Андрей Баташов на 60 години би бил все така искрометен, изискан, изкусителен, все така щяха да му завиждат за талантите, все така нямаше да му признават, че е роден за звезда. Можеше да празнува юбилея си на 10 септември, ако духът и тялото му бяха удържали на вербалната и неизговорена агресия на плебеите и пигмеите. Беше свръхчувствителен интелектуалец, от малкото в своята генерация. Да бъде почтен беше въпрос на чест. Енциклопедист и ерудит с уникална култура. От друга епоха – благороден, щедър в добротата си. Което още веднъж доказва, че беше попаднал в чужда вселена в неподходящо време.
Арт гилдията просто не пожела да артикулира, че е друг, различен и неподражаем. В края на 90-те години по сцените и екраните се появи абсурдната мода да славословят мъжкарите с тридневни бради и с чистоплътност под въпрос. Баташов беше „изтупан“, елегантен, обожаваше белите ризи като всеки истински аристократ. Отваряше вратите пред жените, ставаше от стола, когато дама сядаше на масата, умееше светски да флиртува като никой друг. Уменията и екзистенциалният му максимализъм бяха прекалени, идваха в повече на маргинализиращите се персонажи. Неслучайно е сред жертвите на изгубеното поколение, което вгради себе си в строежа на така наречената и неосъществена до днес доморасла, пошла и дълбоко порочна демокрация.
„В България ни изненадват ежеминутно, ежечасно и всекидневно. Екшънът денонощно е с продължение. Ако все още има нещо, което ме втрещява, това е хорското безочие. Винаги се радвам, когато попадна на човеци. Не съм от най-търпеливите. Но не обвинявам никого за каквото и да било, опазил ме Бог“, споделя той. Не беше клюкар, не одумваше никого в годините, когато подвизите на „сексуалните шпаги“ в съсловието бяха по-атрактивни за медиите от превъплъщенията им на сцената. Никога не коментираше сексуалните предпочитания на когото и да било. Само отбелязваше с тъжна ирония: „Жените в България стават все по-мъжествени, а мъжете – все по-женствени“.
Въпреки цялата си душевна изтънченост, беше бунтар и години наред се опитваше да се противопостави на абсурдите в битието – с глава в стената, както се казваше в един от прочутите му моноспектакли по Ерик Богосиян. Измори се твърде рано, съсипа го склонността към тъга и страдание, към себезатваряне и водка, идваща от руската му кръв. Дисхармонията с околния свят съсипа душата му, въпреки че до последно остана бунтовник с кауза. Каузата му беше за духовна революция, самият той беше далеч от материалното и консуматорството. „Не говоря за пари. Това не е тема за моята публика, тя не се вълнува от нея“, не се колебаеше той. Малко от приятелите му останаха верни. Въпреки това продължаваше да плаща сметките на пиещите компании, на които позволи да го завлекат към саморазрушителното бохемство без изход. Трагично плати цената и на своята свобода. Искаше всичко или нищо – оттам идваха повечето драми и конфликти в земното му битие.
Неслучайно Вера Кочовска вярваше, че е „прероденият Яворов“. Зад гърба му останаха 45 роли на сцената и екрана и режисурата на отлични спектакли. Отиде си срещу деня на своя светец Андрей. Само на 45. Мястото му на сцената е все така празно.
Обмисля да учи в семинария, с Милен Велчев са съученици
Носи името на първия апостол, тръгнал с Христос и на прадядо, лял стомана за руските императори
Когато бъдещият актьор се ражда през 1965 година във Волгоград, родителите му разполагат с един месец, за да изберат как да се казва – тогава така повеляват правилата в СССР. Дядото по майчина линия е Стефан и бащата Владимир предлага да отдаде нужното уважение на българския си тъст. Но майката Теодора силно се колебае – не й се иска да се обръщат към момчето й със Стьопа, какъвто е разговорният навик в Русия. После Владимир Баташов се спира на Марк, но жена му отхвърля и това предложение. Докато една вечер и двамата родители избират името Андрей – на свети Андрей Първозвани, първия апостол, тръгнал с Христос. В решението им има и генеалогична нишка. Основателите на руската металургия и военната промишленост са братята Андрей и Иван Баташови. Владимир е наследник на знатната фамилия, която произвежда стомана от времето на Петър Първи до епохата на Романови и в чийто герб има еднорог. Правят всичко, от самовари до оръдия.
