Професорът от НАТФИЗ Атанас Атанасов е призракът на стария крал в „Хамлет“ – премиерния спектакъл на режисьора Стоян Радев в Театър „Българска армия“. Известният актьор се завръща на сцената, на която в продължение на 15 сезона до началото на новия век играе във всяка втора постановка. Самият той е Хамлет във версията на Николай Ламбрев от средата на 90-те години. Сега в ролята на датския принц е синът му – многообещаващият Ясен Атанасов, който вече прави няколко отлични образа в афиша на военната трупа.
– Как се играе призрак, професоре?
– Театрални теоретици твърдят, че ако има интересно решение за призрака в пиесата на Шекспир – какъв е, от къде е, дали съществува, не е ли само в главата на Хамлет, означава, че спектакълът ще стане. Как се играе призрак? А де? В началото пробвахме разни неща – с дим, без дим, но се отказахме. Че кой от нас е виждал призрак, от къде да знаем как се появява?
– Докато репетирахте, мислехте ли за вашия Хамлет от миналия век?
– Трудно уча текстове, но науча ли ги, влизат в съзнанието ми и остават там с години. Докато репетирахме сега, всичко се върна, а и знам почти наизуст целия „Хамлет“. Много особено усещане е, двойнствеността е неизбежна, а и някои от колегите също играеха в предишното представление.
– Със сина ви Ясен си партнирате за първи път, нали така?
– Може би и за последен. Когато Стоян Радев ми предложи призрака, бях адски изненадан. Защото как да възприема напълно детето си на сцената – хем е Ясен, хем не е, странно е. Като ме погледне, се питам чии са тези очи – на Ясен или на Хамлет. Онзи ден Вили /тя е от емблематичните лица във Военния театър, от десетилетия е на пропуска при служебния вход – б.а/ ме запита: „Помниш ли, че когато Ясен се роди, ти остави тук кутии с шоколадови бонбони?“ Това беше през миналия век. А сега той е млад мъж, който се справя много добре с професията си. Но фрази като „Ако обичал си баща си нявга“ и „Ако кръвта си помниш“, неминуемо отекват в мен. Питам се с какво съм му задължен, кога и защо не съм бил до него. Защото Стоян Радев поставя акцент върху отношенията между стария крал и Хамлет в миналото, които се отразяват на бъдещето. Кралят настоява синът му да отмъсти за него, но дали има право на това? Нима можеш да изискваш подобно нещо дори от детето си? А пропуснатите разговори, а пропуснатите емоционални ползи от неосъщественото общуване?
– Какво е новото в сегашната трактовка на Шекспировата трагедия?
– Стоян Радев направи интересна и адекватна редакция на пиесата. Няма лоши. Нито Полоний, нито Клавдий са злодеи. Те не са изверги, всеки прави „за добро“ това, което прави. Полоний изпраща Лаерт далеч – за негово добро, Клавдий съветва Офелия да се раздели с Хамлет – за нейно добро. Но резултатът е обратен.
– Разкажете за онези репетиции през 1996-а.
– Бяхме силна група – Илия Добрев като Клавдий, Меглена Караламбова – Гертруда, Васил Михайлов – Полоний, Петър Гюров – призракът, Биляна Стоева – Офелия. Наскоро намерих вкъщи плаката, програмата, снимките. На една от тях съм кожа и кости. Бях на 40. В онзи период имах по 25 представления в месеца с тежки и изтощителни роли. Умората се беше натрупала. Всичко се получаваше трудно, бяха особени години. Събитията извън театъра се отразяваха и на случващото се в него. Цареше пълен разпад – и на улицата, и в изкуството. А паралелно с Хамлет репетирах и моноспектакъл за клуб „Максим“ – „Пикльото“ на Калин Илиев. Бях толкова изнемощял, че един ден припаднах, просто изгубих съзнание за няколко секунди. Казах си „Атанасе, тук нещо става. Не може да продължаваш до пълното изчерпване на физическите и емоционалните сили“.
– Как ви подейства Хамлет тогава?
– Бях крайно отчаян от професията. И Хамлет ме накара да променя всичко. Скоро след премиерата напуснах щата във Военния театър. Някои от образите рикошират по особен начин върху психиката – съотнасяш философията и посланията им към собствения ти живот. Прословутият монолог „Да бъдеш или да не бъдеш“ може да се окаже решаващ за посоката по пътя. В подобни мигове си задаваш въпроси не толкова за живота и смъртта, колкото за това до къде си стигнал, как би могъл да продължиш, струва ли си, каква е цената на всичко това… И самочувствието, увереността, рутината постепенно започват да се разпиляват. И изпитваш нужна от нова свежа глътка въздух.
