипломи от престижни университети в чужбина. Бай Ганьо не е само с потури и мустаци.
– Дуализмът при Бай Ганьо е емблематичен за архетипа ни – витален и предприемчив, алчен и жаден за власт. Това ли е българинът днес?
– Винаги съм готов да защитавам героя на Алеко. Че е предприемчив, е чудесно. Че е витален, е прекрасно. Че е алчен, също не е зле – всеки иска да увеличи богатството си. Човешко е. Че иска да пробие в политиката, също е похвално. Какви са му средствата, вече е друг въпрос. За някои са приемливи, за други – не. Но не съдя никого.
– Любопитно е, че във вашата версия има много музика.
– Да, всички 13 актьори пеят и танцуват, като междувременно сменят по три костюма на Жанет Иванова, тъй като влизат в по няколко персонажа. Партитурата е на Михаил Шишков-син. Звучи дори хорово изпълнение на българо-чешката песен „Сланинка“, която открих при Алеко. В „Бай Ганьо“ сме отбор. Няма „мечки“. Мариан Стефанов е отличен в главната роля.
– В момента сте директор на театъра в Димитровград. Как се справяте?
– Управлявам общинска институция. Системата на финансиране е съвсем различна. Получаваме пари за заплати и режийни и малко за дейност. И никакви дотации от държавата. Каквото изкараме, това е – ако един билет струва пет лева, те остават за нас. Бдим как се харчат парите и как се инвестират. На представление печелим по 300–400 лева и това ни е достатъчно. Практикувайки тази система, се убеждавам, че е по-добрата и много по-честната. Не предоставя възможности за изкушения. Не могат да стават злоупотреби – като в държавните театри. А дали злоупотребите там са продиктувани най-често от алчност, от неумело управление или от принуда да се закърпи бюджета, е друга тема.
– Успявате ли да се опазите от водевили и касови зрелища без естетическа стойност?
– Понеже винаги съм воден от прагматизма, пуснах за зрителите в Димитровград пакет с билети за три постановки през януари на много приемлива обща стойност. Добре знам, че сега е трудно за повечето българи. Хората се страхуват от повишаване на цените. Разбираемо е, всичко ново ни притеснява. Избрах касовата „Женитба по обяви“ на Миро Гарван, социалната „Кълбовидна мълния“ на Иван Радоев и класическата „Лазарица“ на Радичков. А иначе „Лазарица“ се продава най-добре. Струва ли ви се парадоксално? Не, нали, защото зрителите искат сериозна драматургия, а не само ситуационни комедии. Постоянно се убеждавам в това. Средствата, които вложихме в представления през ноември и декември, се възвърнаха три пъти. Едва ли има друг подобен случай напоследък в българския театър.
– Излиза, че сте сериозен бизнесмен.
– Когато поех поста, ми стана ясно, че с минимални инвестиции трябва да направя репертоар. Самият аз играя, за да пестя. Истината е, че парите не стигат и гледам да не се разпростирам. Правя си сметката и кътам всеки лев на театъра така, както го правя за себе си.
– Това вече е въпрос на морал.
– И хората в театъра изповядват същия морал. Тъй като всичко, което изкараме, е за нас, всеки работи за общото благо и едновременно с това и за собствения си джоб.
– Какво е качеството на продукциите в българския театър според вас?
– Има две крайности. На единия полюс са тези, които с някаква неврастеничност са готови на всякакви голотии и щуротии, за да направят впечатление и да привлекат публиката. А какво ще гледа тя, като влезе в салона, е отделен въпрос. Това елементаризира и профанизира отношенията между артистите и зрителите. Въпросното „течение“ произвежда по ръба на чалгата. И отблъсква сериозните хора. Концепцията на другото „течение“ е: „Нас публиката не ни интересува. Много сме елитарни, можем и без зрители. Правим нещо, което само ние си го знаем, който не го разбира, да си гледа работата“. Но публиката наказва всяко високомерие спрямо нея.