Историята мълчи как Теодора и Владимир успяват да се оженят, след като в онези времена съветската власт почти забранява бракове с чужденци, та дори с българи. Изоставена от руския си съпруг, Теодора се посвещава на единствения си син. Баташов никога не крие, че е травмиран от развода на родителите си и рядко говори за баща си. Не му прощава предателството към майка му, с която през 1979 година се установяват в България. Учи в руското училище зад Коня. В един клас е с бъдещия финансов министър Милен Велчев, с когото остават близки приятели почти до края. Колкото и да изненадващо, Баташов дори не говори за ВИТИЗ в гимназията. Той има сериозно намерение да кандидатства в Духовната семинария. Другият му план е да се пробва в „Международни икономически отношения“, както е актуално за децата на елита през социализма. Но го приемат във ВИТИЗ – в класа на Енчо Халачев и Снежина Танковска.
Стефан Данаилов го обявява за наследник на Карамитев
Два пъти отказва да остане в Америка, театралите в България никога не изказват ясно възхищение от дарбата му
Баташов е сред малкото артисти, които реално и неведнъж могат да останат да работят в чужбина. Легално и с обещание за светло бъдеще. Класът им във ВИТИЗ, чиито преподаватели са Енчо Халачев и Снежина Танковска, изнася страхотно представление на студентски фестивал в Нант. Една от водещите режисьорки на форума е запленена от мъжката изтънченост и космополитното излъчване на Баташов и го кани да работи с нея. Той наивно отказва.
С няколко колеги правят група „Магическите гласове“ – пеят божествено, където и да гостуват им предлагат варианти за бизнес партньорство. Летят до Америка, някои от артистите остават отвъд океана, Баташов и Даниел Цочев се завръщат – толкова наивистична е вярата им, че дървото трудно се разлиства без корените си. Годината е 1990-а. „Дани, дай да видим Америка, после ще се приберем и ще видим“, казва Баташов на приятеля си, който е обзет от съмнения. През 1991-а отново тръгват към Щатите и Канада и след финала на гастролите отново се качват за самолета към Европа, за да стигнат до обеднялата и разграбена синьо-червена България. Въпреки всичко това, Андрей не пожелава да я напусне. Може би подобно решение би спасило живота му.
Назначават го в Народния театър, където са най-талантливите, но и парашутистите. Врелият и много виделият Стефан Данаилов вече е разпознал в Андрей наследника на Апостол Карамитев. Но въпреки това Баташов очаква решението на Дико Фучеджиев след обявения конкурс. Тогава на първата сцена влиза половината клас на Енчо Халачев и Снежина Танковска от Академията – Баташов, Георги Стайков, Евелина Борисова, Албена Чакърова. “Той беше най-умният от нас. Когато се събирахме да учим, с кеф ни обясняваше, тълкуваше, анализираше – всякакви литератури и драматургии, герои и пиеси. Четири години бяхме неразделни. И много щастливи”, споделя Евелина Борисова. Заразява ги до един със своята страст към Керуак и другите сърдити американски автори от бийт поколението, които чете на английски.
Баташов е тип европейски актьор, има силно изострен нюх към модерността, хореограф е в драматургията, диригент е в партитурата под прожекторите. Дори с дълга перука и корсет в “Да си вземеш жена от село” – комедията, която разбива бокс офиса на академичната трупа, е смешен, без да бъде кичозен. Владее тънкия психологизъм като по учебник. С Рени Врангова са болезнено романтични в „Двама на люлката“, с Аня Пенчева са шеметно екстравагантни в „Синята стая“, даже записват и поп парче, музиката е на добрия им приятел Иван Лечев. Самият Андрей свири на китара „Бийтълс“ и класици на рока. „Не мога да си представя живота без музика. Чрез нея изследвам себе си. Опознавам чувствата си – обуздавам ги или ги отприщвам. В нея намирам всички отговори. Тя ми помага да се преборя с моментите на униние“, обяснява той.
С Ивайло Герасков правят незабравим дует в НДК. „В самотата на памуковите полета“ от Бернар-Мари Колтес е странна пиеса, в която само майстори могат да се справят с фабулата по ръба на сюрреалното. Алегорията за човешката невъзможност да открие щастието е режисирана от Здравко Митков. Двамата актьори, един от друг по-красиви, й дават плът, обживяват сложните образи, влизат в болката на героите, които тичат след изплъзващата се близост, сковани от страха пред вътрешното отшелничество.