– Има ли друг персонаж в кариерата ви, в който да сте се чувствал също толкова драматично, съпоставяйки го с лични терзания?
– Красимир Спасов преди години постави „И ми дай сенките“, пиеса за живота на Юджин О’Нийл – бях в ролята на писателя. На третото представление си дадох сметка, че в един от монолозите на сина му, Иван Радоев го играеше, в който той го упрекваше, се оглежда собственият ми страх като родител – ако синът ми би казал същото за мен, щеше да е ужасно. Може би тогава разбрах кога актьорът за няколко секунди забравя себе си, доближавайки се толкова до героя си, че буквално влиза в него. Ето в тези мигове падаш в собствения си трап, разбираш за себе си неща, на които не си обръщал внимание. И си казваш „По дяволите“. Защо трябва чрез драматургията да разбереш „аз“-а си и какво си пропуснал във всекидневния маратон, докато, ей така, мимоходом си се отплеснал.
– Излиза, че на сцената се стига до по-дълбоки екзистенциални прозрения?
– Да, защото за месец и половина – толкова продължават репетициите за всеки нов спектакъл, спираш на едно място. И героят може да бъда много близък до теб, до преживяванията ти, до анализите ти – за живота, за смъртта, за любовта, за приятелството, за предателството. Тичайки от един ангажимент към друг, подобни мисли минават през ума ти, но отичат в залисията.
– В най-новите си мемоари „Самата аз“ Катрин Деньов разказва, че София й се е видяла мрачна и сива, докато снима тук „Изток Запад“, където участвате и вие. Какви бяха онези дни?
– С Катрин Деньов нямахме обща сцена във филма на Режис Верние, но обичах да я наблюдавам. Тук понятия като кино икона и звезда отдавна са девалвирали, но тя е тъкмо това – изключителна дама. Около нея винаги кръжаха по две-три жени, които я обслужваха за абсолютно всичко. Прибрана, строга, дистанцирана, от нея вееше хладина – като от ролите й. Сравнявах я с Клаус Мария Брандауер, с когото пък имах общи сцени във „Версенжеторикс“. Та той беше на другата крайност – непрекъснато си говорехме, австриецът се шегуваше, правеше смешки и всякакви глупости и дори се чудех как се концентрира. Докато Катрин Деньов беше изумително вглъбена. Освен това обаче командореше операторите, виждах на мониторите как им говореше с тон, който не търпеше абсолютно никакви възражения. Беше по-твърда от режисьора. Не бих казал, че е моят тип актриса – обичам по-топлите, като Изабел Юпер. Факт е, че забелязвахме огромна разлика в поведението на Катрин Деньов и другите френски колеги. Тя обаче има право да се държи по този начин. За разлика от други странни колежки – една от италианските актриси, вече не помня в кой филм беше, поиска да не я гледам в очите, докато снимаме, защото съм я разсейвал. Срещал съм всякакви чешити.
– Тогава снимахте „Изток Запад“ и в Киев, стана ли там нещо интересно?
– Всичко в Киев през въпросните две седмици ми беше любопитно, но като че ли най-силно ме впечатлиха абсурдните отношения между руснаците и украинците. Те не говореха помежду си. Използваха френския преводач. С мен украинците си общуваха на руски и нямаха никакъв проблем. В Киев тогава имаха два национални театъра – руски и украински. Казах си „По дяволите, тук има нещо, което не е наред“.
– По „България он еър“ завъртяха „Дом за нашите деца“ и „Жребият“ – и в двата сериала имате централни роли. Харесвате ли се в тях?
– „Жребият“ го снимахме в много тежък период не само за киното – с дни лежахме по поляните на двореца Врана и чакахме продуцентът да дойде и да каже „Има пари, продължаваме“. И досега зрителите ми пишат, че ме харесват и като младия Атанас Буров в „Жребият“, и в „Дом за нашите деца“, и като агент Колев в „Стъклен дом“. И се питам какво се получава – образите, в които съм влагал толкова много енергия и са станали качествени според ценностната ми система, са останали в миналото и може би са забравени, а публиката помни други, които не са ми стрували кой знае колко и какви усилия.
– В началото на новото столетие бяхте за кратко в Народния театър, защо си тръгнахме от академиците?