– Къде е разковничето?
– Много малко са спектаклите, които правят опит за откровен и честен диалог със зрителите, демонстрирайки уважението си към тях. Но те ще бъдат избраните от публиката, която не приема двете крайности. На това се надявам, това показва опитът ми. Както казваше моят учител Крикор Азарян, трябва да имаш какво да кажеш, когато се качиш на сцената. Ако нямаш, по-добре не се качвай. Това е максимата, която се старая да спазвам. Намериш ли верния тон, нещата може би се получават. Играя в постановки с по над 200 представления. В тях хората откриват отговорите на своите големи житейски въпроси. Приемат истините на качествената драматургия. Дори когато те са твърде болезнени – като в „Духът на поета“, където Захарий Стоянов казва: „Каква я крояхме, каква я ошетахме“.
– Спектакълът на Маргарита Младенова по брилянтната пиеса на Стефан Цанев е хит от 13 години в Народния театър. Но помните ли дебюта си в академичната трупа?
– Като ден днешен. В „На дъното“ на Александър Морфов по Горки бях Кърлежа, който не спираше да псува, изразите му до един бяха за цензуриране. Няма да забравя как всички сценични работници, реквизитори, гардеробиери, озвучители, осветители идваха да гледат репетициите. Най-категоричният камертон, че сме на прав път. Десет дни преди премиерата греда падна върху главата ми. Получих комоцио и играх с превързано чело, но това не ме спря. Любима роля. И досега колеги ми подхвърлят крилатата реплика на Кърлежа: „Не пипай работника“. Всъщност я откраднах от майка ми, светла й памет. Тя беше изключително интересен човек. С баща ми живееха във Варна. Имахме едно лозенце, което двамата обработваха. И когато вече нямах време да им помагам и отказвах да се присъединя към тях, майка ми все казваше: „Забравил си как се работи“. Реагирах й с думите: „Айде, стига вече с тоя физически труд“, а тя ми отговаряше: „Вале, не пипай работника“. Веднага я приватизирах, за да я вкарам в употреба.
– А какво ви липсва от времето на знаменития театър на Теди Москов „Ла Страда“ освен младостта, разбира се?
– Свободата.
– Колко висока беше цената й?
– О, много. Понякога бяхме толкова безпарични. Докато репетирахме „Хамлет“, пренасяхме кашони, за да изкараме някой лев и да нахраним децата си. Въпросните кашони пристигаха с огромен камион, който наричахме „кораба“. Озвучителят Гери отваряше вратата в залата на сегашното Театро отсам канала и прекъсваше репетицията, викайки: „Корабът пристигна“. Зарязвахме всичко и хуквахме да хамалуваме срещу 20 лева на калпак.
– Кога ще ви видим в новите спектакли на Александър Морфов и Теди Москов?
– Надявам се отново да се срещнем с тях. За Сашо и Теди винаги имам време. Те са хора, които страшно много уважавам.
– Дали ще кажете същото за актуалния ръководен екип в Министерството на културата?
– Проблемът с това безлично министерство е много тежък. Но не то хвърля българския театър във финансовата пропаст. Не че няма пари. Пари има, важното е как се харчат – за какво и от кого. Не съм напълно съгласен, че кризата в театрите е резултат от липсата на средства. Ако погледнем бюджета на министерството, ще видим, че тазгодишният е по-висок в сравнение с предишните години. Но контролът е много занижен. Най-различни безумни решения и безумни проекти обуславят сложната ситуация. Срамно е тези безумия да се случват в културата.
– Снимахте ли нещо напоследък в киното и в телевизията?
– Не.
– Защо?
– Не знам. Нямам обяснение. Може би режисьорите са ме забравили. Може би съм овъзрастял или погрознял. Последното, което снимах, беше във „Войната на буквите“ като византийския император Роман Лакапин. Мисля, че добре свърших работата си. Но явно в България качеството не е достатъчно. Нали живеем в Страната на абсурдите. Обаче човек трябва да е над битието в така наречения ни Абсурдистан. Трябва да се забавлява.