София и досега помни петима мъже в черно, които неистово и вдъхновена бият барабани пред “Сълза и смях” – така Баташов и четирима негови студенти рекламират станалото не след дълго супер хитово представление „Ритъм“. Жените по ул. „Раковски“ – от Военния клуб до къщата на Вазов, сякаш са наелектризирани. Петимата са много секси – с разгърдени черни ризи, а звукът от ударните им просто влизат в кръвта. Далеч не всички от поклонничките могат да влязат в театъра, но легендата тръгва. Своеобразното продължение на „Ритъм“ се казва „360 градуса“.
Баташов е и страхотен купонджия. След репетициите на „Лесове“ на Дейвид Мамет и „Бесове“ на Достоевски с Емануела Шкодрева хукват да танцуват – до четири сутринта обикалят клубове и дискотеки. „Андрей беше блестящ актьор, пееше като Бог. Последният истински принц на българския театър – като присъствие, интелект, осанка, харизма. Душа, която носеше много светове в себе си. Жените бяха луди по него, а аз имах лукса да съм най-добрата му приятелка. Щях да бъда кума на сватбата му. Но всеки има съдба. Ако някой не ти се посвети, не се пребори за теб и не те измъкне от тежките периоди, нямаш шанс. Понякога хората се пробуждат и сами се измъкват. Но Андрей не успя да го направи, не можа да надвие кармата, да прескочи пропастта – уви, за него нямаше кой да се пребори“, коментира актрисата.
В българското кино не го взимат, затова пък го канят в италиански и немски филми. „Това е орисията ми. Мислят ме за „по-особен“. Не знам какво означава подобно заключение?“, самоиронизира се Баташов.
В Театър „199“ прави знаменитата си трилогия по Ерик Богосиян. През 2007-а изиграва представление 500 на първия моноспектакъл от нея, „Секс, наркотици и рокендрол“, който е на сцената повече от 15 години. През цялото това време на метри от него, в Клуба на Военната трупа, Ивайло Христов, Дони и Коцето-Калки се вихрят в същата пиеса. За чест на всички тях трябва да се каже, че нито за миг не допускат измислена конкуренция да отрови отношенията им.
„Ненавиждам подмяната на ценностите. Не правя компромиси със съвестта си. Това е ужасно мъчителен процес, който ме плаши повече от всичко. Никога не бих се впуснал в подобно самоизяждане. Повече помня неуспехите, по-малко – успехите. Съдбата сякаш ме пази от големи провали. За съжаление животът върви праволинейно и няма как да се върнеш назад“, искрен е той. През 2004-а излиза на свободна практика – трудно се разбира с директорите и с режисьорите, не търпи компромиси и конюнктурни кадрили. Последната му роля в Народния театър е във „Волпоне“ на Здравко Митков. „Много проблеми му се натрупаха, много турбуленции. Изпадна в безразличие. Носеше горд и силен характер, но когато беше дълбоко ранен, се чувстваше в безизходица. Театралното ни общество се посвени да изрази директно и ясно възхищението си към дарбите му“, категоричен е професорът.
Баташов е дълбоко разочарован и от политическата класа. В парламента, където влиза с квотата на НДСВ, много иска да направи нещо за гилдията си, но никой не се вълнува от проблемите в културата, още по-малко от заплатите на артистите. Представленията му падат, защото депутат не можел да играе в спектакъл на име „Секс“. Хипер чувствителност срещу пост соц реалност. „Aкo Андрей имаше поне още една роля в Народния театър, нямаше да умре. Но тогавашното ръководство се отнесе нечовешки с него“, категорична е Аня Пенчева.
Жените го боготворят, но не го разбират
Преминава през куп неуспешни връзки, романтик е и вярва в кармичната обреченост от предишни животи
За Андрей Баташов разбирането и любопитството са в основата на химията между мъжа и жената. Не крие, че вярва в кармичната обреченост от предишни животи, както и че е завършен романтик. „Падам на колене само пред стопроцентова жена – истинска ефектна и хубава, дори и след като си отвори устата. Не съм почитател на момичета. Нито пък съм Дон Жуан. Моята душа е романтична. Всяка илюзия, погалена от любовта, се превръща в реалност“, откровен е той. Самоцелният феминизъм го дистанцира, въпреки че вроденото му джентълменство не допуска грубо отричане на идеите, идващи от радикалните поборнички на равноправието. Той е мъдър, знае, че войната между половете е излишна. Разбира го с раненото си от несъстояли се докрай любови сърце.