– Видях, че това, заради което напуснах военната трупа, съществува и в академичната, но в по-висока степен. В Народния попаднах в затворена система – колегите сутрин влизаха в кафенето, взимаха си кафето и се заключваха по гримьорните. Имаше групи, групировки, фракции. Моят професор във ВИТИЗ, Сашо Стоянов, ни казваше: „Деца, да знаете, че приятелствата в театъра се променят при всяко следващо разпределение на ролите – тогава можете да се сдобиете с нови врагове“. Та тогава в Народния усетих това нездраво отчуждение между актьорите. Тежко се общуваше, имаше някаква превзетост. Може би защото се сменяха поколенията, налагаше се някаква нова политика, някаква недоизказаност. Не ми харесваше и си тръгнах.
– Въпреки риска от свободната практика?
– Бях от първите. Стоях известно време без работа. Дори не знаех дали ще продължа да се занимавам с театър. Но имах щастлива съдба.
– Някъде бяхте казал, че сте искал да кандидатствате в Духовната семинария.
– Да, след техникума, но не ме допуснаха, защото имах тъмно минало – вуйчо ми изчезна в Америка и се смяташе за враг на народа. Нима духовността имаше връзка с политиката? И досега се чудя как ме взеха във ВИТИЗ. Вероятно професорът се е погрижил – защото списъкът с приетите в Академията отиваше в Министерството на културата, където проверяваха биографиите на бъдещите артисти. А аз бях племенник на изменник на родината.
– За малко да станете учител по литература.
– Когато оповестих, че искам да кандидатствам във ВИТИЗ, ми казаха, че е почти невъзможно да успея. Когато заявих, че искам да кандидатствам журналистика, ми обясниха, че и там не е за всеки. Тогава записах българска филология, в крайна сметка щях да бъда съвсем приличен учител по литература. Но в казармата имах страхотен заместник командир по политическата част, лейтенант Тонев. Той се канеше да ме праща във Военната академия в Лвов, която беше завършил. Въпреки тъмното ми минало. Даже ходих на изпити във висшата офицерска школа в Плевен – и досега ми е съвестно, че нарочно се провалих и предадох лейтенант Тонев. А тъкмо той ми помогна да стигна до ВИТИЗ. Когато помолих за отпуска преди изпитите, другите началници ми отказаха: „Къде ще ходиш, ти си приет филология, искаш да изклинчиш“, а Тонев ми разписа книжката и заминах. Беше много интелигентен човек. За съжаление, след това не успях да открия дирите му.
– Коя ще е следващата ви авантюра – като актьор или като режисьор?
– Почти съм приел следващото предложение в постановка на колега. Но като гледам колко стабилно стъпва по сцената синът ми, се чудя дали не е време да го раздавам по-леко. Ясен прилича на мен по характер, понякога е безпардонен, понякога е затворен в себе си, неговите приятели са извън съсловието. Знае, че е в театъра, за да свърши определена работа – а не за да словоблудства, да е недоволен и да мрънка.
– Вашето съсловие обича да мрънка.
– О, много, просто сме ужасни. Но може би в това има и някакъв чар – все нещо да не ни достига, все да ни е криво, все да искаме още и още.
През 90-те години се пробва като санитар в неврохирургията
Не се страхувам и срамувам от каквато и да е работа, казва майсторът в превъплъщенията
Атанас Атанасов е от малкото известни актьори, които се отнасят повече от трезво към професията и славата. Не ги приема като мисия, нито пък твърди, че и в следващия живот ще се качи на сцената, независимо от цената. Във времето не се страхува и не се срамува от каквато и да е работа.
„В началото на 90-те беше много тежко – получавахме заплати през месец, през два, я получавахме, я не получавахме. И тогава помолих нашата лекарка – в театрите все още имаше лекарски кабинети, да ми намери някаква нощна работа в ИСУЛ, тя беше неврохирург там. Докторката се опита да ме разколебае: „Недей, не знаеш какво е“. Но аз настоявах, трябваше да изкарам пари, нямах избор. Отидох точно два пъти в реанимацията на неврохирургията. Наистина нямаше как да издържа“, връща лентата Атанас Атанасов.
Но не крие, че всякакви идеи са минавали през ума му в онези критични икономически периоди, а и не е човек, който може да стои на едно място. В безпаричието е изчислявал и възможности да се занимава и техничарство, все пак е завършил техникум.
Преди време обаче му се случва нещо, което го разтърсва и припомня, че всеки приема различно промяната. „Попаднах в таксито на някогашен режисьор, с когото често бях записвал в радио театъра. Седнах в автомобила, преговаряйки десетките си задачи, без въобще да погледна към шофьора. „Наско, не ме ли позна?“, запита той и млъкна, а аз през следващите минути мислех само за едно – дали ще се почувства унизен, ако му оставя бакшиш. Накрая му дадох точната сума и му казах: „Беше ми приятно да се срещнем“. Той ми отговори: „А на мен – не“. Това буквално ме срути“.