– Какво репетирате в момента?
– Нещо изключително интересно. На времето Велко Кънев направи моноспектакъла „Даскал“ по невероятната история на френския драматург Жан-Пиер Допан за преподавател по литература, който избива учениците си. Не знам дали ще се хареса на публиката, но за мен е много любопитно. На 17 февруари – датата, на която умира Молиер, е премиерата на Сити Марк Арт Център, бившето кино „Левски“. Режисьор е Георги Михалков.
– Бяхте ли приятели с незабравимия Велко Кънев?
– Много близки. Не само защото играех в негови постановки. Неповторим човек и актьор.
– Кой от внуците ще ви наследи на сцената?
– Де да ги знам. Който има най-голямо желание, който се възпламени и усеща огъня в себе си. Идват, гледат ме. Но не тикам никого, в никакъв случай. Човек не бива да бъде натискан. Самият аз бях натискан и знам какво е. Моето инженерство беше резултат от подобно натискане.
– Вашите родители доживяха ли да видят, че сте майстор на сцената?
– Да. Дори баща ми ме призна. Той беше много серт, голям чешит. Беше се отказал от мен, защото най-много искаше да бъда инженер, а аз зарязах дипломата си от варненското МЕИ. Та след края на едно от първите представления, на което дойдоха, майка ми го подкани: „Кажи нещо хубаво на детето де“. Той помълча, преди пестеливо да отрони: „Абе, не съм си давал парите напразно“.
От 20 години играе „Лазарица“ като за първи и последен път
Прочутият им дует с Малин Кръстев в ролята на кучето е без аналог
„Миналата година по това време поисках да поканя в Димитровград спектакъл по Радичков. Оглеждайки програмите, с огромно учудване разбрах, че почти няма. И си помислих: „Здрави и прави сме с Малин Кръстев, защо да не възстановим нашата „Лазарица“, вълнуващата притча за живота на човека“. Може би тъкмо това предопредели дългия й живот, както и мъдростта на Крикор Азарян, разбира се“, разказва Валентин Танев пред „Филтър“. Сега той продължава да играе Лазар като за първи и за последен път. Прочутият им дует с Малин Кръстев като кучето в легендарната пиеса повече от две десетилетия е без аналог в родния афиш.
Историята започва през 2002 г. с „Балканите четат Радичков“. От фондация „Сцена Балкани“ канят Крикор Азарян за художествен ръководител на проекта с участието на четирима режисьори от Македония, Гърция, Турция и Румъния. На Валентин Танев му се пада да изиграе есента в живота на Лазар, който с всеки следващ сезон остарява с по десет години. Йордан Радичков го гледа, а след това го пита: „Моето момче, защо не направиш цялата „Лазарица“?“. Актьорът дълго време не събира смелост, но след като Радичков умира, сънува картина от „Лазарица“. Пак дълго не успява да намери пари, докато една вечер тогавашният кмет на Каварна Цонко Цонев му казва, че ще му помогне. С Малин Кръстев, който до този момент дори не подозира, че ще бъде кучето, започват сами, а после викат Крикор Азарян да сложи виртуозните си финални щрихи на постановката. Премиерата е в Народния театър, после се местят в „Сфумато“ и в „Сълза и смях“. В Сатирата и в Младежкия театър не ги приемат. Пет години обикалят България без една стотинка подкрепа от държавата. С огромен успех гастролират по фестивали и форуми в Санкт Петербург и Москва, в Македония, Сърбия, Франция, Канада и САЩ. Зрителите по света в един момент дори престават да четат титрите, защото като омагьосани следят играта между Лазар и кучето, слушат невероятната мелодика в словото на гениалния Радичков и звуците на птиците, щурците, жабите и всички останали живи твари край дървото, на което живее Радичковият митичен българин.
Албена АТАНАСОВА