Първата му провалила се любов, чиито въглени ще тлеят през следващите години, е Наталия Дончева. Дъщерята на Пламен Дончев от Сатирата е готова на много за Баташов, но не и на всичко. И тя като него се блазни от широкия свят, но за разлика от Андрей, предприема сериозни и ефективни действия да се изнесе от България. Не й е трудно, тъй като майка й е французойка. Наталия напуска родината през 1989-а, но според злите езици, това се случва, след като Баташов, под влиянието на Теодора Баташова, отказва да се обвърже в брак.
В средата на 90-те години до него е Мира – руса и възпитана грация, която няма общо със съсловието. „Тя е човекът, който най-добре ме разбира. Прощава ми, доверява ми се“, споделя Баташов, вече масово обявен за секс символ. Засичат се в случайно в кафенето на Народния театър. Влюбването е от пръв поглед. „Мира изгори мислите и чувствата ми. Дълго преди да я срещна, знаех, че нещо ще ме обсеби. Очаквах събитието, което щеше да даде нов старт в живота ми. Нашата връзка знае 2 и 200. Когато докоснеш с нежност другото същество, ставаш много по-добър. Въпреки че не сме се събрали, за да се променяме. Романтиката позволява да спреш и да помиришеш розата“. Преминават през всички нюанси във възпитанието на чувствата. Пет години са неразделни. Според градските легенди се разделят, малко преди да определят дата за сватба. Дали Мира го е зарязала или той нея, може само да се гадае.
После в сърцето му се настанява брюнетката Кристина – също толкова изящна и лъчезарна, влюбена и предана. Танцува в ансамбъл „Филип Кутев“. За близо десет години се убеждават, че са родени един за друг. Той буквално я носи на ръце – и когато й прилошава на слизане от самолета след гастрол в Париж, и когато излизат от вълните в морето край Созопол. Вричат се един на друг в Ерусалим, без официално да шумят за годежа си.
Но в романтиката и възторга, с които Баташов обгражда любимата, се прокрадват няколко капки катран. По-скоро – чаши алкохол. Водката и уискито за кратко тушират негативизма в обкръжаващата го среда. Каквото и да става обаче, Андрей не изневерява на Кристина. „Моногамен съм, винаги обичам само с жената, с която съм. Известността не ме прави развратен“, казва той. Не е фен на лесните връзки и на секса за една нощ.
Симеон Сакскобургготски благославя венчавката му с Боряна Баташова
Ако имахме дете, сега щеше да е жив, убедена е единствената му съпруга
Единствената официална госпожа Баташова е Боряна, банкова служителка. През юни на 2008-а се откриват в пиано бар. Той е с приятели, тя с колежка. Кани я да танцуват, но госпожицата му отказва, защото й предстои да пее. Това е голямата й неосъществена страст. Именно тя ще ги събере не след дълго, когато имат идея да запишат диск с любимите си дуети и да подаряват на приятели.
В онази вечер Баташов взима ръката й и казва: „Няма начин да не сте родена в първата десетдневка на септември“. И двамата идват на белия свят под знака на Девата – тя е на осмия, той на десетия ден от деветия месец. После разказват, че дори за миг не са предполагали колко съдбовен ще е първият им диалог. Актьорът, чиято сензитивност е пословична, веднага разпознава в Боряна елементи от собствената си проекция. И отново се хвърля с глава в стената – през юли се сгодяват, като Андрей е пуснал пръстена в чаша с шампанско. Венчавката през октомври е в тесен семеен и приятелски кръг в параклиса в Царска Бистрица, лично благословена от Симеон Сакскобургготски, в чието НДСВ членува актьорът и е депутат от парламентарната група. Кумове са им Михаил и Кристина Белчеви. Актьорът обожава стиховете на барда. Казва, че все едно са излезли от собствената му душа. Чете ли, започва да плаче.
