Тиаго Родригес, международно признат режисьор и директор на световния фестивал в Авиньон, ще гостува в Пловдив за „Сцена на кръстопът“. На престижния арт форум под тепетата, чието издание номер 29 започва на 10 септември, той ще представи на 17 и 18 септември авторския си спектакъл „Разстоянието“. В двете роли са белгийката Алисън Дешан, високо ценена от авангардните театрали в Брюксел и Париж, и роденият в Сенегал френски актьор Адама Диоп, добре познат от сцените на „Комеди Франсез“ и от участието си в продукциите на Ариен Мнушкин, Кристиан Шяре, Еманюел Демарси-Мота. Във фокуса на покъртителната история са планетарни телефонни разговори между баща, който живее на Земята, и дъщеря му, която се е установила на Марс. Действието се развива през 2077 година, когато човечеството вече има достъп до червената планета, а Земята става все по-необитаема.
Въртящата сцена е разделена на две части – Земя и Марс, за да се акцентира още по-силно върху различията между планетите, светоусещанията, морала и представите за истинския живот. Алиенацията се усеща във въздуха, казват тези, които са гледали „Разстоянието“. Решението на Тиаго Родригес е измислено перфектно – бащата и дъщерята не се виждат, но зрителите ги следят, благодарение на движещия се кръг. Тази орбитална динамика се оглежда и в осветлението, и в озвучаването на постановката. Всеки от актьорите изрича репликите си, само когато е в полезрението на публиката. Така се редуват епизоди с различни емоции и послания. Костюмите са „обикновено облекло от 2077 година, но без клишета“, пише в анотацията. Субтитрите са на български и английски. Постановката е на фестивала в Авиньон, а копродуценти са дузина елитни брандове, сред които е и театърът в Пловдив. Консултант е Мари Азеведо, докторант по планетарни науки в университета в Берн и член на екипа на CaSSIS за мисията ExoMars.
Кой е Тиаго Родригес? 48-годишният актьор, режисьор, драматург и продуцент от Лисабон е бил шеф на Националния театър „Дона Мария II“ в родния си град. Той е първият чужденец, назначен за шеф на фестивала в Авиньон. За него театърът е мястото, където се изгражда колективната памет и се пресичат индивидуалните и историческите наративи. Подходът на Тиаго Родригес към сцената е дълбоко демократичен, неговият стил комбинира експеримента и въвличането на зрителите в действието. Родригес събаря четвъртата сцена, за да гарантира свобода и диалог в търсенето на смисъла в контраст с каноните.
В програмата на „Сцена на кръстопът“ е и спектакълът „Семейство Ченчи“ на театър „Реон“ в Атина и ще се играе на 16 септември в залата, която носи името на Стефан Данаилов, създател на фестивала. Пиесата е по мотиви на П. Б. Шели и Антонен Арто, режисурата е на Йоли Андреади. Изумителният разказ е по истинската биография на първото момиче, Беатриче Ченчи, което се опълчва на патриархата през
Средновековието и плаща с живота си. Всичко се случва в зловещата сянка на Рим през XVI век, когато благородното семейство Ченчи се оказва във водовъртежа на тирания, инцест и бунт. „Тялото е език. Пространството диша. Насилието не е просто разказано, то се преживява. Думите не утешават, те разкъсват. Смело, телесно и разтърсващо, „Семейство Ченчи“ е обвинителна поема срещу властта, която покварява, и тишината, която убива. Театърът вече не е бягство, а безкомпромисен съд“, коментират авторите на представлението. „В златното рамкирано пространство Ченчи убиват и биват убити. Безсмъртна е само „лошата кръв“, която тече във вените на всяка структура на властта и подчинението,“, пишат критици в Гърция.
Сред българските премиери най-интересна е „Невидимо дете“, запланувана за 14 септември. Спектакълът на режисьорката Веселка Кунчева е посветен на фронтмена на група P.I.F. Димо Стоянов. Художник е Мариета Голомехова, аранжиментите са на Милен Апостолов, авторска музика и песните са на P.I.F. Сред актьорите е и гостуващият Владимир Михайлов.
„Димо наричаше заниманието си „самотно дрънкане с китара“, но с всички ни сподели поезията от уединеното пътешествие към сърцето си. До последна капка раздаде кръвта и душата си. Но нима музиката може да заглъхне някога“, коментират от екипа на „Сцена на кръстопът“.
„Музиката на P.I.F докосва всеки атом в сърцето ми. С нея премина студентството ми и продължавам да я слушам. Тя е най-театралната българска музика, която съм чувала – с много любов към човека, много разбиране, много тъга, красота, въображение. Ражда в теб истории и цели светове“, коментира Веселка Кунчева.
Мюзикълът за покойния Димо не е единственото събитие в жанра. В двора на пловдивския театър Камен Донев ще бъде конферансие на 10 септември, когато Александра Борисова прави премиера на албума си „Може и така“ с участието на Стоян Янкулов-Стунджи, Димитър Тишев, Михаил Йосифов, Вили Стоянов, Димитър Льолев. Меланхоличен соул и джаз чувственост с театрална дързост, го определят артистите.
Голямата изненада в богатата програма, дирижирана от Росица Обрешкова, е така нареченото „Тайно представление“, новата мода по фестивалите. Единственият човек, който знае какво ще се случи на 11 септември, извън актьорите и другите участници в неназования спектакъл, е Кръстю Кръстев. Постановката ще е на българска трупа, почерпила вдъхновение от многократно преразказван разказ, „но никога по този начин“. А както винаги Елин Рахнев е сътворил програмен текст за „Сцена на кръстопът“. Известният поет и драматург е в екипа на фестивала от самото му начало, поканен от Стефан Данаилов, чийто любим автор е още от времето, когато като млад автор работи в Народния театър.
Елин Рахнев
Капка вечност
Белегът е една от партитурите към бъдещето. Прелюдия към капка вечност. Несбъдната версия на приливите и теченията в сълзата ни. Недоносената есен в усмивката ни. Или просто резен от жалките ни планове за безсмъртие. Утопия, в която сме се скрили. Белегът е отломък от нашето его. Огледало, в което лицата ни са девствени, съвършени, но и безсмислени. Празничен пристъп на отчаяние и сюрреалистичен оптимизъм. Резистентна илюзия, че ни е имало, че ще ни има. Последната велика илюзия, че спомените са пепел, а не настояще. Белегът е процеп, през който търсим ежечасно, денонощно неизказаните си сънища, заглъхналите рими, ехото от провалите ни, от епилираните мечти, от ветровете, които понякога заключваме в стая. Той е всичко онова, което сме ние – след себе си. Елегия на самите себе си. Авансцената на самите себе си. Белегът е несъвършенството, в което дишаме, сънуваме, роптаем, крещим до синьо. Драскотината на всичките ни поводи, мълчания, прелюдии, сказания и еманации. Пътеводна диря в личната ни археология, география. Контражурът на всичките ни тъги, безпомощност. Процеп от небе и скреж, пред които осъзнаваме, че ни е имало, че нещо сме оставили.
„Сцена на кръстопът“ е белег, кървящ в своята епичност, прелест, празничност. Отворен, димящ, ококорен, ефирен и приказен, мъдър и важен пред несъвършенството на този свят. И винаги така ще бъде… Да живее Фестивалът
Албена АТАНАСОВА