„Носехме се две педи над земята. Дори не искахме, не се стремяхме да осъзнаем какво правим. Всичко беше импулсивно. Крояхме планове за бъдещето, но въпроси като „Какъв ще бъде съвместният ни живот?“ и „Как и дали ще се разбираме“, не сме си задавали. Емоциите бяха съвсем различни. Бяха ни завладели максимално. Бързахме. Бяхме отнесени от вихъра. Андрей приемаше, че всичко това е знак от Съдбата. Вярвахме, че на този свят няма нищо случайно. Фактът, че той е актьор, а аз работя с цифри и сметки, се оказа без значение. Едно от най-хубавите неща на връзката ни беше, че всеки имаше своя територия. Може би по-късно той щеше да се опита да ме убеди да премина в неговата, но не се хвърли веднага да ме променя. Ако веднага бяхме решили да имаме дете, сега той вероятно щеше да е жив. Андрей мечтаеше първо за дъщеря. Но Господ реши друго“, споделя след смъртта му Боряна.
Младоженците издържат заедно две години без малко. Боряна се дразни от пристъпите на самосъжаление у него. Той пък се затваря в себе си. Отровата го изяжда отвътре, но нищо не могат да направят. А после Боряна се изнася от апартамента му, предоставяйки възможността той да се изясни със себе си. Новината за раздялата им се коментира в детайли. Първата набедена виновница е Теодора, майката на Баташов. Заради твърденията актьорът прави официално изявление. „Голямата любов може да подейства неочаквано, изведнъж да се трансформира с обратен знак в другия. Силните чувства понякога потискат и притискат партньора. Кой съм аз, че да давам оценки? Но за Боряна лоша дума няма да кажа“.
Дори овациите в Театър „199“, където Баташов е със статута на божество, не могат да го дистанцират от отчаянието, така характерно за руската аристокрация на всички времена. През 2010-а, когато започва последният сезон в битието му, той играе премиерно „Влез в час“, четвъртия му моно спектакъл, отново на Ерик Богосиян – след „Секс, наркотици и рокендрол“ (1993), „С глава в стената“ (1994) и „На живо“ (1997). Но не е доволен – нито от себе си, нито от другите. Пада в капана на депресията и алкохола. Когато се разболява и е приет в безсъзнание в „Токуда“, Боряна всеки ден ходи в болницата. Орденът на рицарите тамплиери събира 72 000 лева за лечението му. Молят се дълго за него и няколко часа по-късно той излиза от дълбоката кома. Всички се радват на чудото, което, уви, не продължава дълго.
На 22 ноември го местят във Военномедицинската академия. Отива си на 29 ноември 2010-а в 9, 45 часа, слушайки „Любе“, Шопен, Жак Брел и „Бийтълс“. Причината – полиорганна недостатъчност, следствие от цироза на черния дроб и насложен сепсис. Слуховете, че е починал от СПИН, са глупави лъжи. Другата мълва – че е гей, също няма общо с истината. „Още преди раздялата ни той се беше поболял от тъга. Изживя много тежко, че сваляха спектаклите му, че блокираха предложенията му в парламента. Всичко това започна да го дърпа надолу. Беше човек, който не понасяше несправедливостта, особено когато не можеше да промени ситуацията.“, казва тогава Боряна Баташова. Най-близките му приятели се успокояват, че той е открил своята вселена на чистотата, в която суетата е игнорирана.
Води церемониите в Ордена на тамплиерите
Като велик маршал е ментор на известния археолог проф. Николай Овчаров
Андрей Баташов е сред първите, приети в Ордена на рицарите тамплиери в България, а церемонията, на която се случва това, е в Белград. След формирането на структурата на Велик приорат влиза в ръководството като Велик церемониал майстор, което означава Велик маршал. Майсторството му във водене на церемониите е ненадминато – и в Ордена е единственият аристократ. Снимат неговите церемонии, а рицарите от чужбина са във възхита от маниера му, от излъчването му, докато води ритуала. Когато Велик приорат НАТО провежда своя конвент в България, от там искат Баташов да бъде техният церемониал майстор. Въвежда професор Николай Овчаров в тамплиерството. „Андрей Баташов беше мой ментор“, разкрива археологът.
Като истински рицар изнася благотворителни представления в София и Варна. Приходите отиват за домове за изоставени деца, а той държи да присъства, когато връчват даренията. В старчески дом във Варна тамплиерите карат храни и дърва. Възрастните хора веднага разпознават Баташов, искат да го докоснат, да помилват ръката му. Сцената е неописуема, всички плачат.
Албена АТАНАСОВА